точно където скалата се губи в тъмното. Но това не е друг свят като всички останали. В него има нещо, което не ми харесва. Иска ми се да можех да го затворя.
— Случвало се е и друг път да не затвориш прозорец след себе си.
— Защото невинаги съм имал време. Но знам, че трябва. Ако ги оставя отворени, става по-лошо. Особено пък такъв голям прозорец като този… — Той махна с ръка надолу към бездната, без да поглежда нататък. — Не биваше да го оставям. Нещо лошо ще се случи.
Докато разговаряха, недалеч от тях се водеше друг разговор. Кавалерът Тиалис тихичко обсъждаше нещо с духовете на Лий Скорзби и Джон Пари.
— Какво искаш да кажеш, Джон? — попита Лий Скорзби. — Че не бива да излизаме на открито? Човече, всяка частица от мен жадува още веднъж да стане част от живата вселена!
— Да, и с мен е така — кимна бащата на Уил. — Но си мисля, че ако онези от нас, които са били войници, успеят да останат скрити, ще можем да се включим в битката на страната на Азриел. И ако го направим в нужния момент, нищо чудно да променим нещата в наша полза.
— Духовете? — попита Тиалис, опитвайки се безуспешно да скрие недоверието в гласа си. — Как бихте могли да се сражавате?
— Вярно е, че не можем да сторим нищо на живите, но армията на Азриел ще се сблъска и с други противници.
— Например Привиденията — допълни Лий.
— Точно за тях си мислех. Тяхната цел са демоните, нали така? А нашите отдавна ги няма. Струва си да опитаме, Лий.
— Аз съм с теб, приятелю.
— А вие, господине? — обърна се Джон Пари към кавалера. Разговарял съм с духовете на някои от вашите хора. Ще доживеете ли да видите света отново, преди да умрете и да се върнете тук като ДУХ?
— Вярно е, че нашият живот е кратък в сравнение с вашия. Аз имам още няколко дни, на лейди Салмакия й остава малко повече. Но благодарение на тези две деца заточението ни в света на мъртвите няма да бъде вечно. И съм горд, че успях с нещо да им помогна.
Те продължиха пътя си, а и чудовищната бездна през цялото време зееше под тях. Лира си помисли, че едно леко подхлъзване, една погрешна стъпка, едно непредпазливо движение може да запрати човека в пропастта, толкова дълбоко, че да умре от глад, преди още да е стигнал дъното, и тогава горкият му дух ще продължи да пада и никой няма да му помогне, да му подаде ръка, да го измъкне, И така до безкрай…
Това щеше да е по-лошо дори от безмълвния сив свят, в който духовете живееха…
Тогава се случи нещо странно. При мисълта за падането й се зави свят и тя се олюля. Уил вървеше пред нея и доста беше избързал, иначе щеше да се хване за него. Но в този момент си помисли за Роджър и в спомените й оживя един далечен ден в „Джордан“, когато в желанието си да го изплаши тя пренебрегна замайването и тръгна по ръба на каменния олук.
Обърна се назад и го потърси с поглед, за да му го припомни. В края на краищата беше неговата Лира, силна и дръзка, и нямаше да пъпли като насекомо!
Ала тъпичкият шепот на момчето я спря.
— Лира, внимавай! Не забравяй, че не си мъртва като нас…
Онова, което се случи после, беше забавено като в сън, но тя не можеше да направи нищичко. За миг изгуби равновесие и камъните под краката й се размърдаха. Започна да се свлича заедно с тях към пропастта, а в главата й се въртеше единствената мисъл: Колко глупаво! Ала докато се плъзгаше към бездната и нямаше за какво да се залови, ужасът на случващото се я зашлеви като плесник. Нищо не можеше да я спре. Вече беше много късно.
Тялото й се сгърчи от ужас. Не забеляза духовете, които протягаха ръце към нея да я задържат, а просто прелетя през телата им като камък, хвърлен в мъгла. Не чуваше как Уил крещи името й с такава сила, че бездната кънтеше от вика му. Цялото й същество се беше превърнало в кълбо от вледеняващ страх.
