променило. Атакуващите бяха започнали да се изтеглят. Няколко бронирани машини спряха и тромаво обърнаха назад. Една ескадрила, която до този момент се справяше доста добре с гироптерите на лорд Азриел, внезапно промени посоката на полета си и обърна на запад. Пехотата, въоръжена с пушки и огнехвъргачки, с отровни снаряди и оръжия, каквито никой от наблюдаващите не беше виждал, също започна да се изтегля.
— Какво става? — зачуди се Лий. — Те напускат бойното поле — но защо?
Нямаше видима причина за подобно изтегляне — съюзниците на лорд Азриел бяха по-малобройни, с не толкова мощни оръжия, а много от войниците бяха ранени.
Внезапно Уил усети раздвижване сред духовете, които гледаха и сочеха нагоре.
— Привидения! — извика Джон Пари. — Ето какво било!
Тогава за пръв път Лира ги видя. Приличаха на блещукащи прозрачни воали, които се спускаха от небето плавно като тополов пух, но едва се забелязваха, а когато кацнаха на земята, станаха съвсем неразличими.
— Какво правят? — попита тя.
— Насочват се към пехотата…
Лира и Уил едновременно осъзнаха какво ще последва и изкрещяха в един глас:
— Бягайте! Махнете се оттам!
Някои от войниците чуха детските гласове и се озърнаха смаяни. Други вдигнаха пушките към странните бледи силуети и стреляха, но без никакъв ефект. Тогава Привиденията нападнаха първия войник.
Беше африканец от света на Лира. Демонът му, дългокрака пъстра котка, оголи зъби и се приготви за скок.
Всички видяха как мъжът вдигна пушката и се прицели, без да му трепне окото, но в следващия миг демонът му се оказа впримчен от невидима мрежа, съскащ, ръмжащ и безпомощен, а човекът захвърли пушката и се втурна към него, крещейки името му, почти примрял от болка и жестоко гадене.
— Е, Уил — продума Джон Пари, — сега ни пусни. Ние можем да се сражаваме с тези твари.
Уил разшири прозореца и изтича навън начело на армията от духове. После започна най-странната битка, която можеше да си представи.
Духовете изскочиха изпод земята — бледи силуети, още по-незабележими на дневна светлина. Те вече нямаха от какво да се боят и се хвърлиха срещу невидимите Привидения, като сграбчваха, късаха и раздираха нещо, което погледите на Лира и Уил не можеха да уловят.
Пехотинците и останалите живи съюзници бяха слисани и наблюдаваха с недоумение тази призрачна битка. Уил се насочи право в центъра й, като размахваше ножа. По-рано Привиденията бяха избягали от него, значи и сега щяха да сторят същото.
Лира го последва като сянка — накъдето тръгнеше той, там беше и тя. Съжаляваше само, че не може да се включи в битката, а засега само гледаше с широко отворени очи. От време на време й се струваше, че вижда Привиденията, които проблясваха мазно във въздуха. Тогава я връхлетя първият пристъп на гадене — сигурен признак, че са се добрали до нея.
Разпозна го веднага, макар да го изпитваше за пръв път. И разбра две неща — че е пораснала достатъчно и е станала уязвима за тях и че Пан е някъде наблизо.
— Уил! Уил! — изкрещя.
Той я чу и се обърна с нож в ръка и пламтящи очи. Понечи да каже нещо, но внезапно изохка задавено и се хвана за сърцето. Лира разбра, че изпитва същата болка като нея.
— Пан! Пан! — извика тя и се надигна на пръсти, за да се огледа наоколо.
Уил се преви, опитвайки се да се пребори с гаденето. След няколко секунди му олекна — може би демоните им бяха успели да избягат. Във всеки случай не се виждаха наоколо, а край тях цареше пълна суматоха — разнасяха се изстрели, викове, писъци от болка и ужас, далечно писукане на скални призраци, свистене и тъпи удари на стрели. А после към всичко това се добави и нов звук воят на надигащия се вятър.
Лира го усети най-напред върху страните си, после видя превитата трева и чу бученето му в глогините. Небето беше натежало от надвисналата буря. Не се виждаше нито едно бяло петънце. Облаците се кълбяха и се трупаха серножълти, морскосини, барутносиви и катраненочерни, забулвайки целия хоризонт.
