това техният свят постепенно отслабнал и западнал. А и онова, което се случи с мен… Аз бях войник, офицер от военноморския флот, после си изкарвах прехраната като изследовател. Бях толкова здрав и силен, колкото изобщо е възможно. После една случайност ме отведе в друг свят и не можах да открия обратния път. Постигнах много и научих повече в света, в който попаднах, но след десет години в него вече бях неизлечимо болен. Причината за всичко това е една — демонът ви може да живее пълноценно само в света, в който сте родени, в противен случай ще се разболее и ще умре. Когато открием пролуки между световете, можем да пътуваме, но не и да живеем другаде. Великият замисъл на лорд Азриел в крайна сметка ще се провали точно по тази причина — небесната република трябва да бъде построена на мястото, към което принадлежим, защото за нас няма друг роден свят. Уил, момчето ми, сега можете да излезете навън и да си починете малко — и двамата имате нужда от това и го заслужавате. Но после ще трябва да се върнете в мрака при мен и господин Скорзби за едно последно пътуване.
Уил и Лира се спогледаха. После той отвори прозореца и това беше най-хубавото нещо, което бяха виждали.
Нощният въздух изпълни дробовете им, свеж, чист и прохладен. Очите им жадно поглъщаха осеяния със звезди небесен свод, искрящата някъде в ниското вода, китките дървета, високи като кули, изпъстрили просторната савана.
Уил разшири прозореца колкото беше възможно, така че през него да преминат шест-седем души едновременно.
Първите духове трепереха от надежда и вълнението им се предаваше като вълна към задните редици. И децата, и възрастните се вглеждаха с възторг в първите звезди, които виждаха от векове, и отблясъците сияеха в зажаднелите им очи.
Първият дух, който напусна света на мъртвите, беше Роджър. Той пристъпи напред и се обърна да погледне Лира, после се засмя смаян, докато се разтваряше в нощта, в звездната светлина, във въздуха… И изчезна, оставяйки след себе си усещането за ликуване, което породи у Уил представата за пенливо шампанско.
Останалите духове го последваха, а Уил и Лира се отпуснаха на тревата, влажна от капчиците роса. Всеки нерв в телата им ликуваше и благославяше уханната земя, нощния въздух и звездите.
27.
Площадката
Душата ми към клоните полита и като птица каца там, запява, после се озърта и реше сребърните си крила…
След като мулефите се заеха с построяването на площадката за Мери, работата потръгна бързо. На нея й беше приятно да ги наблюдава, защото те умееха да разговарят, без да се карат, и да работят, без да се пречкат един другиму, а дърводелските им умения бяха наистина изумителни.
Само за два дни площадката беше построена и закрепена на дървото. Беше просторна, здрава и удобна и когато се озова на нея, Мери се почувства искрено щастлива. Гъстата зеленина на листака, наситено- синьото небе, прохладният ветрец и нежният аромат на цветя, шумоленето на листата, стотиците птичи гласове и далечният плисък на морски вълни — всичко това галеше сетивата й и я унасяше. Можеше съвсем да спре да мисли и да се потопи в блаженството на мига.
Ала тъкмо мисленето беше онова, заради което се беше качила тук.
Когато погледна през далекогледа си и видя как зрафът се отдалечава към морето, изпита чувството, че с него си отиват щастието, животът и надеждата. А тя не можеше да намери обяснението…
Триста години, бяха казали мулефите. Оттогава дърветата спрели да се размножават. Сенчестите частици се разпространяваха еднакво във всички светове — това означаваше, че същото се е случило и в нейната вселена, а и в останалите. Преди триста години било основано Кралското общество — първата научна организация в нейния свят. И Нютон направил откритията си в областта на оптиката и гравитацията.
Преди триста години в света на Лира бил изобретен алетиометърът.
По същото време в онзи странен свят, през който трябваше да мине, бил изработен острият кинжал.
Тя се излегна по гръб на дъските и усети как площадката бавно се люлее в ритъма на огромното дърво, полюшвано от вятъра. Опря далекогледа до окото си и се взря в милиардите миниатюрни искрици, които се носеха сред листата, подминавайки разтворените устица на цветовете. Те се движеха срещу вятъра в бавен, ленив поток, в който трудно можеха да се уловят някакви признаци на разум.
Какво се беше случило преди триста години? Дали то беше породило потока от Прах, или причината трябваше да се търси другаде? А може би имаше нещо още по-дълбоко? Или всички събития не бяха свързани помежду си?
Движението на частиците я хипнотизираше. Колко лесно би било да изпадне в самозабрава, да позволи умът й да отплава заедно с ленивия поток…
Преди още да разбере какво става, тъкмо това се случи. Тя внезапно се опомни, за да осъзнае, че е напуснала тялото си, и изпадна в паника.
Беше малко над площадката и на няколко крачки встрани. Нещо се беше случило и с потока от частици — вместо да се носят бавно, те препускаха като пълноводна река. Дали движението им се беше ускорило, или времето се беше забавило за нея, след като бе напуснала тялото си? Едно беше ясно, че се намира в ужасна опасност, защото стремителният поток заплашваше да я отнесе. Тя протегна ръце да се хване за нещо стабилно — но нямаше ръце. Тялото й все повече се отдалечаваше, разплуто в противна дрямка под нея. Опита се да извика и да се събуди, но от гърлото й не излезе нито звук. Тялото продължаваше да спи, а съзнанието, което наблюдаваше всичко отвисоко, отлиташе през листака към бездънното небе.
Колкото и да се мъчеше, не можеше да помръдне. Силата, която я влечеше, приличаше на мощна вълна, помитаща бент.
И я отнасяше далеч от тялото й.
Мери се опита да прокара мислено мост до физическото си тяло, и си спомни какво е да бъде вътре в него — всички онези усещания, които означаваха, че е жива и чувства. Докосването на мекия хобот на приятелката й Атал, която я милва по гърба. Вкусът на бекон с яйца. Ликуващото напрягане на мускулите, докато се катери по отвесна скала. Лекият танц на пръстите по клавиатурата на компютъра. Ароматът на прясно смляно кафе. Топлината на леглото в зимна нощ.
И постепенно движението спря. Невидимата нишка, която я свързваше с тялото й, се обтегна и тя усети как опитващият се да я отвлече поток минава покрай нея.
Тогава се случи нещо странно. Докато извикваше и усилваше тези спомени, добавяйки към тях и нови, почувства как малко по малко потокът забавя движението си и тягата отслабва.
Ала само върху нея. Потокът бе все така стремителен, само около нея като че се беше образувало спокойно островче, където частиците се съпротивляваха и теглеха назад.
Те наистина бяха разумни! Усещаха тревогата й и реагираха. И лека-полека я връщаха към изоставеното й тяло. Тя вече беше съвсем близо до него и го видя — натежало, топло и невредимо — и сърцето й се сви от безмълвно ридание.
Миг по-късно се сля с тялото си и се събуди.
Пое си трескаво дъх и се притисна към грапавите дъски на площадката. Само преди минута беше обезумяла от страх и сега усети как цялото й същество се изпълва с безумно опиянение, че отново е едно цяло с тялото си, със земята и всичко материално.
След известно време Мери се изправи и се опита да се върне към действителността. Пръстите й напипаха далекогледа и тя го вдигна до очите си, като подпираше треперещата си ръка. Не можеше да има съмнение — бавният поток се беше превърнал в пълноводна река. Нищо не се чуваше, нищо не се усещаше,
