— Бомбата не я е наранила.
На госпожа Колтър изведнъж й премаля. Единственото, което искаше, беше да си легне и да спи непробудно месеци, години. Отвън въжето на знамето плющеше на вятъра, а враните, които кръжаха над крепостните стени, грачеха зловещо.
— Благодаря ви, господине — промълви тя. — Направихте ми голяма услуга. Моля ви, ако разберете още нещо за нея — къде е, какво прави, — да ми кажете.
Мъжът се поклони мълчаливо и си тръгна. Госпожа Колтър легна на походното легло, но още дълго не можа да склопи очи, колкото и да опитваше.
— На какво ви прилича това, кралю? — попита лорд Азриел. Той гледаше през телескопа в стражевата кула към небето на запад. Онова, което беше привлякло вниманието му, имаше фермата на планина, висяща в небесата на педя над хоризонта и обвита в облаци. Беше доста далеч и от такова разстояние изглеждаше не по-голяма от палец. Само дето преди това я нямаше, а сега висеше абсолютно неподвижно пред погледа им.
Телескопът я приближаваше, но не даваше възможност да се видят някакви подробности — облаците пак приличаха на облаци, независимо от увеличението.
— Облачната планина — каза Огунве. — Или как я наричаха там, Колесницата?
— Точно така, с Наместника начело. Той се е скрил добре, този Метатрон. За него се разправя в апокрифите — че някога бил човек и се наричал Енох, син на Диред, шест поколения след Адам. А сега управлява царството. И има намерение да направи нещо повече, ако онзи ангел, когото намериха край сярното езеро, не е сбъркал. Ако спечели тази битка, Метатрон ще се намеси пряко в човешкия живот. Представете си само, Огунве — една постоянна Инквизиция, пред която бледнее дори Съдът на Консисторията, и във всеки свят нейни шпиони и предатели, ръководени лично от злия разум, властващ над тази планина… Всемогъщият поне имаше доблестта да се оттегли и да остави мръсната работа като горенето на еретиците и бесенето на вещиците на поповете. Този новият ще е къде по-лош!
— И първата му работа беше да нападне републиката! — додаде Огунве. — Погледнете — това дим ли е?
Откъм Облачната планина се надигна сиво валмо, което се разпръсна и замъгли синьото небе. Но не можеше да е дим, защото се движеше срещу вятъра, който разкъсваше облаците.
Кралят вдигна далекогледа към очите си и възкликна:
— Ангели!
Лорд Азриел се отдръпна от телескопа и се изправи, засланяйки очите си с ръка. Откъм Облачната планина се приближаваха стотици, хиляди, десетки хиляди ангели. От пълчищата им небето почерня. Лорд Азриел беше виждал огромни ята от милиарди сини скорци, които кръжаха надвечер над палата на император К’анг-По, но дори и той не си беше представял такова множество, събрано на едно място. Летящите създания се струпаха в сбита маса и бавно се устремиха на север и на юг.
— А това пък какво е? — посочи лорд Азриел нататък. — Не ще да е вятърът!
В северния край на планината облакът се завъртя като торнадо и от него се развяха дълги дрипави валма. Но лорд Азриел беше прав — движението идеше отвътре. Облакът започна да се кълби и да се издува, после се раздели за миг.
Онова, което видяха, не беше планина, но успяха да го зърнат само за миг, после облакът отново се сгъсти, сякаш издърпан от невидима ръка, и скри гледката. Края Огунве свали далекогледа.
— Това не е планина — рече той. — Видях оръдейни платформи…
— Аз също. И всевъзможни съоръжения. Интересно дали Метатрон вижда през облаците? В някои светове имат специални машини за тази цел. Но колкото до армията му, ако тези ангели са всичко, с което разполага…
Кралят нададе кратък възглас на изумление, а може би на отчаяние. Лорд Азриел се обърна и сграбчи ръката му с такава, сила, че пръстите му се впиха като клещи в плътта на мъжа.
— Те нямат това! — извика той и разтърси неистово ръката му. — Нямат плът!
После докосна грапавата буза на приятеля си.