Уил я гледаше ужасен. Знаеше, че е безсилен да направи каквото и да било, но не можеше да спре да я гледа. Не чуваше дори собствения си вик. Само две секунди, една секунда — и тя беше на ръба на бездната, не можеше да спре, падаше…
Изведнъж от мрака изникна съществото, което неотдавна беше оставило белег върху главата й, харпията Безименна с глава на жена и крила на птица. Ноктите й сграбчиха здраво момичето през кръста. Двете заедно продължиха да падат, но яките крила на харпията не спираха да пляскат, а хватката й не се разхлаби нито за миг. Постепенно падането се забави и много, много бавно Безименна започна да се издига, докато след цяла вечност се показа над пропастта и пусна примрялото момиче в протегнатите ръце на Уил.
Той притисна Лира до гърдите си и усети лудото блъскане на сърцето й. В този миг тя не беше Лира и той не беше Уил — бяха единствените две човешки същества в тази огромна бездна на смъртта.
Вкопчиха се един в друг, а духовете се стълпиха около тях, като им шепнеха окуражително и благославяха харпията. Най-близо бяха бащата на Уил и Лий Скорзби, които също жадуваха да я прегърнат, а Тиалис и Салмакия благодаряха на Безименна, наричаха я спасителка на всички тях, великодушна и добра.
Не след дълго и Лира се окопити, протегна треперещите си ръце към харпията и я прегърна през врата, после обсипа с целувки повехналото й лице. Не можеше да говори — всички думи, цялата й самоувереност, цялата суета се бяха изпарили.
Когато ужасът от преживяното започна да се разсейва, те отново потеглиха. Уил стискаше здраво ръката на Лира и внимателно опипваше с крак всеки камък, преди да се отпусне върху него. Напредваха бавно и мъчително, имаха чувството, че ще умрат от изтощение, но не можеха да спрат. Как би могъл някой да почива, когато под него зееше такава страшна бездна?
Беше изминал около час, когато Уил възкликна:
— Погледни! Мисля, че стигнахме до изхода…
Наистина беше така. Склонът ставаше по-полегат, дори можеха малко да се отдалечат от ръба на пропастта. А онази хлътнатина в скалата? Нима наистина беше изход?
Лира погледна Уил в искрящите очи и се усмихна.
Продължиха изкачването и всяка крачка ги отдалечаваше от пропастта. Почвата под краката им ставаше по-солидна, издатините — по-сигурни, камъните — по-здрави.
— Май доста се изкачихме — каза Уил. — Дали да не изпробвам ножа?
— Още не — спря го харпията. — Имаме още път. Това място е лошо. Нагоре е по-добре.
Процесията отново се повлече безмълвно и мъчително, стъпка по стъпка… Пръстите им бяха изранени, коленете и бедрата им трепереха от усилието, главите им бучаха от изтощение. Най-сетне се добраха до върха на скалата и се озоваха пред тесен пролом, чийто край се губеше в сянката.
Уил извади ножа и започна внимателно да опипва въздуха.
— Аха! — промърмори той.
— Какво, откри ли нещо? — попита Лира.
— Така мисля.
— Уил — обади се баща му, — спри за малко и ме чуй.
Момчето отпусна ръка и се обърна. Съсредоточено върху онова, което правеше, нямаше време да мисли за баща си, но беше хубаво да знае, че той е до него. Сега внезапно осъзна, че скоро ще се разделят за последен път.
— Какво ще стане, когато излезете на открито? — попита той. Просто ще изчезнете, така ли?
— Още не. С господин Скорзби имаме една идея. Някои от нас ще останат тук още малко. Ти ще ни пуснеш в света на лорд Азриел, защото може би ще му потрябва помощта ни. Вие двамата ще трябва да тръгнете сами, ако искате да откриете демоните си, защото и те са в този свят.
— Но, господин Пари — обади се Лира, — откъде знаете, че демоните ни са в света на баща ми?
— Приживе бях шаман. Научих се да виждам някои неща. Попитай алетиометъра — той ще потвърди думите ми. Запомнете едно: човекът, когото познавахте като сър Чарлз Латром, трябваше от време на време да се връща в собствения си свят, защото не можеше да живее постоянно в моя. Философите от Tope дели анджели, които са пътешествали из световете в продължение на три века, също са го знаели. В резултат на
