— Кажи на мадам Оксентиел. И заповядвам никой да не ги заплашва и да не прилага каквото и да било насилие! Който ги види, най-напред да…
Госпожа Колтър не можа да чуе нататък, защото той вече тичаше надолу по стълбите. Когато стъпките му заглъхнаха, единственият звук в стаята остана съскането на газената лампа и воят на вятъра отвън.
Очите й потърсиха златистата маймунка. Погледът на демона беше интелигентен и лукав — както винаги, но за тридесет и пет години жената се беше научила да разгадава всяко негово изражение.
— Добре — кимна тя. — Не виждам друг начин. Мисля…
Демонът веднага я разбра, скочи на гърдите й и я прегърна. Госпожа Колтър се загърна в подплатеното си с кожа палто, измъкна се тихо от стаята и тръгна по тъмното стълбище.
29.
Битка в равнината
Човек е във властта на своя призрак, докато настъпи онзи час, когато човешкото у него се пробужда…
За Лира и Уил беше почти непосилно да напуснат прекрасния свят, в който бяха прекарали нощта, но ако искаха да намерят демоните си, трябваше още веднъж да се потопят в мрака. Сега, след часове пълзене в сумрачния тунел, Лира за двайсети път се наведе над алетиометъра, като въздишаше и издаваше тихи жални звуци. Уил също усещаше болка там, където някога се намираше демонът му — оголена рана от остър копнеж, и всяко дихание се впиваше в нея като ледени куки.
Лира завъртя стрелките, но с каква мъка й се удаде това, как тежко се влачеха мислите й! Пътеките, които я водеха до смисъла на всеки един от трийсет и шестте символа с такава лекота и увереност, сега й се струваха смътни и размити. А връзката между тях… Някога това беше като надпревара, като песен, като приказка — нещо, което й идваше отвътре, също като дишането. А сега трябваше да полага огромни усилия, но смисълът й се изплъзваше, а не биваше. Ако не се справеше, всичко щеше да рухне, всичко…
— Не е далеч — най-сетне рече тя. — Виждам какви ли не опасности — битка и… Но вече сме почти на мястото. В края на този тунел има голяма гладка скала, по която тече вода. Там ще отвориш прозореца.
Духовете, които жадуваха за битка, нетърпеливо се стълпиха около нея и тя забеляза най-отпред Лий Скорзби.
— Лира, момичето ми — продума той, — малко остана. Когато видиш оня стар мечок, кажи му, че Лий до последно е бил воин. А когато битката свърши, ще имам цялото време на света да потърся сред разпръснатите във вселената атоми моята Хестър, майка ми, любимите — всичките мои любими… Лира, детето ми, когато всичко това свърши, почини си, чуваш ли? Животът е прекрасен, а смъртта е победена…
Гласът му заглъхна. Лира искаше да го прегърне, но беше невъзможно, затова само се вгледа в бледия му силует. Той видя блясъка и неукротимата дързост в очите й и това му вля сили.
На раменете на двете деца се бяха настанили жилоногите. Краткият им живот беше към края си и те го чувстваха по вцепенените си крайници и ледения обръч около сърцата си. Скоро щяха да се върнат в света на мъртвите, този път като духове. Но те си размениха бързи погледи и мълчаливо се зарекоха, че ще останат с Лира докрай и няма да споменават и дума за смъртта.
Изкачването продължаваше. Никой не говореше. Най-отпред тежко се катереше харпията, мрачна и притихнала, крилата й се влачеха, а ноктите й драскаха по камъните.
По някое време се чу нов звук — шум на капеща вода, който отекваше силно в тунела. Колкото повече напредваха, толкова по-учестен ставаше шумът, докато се превърна в църцорене, а после и в силен ромон.
— Ето тук! — заяви Лира и посегна да докосне скалата, препречваща пътя им. Беше гладка, студена и влажна. — Тази е.
После се обърна към харпията:
— Мислех си за това как ме спаси и как обеща да изведеш духовете от света на мъртвите. И си помислих, че отсега нататък не е честно да нямаш име. И реших да ти дам име, както мечият крал Йорек Бирнисон ми даде името Златоуста. Ще те нарека Щедрокрила. Това е вече твоето име и такова ще остане завинаги — Щедрокрила.
— Един ден — промълви харпията — пак ще се срещнем, Лира Златоуста.
— Ако знам, че ти си тук, от нищо няма да ме е страх. Сбогом, Щедрокрила, до смъртта ми.
Тя прегърна харпията, притисна я до гърдите си и я целуна по двете страни.
— Това е светът на лорд Азриел, нали? — обади се кавалерът Тиалис.
— Да — кимна Лира. — Така казва алетиометърът. Крепостта му не е далеч.
— Нека тогава да кажа няколко думи на духовете.
Лира го вдигна високо и той извика:
— Слушайте ме, защото само аз и лейди Салмакия сме били тук по-рано! На върха на планината се издига крепост — крепостта на лорд Азриел. Не знам кой е врагът. Сега Лира и Уил имат само една задача — да намерят демоните си. Нашата задача е да им помогнем. Да проявим доблест и да се сражаваме с всички сили!
След като кавалерът приключи речта си, Лира се обърна към Уил.
— Добре. Готова съм.
Момчето извади ножа и погледна в очите баща си, застанал наблизо. Още съвсем малко щяха да са заедно и Уил си помисли какво щастие би било да са тримата с майка му…
— Уил! — с тревога прошепна Лира.
Той спря и отпусна ръка, а ножът остана да виси във въздуха, заклещен между атомите на друг, невидим свят. Момчето пое дълбоко дъх.
— Едва не…
— Разбрах — каза тя. — Уил, погледни ме!
В призрачната светлина той различи блестящата й коса, решителните устни и искрящите очи, усети топлината на дъха й и близкия аромат на тялото й.
И почувства, че може да измъкне ножа.
— Ще опитам пак — каза.
Съсредоточи се и насочи всичките си мисли към върха на ножа. Не след дълго откри онова, което търсеше. Духовете се бяха струпали така близко, че двамата с Лира усещаха с всеки свой нерв едва доловимо ледено пъплене.
Най-сетне и последният замах беше направен.
Първото, което ги връхлетя, беше шумът. Светлината, която нахлу през отвора, ги заслепи и трябваше да закрият очи. Ала грохотът, взривовете, оръдейният огън и виковете бяха толкова силни, че косите им настръхнаха от ужас.
Първи се окопитиха Джон Пари и Лий Скорзби. И двамата бяха опитни войници и шумът не успя да ги стресне толкова, но Лира и Уил бяха зашеметени.
Над главите им избухваха взривни ракети, които посипваха склоновете на планината недалеч с парчета камъни и метал. В небето ангели се биеха с други ангели, стрелкаха се вещици, звучаха бойни възгласи. Видяха жилоног, яхнал водно конче, да атакува летяща машина, чийто пилот човек се опитваше да влезе в ръкопашен бой с него. Водното конче излетя стремително нагоре, а ездачът му скочи и заби шпорите си дълбоко в шията на човека и отново се метна върху блестящия зелен гръб на насекомото. Машината с трясък се заби в скалите в подножието на крепостта.
— Разшири прозореца! — нареди Лий Скорзби. — Пусни ни да излезем!
— Почакай, Лий — намеси се Джон Пари. — Там става нещо. Погледни!
Уил изряза втори, по-малък прозорец, а когато надникнаха през него, нещо на бойното поле се беше