— Колкото и да сме малко, колкото и да е кратък животът ни, колкото и слаби да изглеждаме — пак сме по-силни от тях! Те ни завиждат, Огунве! Това е, което подхранва омразата им, сигурен съм. Копнеят да имат нашите тела, толкова мощни и солидни, така свързани със земята! И ако ги ударим с цялата си сила и решимост, ще ги пометем, сякаш са мъгла. И силата им е толкова, колкото на мъглата.
— Азриел, те имат съюзници от хиляди светове, също такива живи същества като нас. — Ние ще победим.
— А ако е пратил тези ангели да търсят дъщеря ви?
— Дъщеря ми! — извика лорд Азриел ликуващо. — Не си ли струва да живееш дори само за да дадеш живот на такава дете! Не й стига това, че отиде сам-сама при мечия крал и с хитрост изтръгна цяло кралство от лапите му — сега е слязла в света на мъртвите и е преспокойно ги е извела оттам! И това момче! Искам да го видя и да му стисна ръката. Знаехме ли с какво се захващаме, когато подехме този бунт? Не, но и те — Всемогъщият и неговият Наместник — те знаят ли с какво се захващат, щом е замесена дъщеря ми?
— Лорд Азриел, давате ли си сметка колко е важна тя за бъдещето?
— Честно казано, не. Точно затова искам да се видя с Вазилидес. Къде отиде той?
— При госпожа Колтър. Но човекът е уморен. Едва ли ще може да направи нещо, преди да си почине.
— Да е почивал по-рано! Ще пратите ли да го повикат? А, и още нещо. Помолете мадам Оксентиел да дойде в кулата, когато й е удобно. Искам да й поднеса съболезнованията си.
Мадам Оксентиел беше помощничката на лорд Роке и сега трябваше да поеме неговите задължения. Крал Огунве се поклони и остави командира си да се вглежда в сивкавия хоризонт.
През целия този ден армията се събираше. Ангелите на лорд Азриел полетяха над Облачната планина да търсят пролука, но безуспешно. Нищо не се промени — оттам не излитаха повече ангели, ветровете все така разкъсваха облаците, а те отново се струпваха, без да се разтворят нито за миг. Слънцето прекоси студения син небосвод и се спусна на югозапад, като позлатяваше облаците и обагряше мъглата около планината във всички оттенъци на млечнобялото, оранжевото и аленото. След залез облаците продължиха да изпускат слаба светлина, която идеше отвътре.
Вече се бяха събрали воините от всички светове, подкрепили въстанието на лорд Азриел. Механиците и шлосерите наливаха гориво в летателните апарати, зареждаха оръжията, нагласяха мерниците. С падането на мрака пристигнаха и подкрепления, които бяха посрещнати с радост. От север безшумно се занизаха една по една бронирани мечки, в това число и кралят им. Не след дълго пристигна и един от няколкото вещерски клана и клонките от омаен бор дълго свистяха в тъмното небе.
Сред равнината на юг от крепостта заблещукаха хиляди светлинки — становете на онези, които бяха дошли отдалеч, за да се включат в битката. А малко по-нататък ята ангели неуморно кръстосваха небето във всички посоки.
В полунощ в елмазената кула лорд Азриел обсъждаше положението с крал Огунве, ангела Ксафания, мадам Оксентиел и Теукрос Базилидес. Алетиометристът тъкмо беше замълчал и лорд Азриел се изправи и се приближи до прозореца, загледан в Облачната планина, която висеше в небето на запад. Останалите не продумваха — току-що бяха чули нещо, което накара лорд Азриел да пребледнее и да се разтрепери, и никой от тях не знаеше как да реагира.
Най-сетне лорд Азриел проговори:
— Господин Базилидес, сигурно сте много уморен. Благодаря ви за всичките ви усилия. Ще пийнете ли малко вино с нас?
— Благодаря, милорд — кимна тълкувателят.
Ръцете му трепереха. Крал Огунве му наля от златистото токайско и му подаде чашата.
— Какво значи това, лорд Азриел? — прозвуча чистият глас на мадам Оксентиел.
Лордът се върна на масата.
— Това означава — промълви той, — че когато започне битката, ще имаме още една задача. Дъщеря ми и това момче са били разделени по някакъв начин с демоните си, но се успели да оцелеят, а демоните са
