Бяха застанали на една скална издатина в голяма пещера и гледаха как лорд Азриел и снежният леопард предпазливо си проправят път надолу.
— Мога още сега да го унищожа! — тихо изсъска в отговор сянката.
— Разбира се, че можеш — кимна тя и се наведе към Метатрон. Но на мен ми се иска да видя лицето му, скъпи Метатрон. Искам да разбере, че съм го предала! Ела, да тръгнем след него и да го заловим…
Водопадът от Прах сияеше като огромна колона от светлина, която плавно се вливаше в бездната. Госпожа Колтър нямаше време да се занимава с Праха, защото съществото до нея трепереше от желание и тя трябваше да го държи под око.
Двамата безмълвно тръгнаха надолу, следвайки лорд Азриел. Колкото повече слизаха, толкова по-силно я оборваше умората.
— Какво? Какво има? — попита Метатрон, обзет от внезапно подозрение.
— Мислех си — изрече тя със злобно тържество — колко е хубаво, че дъщеря ми никога няма да порасне толкова, че да обича и да бъде обичана. Когато беше бебе, си мислех, че я обичам, но сега…
— Ти съжаляваш — изрече сянката. — Видях в сърцето ти съжаление, че няма да я видиш пораснала!
— Ах, Метатрон, личи си, че много отдавна си бил мъж! Нима не разбираш за какво съжалявам? Не за това, че тя няма да порасне, а че аз вече съм пораснала! Знаеш ли колко горчиво съжалявам, че не съм те познавала, когато бях момиче! Тогава щях да ти се посветя с такава страст…
Наведе се към него, сякаш тласкана от непреодолим порив, и той жадно пое аромата на плътта й.
Двамата с труд си проправяха път през натрошените скали към подножието на склона. Колкото по- надолу слизаха, толкова по-силно ставаше сиянието на Праха, което обгръщаше всичко като златиста мъгла. Госпожа Колтър посегна към ръката му, сякаш имаше до себе си човек, но после като че се пробуди от сън и прошепна:
— Стой зад мен, Метатрон. Почакай тук… Азриел е недоверчив, най-напред ще се опитам да го омая. Когато се успокои, ще те повикам, но остани в този вид, за да не те забележи, защото ще остави демона на детето да избяга.
Наместникът беше същество, чийто необикновен интелект се беше развивал и задълбочавал в продължение на хиляди години, а знанията му обхващаха милиони вселени. Ала в този миг беше обсебен от две желания — да унищожи Лира и да притежава майка й. Ето защо кимна и остана на мястото си, а жената и маймунката безшумно се отдалечиха.
Лорд Азриел чакаше зад един голям гранитен блок, скрит от погледа на Наместника. Снежният леопард чу стъпките им и лорд Азриел се изправи да ги посрещне. Всичко наоколо, всяка повърхност, самият въздух беше изтъкан от Прах и в светлината му той видя мокрото от сълзи лице на жената и стиснатите й зъби.
Протегна ръце към нея и я притисна до гърдите си, а златистата маймунка прегърна снежния леопард и скри лице в козината, му.
— Лира в безопасност ли е? — попита госпожа Колтър. — Намери ли демона си?
— Бащата на момчето ги пази като дух.
— Прахът е красив… Никога не съм знаела.
— Какво му каза?
— Куп лъжи, Азриел… Но нека не проточваме това чакане, не мога повече… Няма да останем живи, нали?
— Не и ако паднем в пропастта. Дойдохме тук, за да дадем време на Лира да намери демона си, а после да продължи да живее и да порасне. Успеем ли да унищожим Метатрон, Мариса, тя ще има нужното време. Дори и да се наложи и ние да загинем с него, това няма значение.
— И Лира ще бъде в безопасност?
— Да, ще бъде — нежно изрече той и я целуна.
Госпожа Колтър се почувства така безтегловна и крехка в ръцете му, както тринайсет години преди това, когато беше зачената Лира, и избухна в ридания.