Зад гърба й слънцето все още грееше и всяка горичка, всяко дръвче между нея и бурята блестеше ярко и великолепно — крехки пламъчета живот, които с всяка своя клонка, листенце, плод и цвят отричаха смъртта.
А сред всичко това вървяха две деца, които вече не бяха съвсем деца, защото виждаха Привиденията. Вятърът затваряше клепачите на Уил и разпиляваше косите на Лира, би трябвало да отвее и Привиденията, но те все така се носеха надолу към полето. Хванати за ръце, момчето и момичето прескачаха трупове и ранени, Лира викаше демона си, а Уил се оглеждаше за неговия.
Изведнъж светкавица озари небето и първият грохот на бурята изтрещя в ушите им. Лира се хвана за сърцето, а Уил се препъна. Двамата се вкопчиха един в друг и погледнаха нагоре. И видяха нещо, което никой в милионите светове не беше виждал.
Над крепостта откъм изток, от последното късче чисто небе, право към бурята летяха вещиците на Рута Скади, Рейна Мути и още пет или шест клана, възседнали клонките от омаен бор и понесли безброй насмолени факли.
Ревът и пращенето на факлите достигаха до слуха на онези, които ги гледаха от земята. Някои от Привиденията все още бяха във въздуха и вещиците, заслепени от светлината, налетяха върху тях. Чуха се викове и няколко пламтящи фигури се сгромолясаха на земята, но повечето безплътни изчадия вече бяха ниско над полето и процесията продължи полета си право към сърцето на бурята.
Откъм Облачната планина се появи ято ангели, въоръжени с копия и мечове, готови да се срещнат лице в лице с вещиците. Вятърът духаше зад гърба им и те се движеха стремително като стрели, но вещиците бяха не по-малко бързи и се издигнаха високо, за да се спуснат мълниеносно върху противника, размахали като оръжие пламтящите факли. Един след друг ангелите лумваха като пеперуди в пламъка на свещ и политаха с писъци към земята.
Закапаха първите едри капки. Ако повелителят на бурята се беше надявал да угаси вещерските огньове, чакаше го разочарование насмолените факли пламтяха още по-ярко на дъжда, пращяха и пръскаха искри. Дъждовните капки яростно блъскаха земята и се разбиваха на хиляди миниатюрни пръски. Не след дълго Лира и Уил вече бяха подгизнали до кости и трепереха от студ, а дъждът ги жилеше с невидими иглички.
Двамата се препъваха и се превиваха срещу вятъра, бършеха стичащата се по лицата им вода и не спираха да викат Пан.
Сега бурята бушуваше с пълна сила, гърмеше, трещеше и разкъсваше, сякаш самите атоми се цепеха. Лира и Уил тичаха сред грохота и ужаса, а с тях бяха и двамата жилоноги шпиони, които не бяха изгубили самообладание и ги упътваха накъде да вървят и къде да гледат, за да избегнат Привиденията. Лира трябваше да вземе лейди Салмакия в ръце, защото малката дама все повече губеше сили и вече не можеше да се крепи на рамото й. Тиалис се вглеждаше в небето и търсеше да зърне някой от събратята си. Всеки път, когато над тях се мернеше светещата игла на водно конче, той се провикваше, но гласът му беше отслабнал, а може би неговите хора търсеха електриковосиния и червено-жълтия цвят на техните кланове. Те не можеха да знаят, че сиянието им отдавна е угаснало, а двете безжизнени тела лежат в света на мъртвите.
Внезапно в небето се появи нещо ново. Децата заслониха очи и се вгледаха в бурята. От тъмните й талази изникна машина, каквато не бяха виждали дотогава — тромава на вид, с шест крака, без светлини и съвършено безшумна, която се приближаваше откъм крепостта. Тя прелетя ниско над главите им и се насочи към самия център на бурята.
Ала двамата нямаха време да се дивят, защото в този миг ги връхлетя нов зашеметяващ пристъп на гадене, който подсказа на Лира, че Пан отново е в опасност. Почти веднага след нея го усети и Уил. Безпомощни и ужасени, те се запрепъваха слепешката през локвите и калта, сред хаоса от мъртви тела и вкопчени в ръкопашен бой призраци.
