а без далекогледа и не се виждаше, но дори когато го свали от очите си, усещането за стремително движение остана, а с него и още нещо, което й се беше изплъзнало, докато се бореше с ужаса, че е извън собственото си тяло. Във въздуха се разливаше дълбока печал, някакво безпомощно съжаление…
Сенчестите частици знаеха какво става и съжаляваха.
Тя самата отчасти беше сенчеста материя. Част от нея беше неделима от онзи поток, който се носеше из космоса. Така беше и с мулефите, и с всяко човешко същество от всички светове, и с всяко разумно създание, независимо къде се намираше.
И ако не откриеше какво става, всички те щяха да полетят към забравата.
Внезапно й се прииска пак да е на земята. Тя пъхна далекогледа в джоба си и започна трудното спускане надолу.
Отец Гомес прекрачи през прозореца, когато сенките се удължаваха и светлината ставаше по-мека и приглушена. Той видя китките огромни дървета и прорязващите прерията пътеки, както преди време ги беше видяла Мери от същото място. Ала сега омарата я нямаше, защото току-що беше валяло и въздухът беше чист и прозрачен. Някъде на хоризонта блещукаше морето, а над него белееха някакви неясни силуети, които можеха да са платна.
Мъжът намести раницата на гърба си и тръгна нататък. В спокойствието на ранната вечер беше приятно да се върви по гладкия път, край който сред високата трева цвърчаха щурци или някакви подобни на тях същества, а залязващото слънце грееше ласкаво в лицето му. Въздухът беше свеж, ясен и благоуханен, без нефтените и газовите изпарения, които беше усетил в един от световете по пътя си. Същия онзи свят, от който идеше набелязаната от него жертва. Изкусителката.
Точно на смрачаване отец Гомес стигна до малък нос край плитък залив. Ако в това море имаше приливи, значи приливът беше достигнал връхната си точка, защото плажната ивица беше тясна, покрита със ситен бял пясък.
А над спокойната вода плаваха десетина-дванайсет… Отец Гомес спря и се замисли. Десетина- дванайсет огромни снежнобели птици, всяка с размерите на лодка, с дълги прави криле, които се влачеха зад тях по водата. Много дълги криле, може би по два метра. Дали наистина бяха птици? Имаха пера, глави и клюнове и доста наподобяваха лебеди, затова пък крилата им бяха разположени едно зад друго…
Внезапно птиците го забелязаха. Обърнаха рязко глави към него и разпериха крила като платна на яхта, после се насочиха заедно с духащия от морето бриз към брега.
Отец Гомес изпита искрено възхищение — крилата бяха невероятно гъвкави и изящни, а скоростта на птиците беше изумителна. Като се вгледа по-внимателно, забеляза, че те гребат — краката им бяха под водата, но разположени успоредно, а не един зад друг като крилата, което им придаваше изключително грациозен вид и им помагаше да развиват голяма скорост.
Първата птица стигна до брега и се заклатушка по пясъка, насочвайки се право към него с протегната шия, като съскаше от злоба и тракаше с клюн. Отец Гомес забеляза острите й зъби, които имаха форма на огънати навътре куки.
Той самият стоеше на трийсетина метра от водата на една ниска тревиста издатина и имаше достатъчно време да свали пушката от гърба си, да се прицели и да стреля.
Главата на птицата избухна в червено-бели пръски и съществото направи слепешката няколко крачки напред, после се сгромоляса тежко. Агонията му продължи повече от минута — то риташе с крака и пляскаше с крила, описвайки кървав кръг, докато накрая избълва червена пяна и замря.
Останалите птици спряха още с падането на другарката си и сега гледаха и нея, и човека от разстояние, а в свирепите им очи се четеше разум. Погледите им се местеха от мъртвата птица върху пушката, после върху лицето на човека.
Той отново вдигна пушката и видя мигновената им реакция птиците се отдръпнаха непохватно и се стълпиха близо една до друга. Беше ясно, че разбират.
Бяха красиви и силни същества с широки гърбове, които приличаха на живи лодки. Отец Гомес си помисли, че щом знаят какво е смърт и могат да направят връзка между смъртта и него, това е основа за едно бъдещо разбирателство. Научеха ли се веднъж наистина да се боят от него, щяха да правят онова, което той им кажеше.
28.
Полунощ
Дълго-дълго бях влюбен в сговорчивата смърт.
— Мариса, събуди се! — каза лорд Азриел. — След малко кацаме.
Над базалтовата крепост зората се разпукваше в цялото си великолепие. Госпожа Колтър, разбита и отчаяна, отвори очи. Не беше заспивала нито за миг. Видя ангела Ксафания да се рее над площадката за кацане, после силуетът й се очерта над кулата, докато мислелетът наближаваше бойниците.
В мига, в който се приземиха, лорд Азриел изскочи от кабината и се затича към западната стражева кула, където го чакаше крал Огунве, и дори не се обърна да я погледне. Механиците, които тутакси се приближиха да приберат машината, също не й обърнаха внимание. Никой не я попита за мислелета, който беше откраднала, никой не й проговори — сякаш изведнъж беше станала невидима. Тя бавно се запъти към стаята в елмазената кула, където ординарецът предложи да й донесе храна и кафе.
— Все едно какво ще бъде — прие тя. — И благодаря. А, между другото… Алетиометристът на лорд Азриел, господин…
— Господин Базилидес?
— Точно така. Дали ще има възможност да дойде за малко?
— В момента работи с книгите си, госпожо. Ще го помоля да дойде, щом се освободи.
Тя се изми и се преоблече в единствената чиста риза, която й беше останала. Студеният вятър, който блъскаше прозорците, и сивата утринна светлина я накараха да потрепери. Постави още въглища върху железния мангал с надеждата да се постопли малко, но студът не беше в плътта, а в душата й.
След десетина минути на вратата се почука. Бледият тъмноок алетиометрист с демон славей на рамото пристъпи в стаята и се поклони. Секунда по-късно влезе и ординарецът с поднос с хляб, сирене и кафе.
— Благодаря, че дойдохте, господин Базилидес — каза госпожа Колтър. — Закусихте ли вече?
— Бих пийнал малко кафе, благодаря.
— Кажете ми, моля ви — започна тя, докато му наливаше кафе, — защото съм сигурна, че следите събитията. Дъщеря ми жива ли е?
Мъжът се поколеба. Златистата маймунка се вкопчи в ръката на госпожа Колтър.
— Жива е — изрече Базилидес, — но…
— Какво? Моля ви, кажете!
— Тя е в света на мъртвите. Известно време не можех да разтълкувам какво ми казва инструментът. Струваше ми се невъзможно. Но не може да има никакво съмнение — тя и момчето са отишли в света на мъртвите и са отворили прозорец, през който да пуснат духовете. В мига, в който излязат на открито, мъртвите се разтварят като демоните си преди това, но изглежда за тях това е най-желаният и жадуван край. Алетиометърът ми казва, че дъщеря ви е решила така, защото е чула някакво предсказание, според което на смъртта ще бъде сложен край, и е решила, че й е отредено тя да изпълни тази задача. В резултат на това сега има изход от света на мъртвите.
Госпожа Колтър беше неспособна да изрече и дума и се беше обърнала към прозореца, за да скрие вълнението си. Най-сетне проговори с усилие:
— А ще се върне ли жива? О, да, забравих, че не можете да предсказвате. Тя… как е… и…
— Измъчва се, изпитва болка и страх. Но момчето е с нея, също и двамата жилоноги шпиони. Всички са заедно.
— А бомбата?