Когато дойде на себе си, прошепна:
— Казах му, че ще предам и теб, и Лира. И той ми повярва, защото съм покварена и зла и защото погледът му проникваше до самата ми същност. Но го излъгах. Лъжех с всяка своя частица, с целия си досегашен живот… Исках да види у мен само лошото и успях. Защото у мен няма нищо добро. Но аз обичам Лира. Откъде дойде тази обич? Не знам, но тя се промъкна в мен като крадец и сега я обичам толкова много, че сърцето ми прелива. Надявах се само престъпленията ми да са толкова чудовищни, че да засенчат това нищожно зрънце добро, дори ми се искаше да съм вършила още по-отвратителни неща, за да го скрия… Ала малкото семенце набъбна и пусна корени, а филизите му разтвориха сърцето ми. Така ме е страх, че той ще забележи…
За миг замълча, опитвайки се да се пребори с вълнението. Лорд Азриел милваше блестящата й коса, позлатена от Праха, и чакаше.
— Той всеки момент ще изгуби търпение — прошепна жената. Казах му да се направи невидим. Но Метатрон е само ангел, макар някога да е бил човек. Можем да надделеем над него, да го тласнем до бездната и да паднем заедно с него…
Азриел я целуна.
— Да. Тогава Лира ще е в безопасност и царството няма да има власт над нея. Повикай го, Мариса, любов моя.
Тя пое дълбоко дъх, приглади полата си и прибра косата си зад ушите, после тихо повика ангела:
— Метатрон! Време е.
Наместникът се появи — едва забележим силует, обвит в мрак, и тутакси осъзна какво става — видя двата прилепени към земята демона, жената с ореола от Прах и лорд Азриел…
Лордът се хвърли върху него, сграбчи го през кръста и се опита да го събори на земята. Ала ръцете на ангела бяха свободни — истински ръце с юмруци, пръсти, лакти, кокалчета и мишци. Град от удари се посипа върху главата и тялото на лорд Азриел, изкара въздуха от дробовете му, смаза ребрата му и го зашемети.
Но той сграбчи здраво крилата на ангела и ги притисна към тялото му. Госпожа Колтър се хвърли между тези приковани крила и се вкопчи в косата на Метатрон. Силата му беше нечовешка — тя изпита чувството, че държи гривата на необязден кон. Наместникът яростно разтърси глава, огромните му крила се напрегнаха и почти разтвориха сключените ръце на мъжа, който го притискаше с все сила.
Демоните също се бяха вкопчили в него. Стелмария беше впила зъби в крака му, а златистата маймунка дърпаше едно от крилата му и късаше перата му, което още повече увеличаваше яростта му. С последно нечовешко усилие той се хвърли встрани, изтръгна едното си крило и запокити госпожа Колтър към скалата.
Ударът за миг я зашемети и пръстите й се разхлабиха. Ангелът отново се дръпна с все сила, размахал свободното си крило, за да се отскубне от маймунката. Но ръцете на лорд Азриел го стиснаха още по-здраво сега, когато обхватът беше по-малък. Стегна с все сила гръдния кош на Метатрон, докато ребрата му изпукаха, без да обръща внимание на ударите, които се сипеха върху главата и раменете му.
Ала никой човек не би издържал дълго на подобна убийствена мощ. Лорд Азриел се опитваше да запази равновесие върху клатещите се камъни, когато нещо се стовари върху тила му. Метатрон беше успял да сграбчи един камък и сега с все сила го блъскаше по главата. Мъжът усети, че още един такъв удар ще строши черепа му. Болката беше още по-непоносима от това, че главата му беше притисната в тялото на ангела.
Метатрон вдигна високо окървавения камък, но в този миг златистата козина на маймунката се метна като пламък към него и демонът заби зъби в ръката му. Пръстите на Наместника изпуснаха камъка, който се търколи с шум към бездната, а ръката му зашари из въздуха, търсейки нападателя. Но маймунката се беше впила здраво в него със зъби, нокти и опашка, а госпожа Колтър улови пляскащото бяло крило и увисна на него.
Метатрон беше скован, но не и ранен, а бездната все още беше далеч.
Лорд Азриел губеше сили. Беше се вкопчил като удавник в гаснещото си съзнание, но с всяко движение затъваше все повече. Усещаше как костите на черепа му се трият една в друга, почти ги чуваше. Сетивата му бяха объркани, само една-единствена мисъл изплуваше ясно на повърхността: стискай здраво и дърпай
