Очите й искряха в полумрака. Лира кимна.
— Добре, но аз вече не съм толкова силна както някога, нито съм толкова смела — поне не колкото преди. Моля те, не спирай. Ще те следваме. Продължавай да вървиш, Безименна.
Харпията се обърна напред и продължи пътя си. Светлината на водното конче с всяка минута отслабваше и момичето разбра, че скоро съвсем ще помръкне.
Направи крачка напред, но в този миг зад гърба й прозвуча глас — познат глас:
— Лира… Лира, дете…
Тя се обърна смаяна.
— Господин Скорзби! О, колко се радвам да ви чуя! Ами да, вие сте, даже ви виждам… Така ми се иска да мога да ви докосна!
В слабата светлина едва успя да различи слабата му фигура и ироничната усмивка и ръката й сама се вдигна към него, но напразно.
— И аз, миличка. Но сега ме чуй — там горе се очертават проблеми и те са свързани с теб. Не ме питай повече. Това ли е момчето с ножа?
Уил го гледаше с широко отворени очи, любопитен да види най-сетне този стар приятел на Лира, но сега погледът му се плъзна край него, за да спре върху застаналия малко по-настрани призрак. Лира веднага го позна и се смая — пред нея стоеше едно по-възрастно копие на Уил. Същата издадена челюст, същата стойка…
Още преди момчето да се съвземе, баща му заговори:
— Слушай, нямаме време да говорим… просто прави това, което ти казвам. Вземи ножа и потърси мястото, където са отрязали кичур от косата на Лира.
Изрече думите настойчиво и Уил побърза да се подчини. Лира гледаше уплашено и попипваше косата си.
— Махни си ръката — нареди момчето. — Не виждам нищо. Огледа косата й и откри над лявото й слепоочие кичурче, което беше видимо по-късо от останалите.
— Кой го е направил? — удиви се Лира. — И…
— Тихо! — прекъсна я Уил и се обърна към баща си: — А сега какво да правя?
— Отрежи кичура до кожа. И внимавай да не падне и косъмче. После отвори друг свят, независимо кой, остави косата там и пак го затвори. Бързо!
Уплашена и объркана, Лира стоеше и хапеше устни, докато Уил изпълняваше нарежданията на баща си. Когато отряза кичура, той отвори прозорец към друг свят, изряза малка кухина в една скала и постави вътре кичурчето, после намести камъка и затвори прозореца.
Едва беше свършил, и земята се разтърси. Някъде отдалеч, сякаш от самите недра на земята, долетя грохот и от тавана на тунела се посипаха камъни. Подът под краката им внезапно подскочи и се наклони. Уил сграбчи ръката на Лира и двамата се вкопчиха един в друг, докато скалата танцуваше под нозете им и край тях се търкаляха и трополяха камъни, които деряха краката и ръцете им…
Двете деца се снишиха, като прикриваха главите си с ръце, и се опитаха да заслонят и жилоногите. Земята отново се разтресе ужасяващо и тласъкът ги запокити някъде надолу. В ушите им гърмеше грохотът на хилядите тонове скала, която се свличаше заедно с тях.
Най-сетне земята спря да се тресе, макар че наоколо продължаваха да прелитат по-малки камъни откъм склона, който само преди миг не съществуваше. Лира лежеше върху лявата ръка на Уил. Той попипа с дясната колана си, за да се увери, че ножът е там, здрав и невредим.
— Тиалис? Салмакия? — подвикна момчето с разтуптяно сърце.
— Тук сме, нищо ни няма! — обади се кавалерът някъде близо до ухото му.
Във въздуха се кълбеше прах, долавяше се и барутната миризма на разтрошена скала. Беше трудно да се диша и невъзможно да се види нещо. Водното конче беше мъртво.
— Господин Скорзби! — извика Лира. — Нищо не виждаме… Какво стана?
— Тук съм — обади се Лий Скорзби някъде съвсем наблизо. Струва ми се, че бомбата избухна, но не улучи целта.
— Бомба ли? — повтори уплашено Лира. — А Роджър? Къде е Роджър?
— Тук съм — отзова се тъпичкият му гласец. — Господин Пари ме спаси. Щях да падна, но той ме улови навреме.
— Погледнете! — прозвуча гласът на Джон Пари. — Но се дръжте здраво и не мърдайте!
Прахът се слягаше и отнякъде нахлуваше светлина. Слаба, странна светлина, наподобяваща фосфоресциращ дъжд и осветяваща картина, която накара сърцата им да замрат от ужас.
От лявата им страна зееше бездна, в която като във фуния се изсипваше всичко, което нямаше къде да се закрепи. Златистата светлина се изливаше в нея и угасваше. Другият бряг на пропастта се виждаше, но беше толкова далеч, че не би могъл да го стигне дори хвърлен камък. Отдясно се издигаха ръбати камъни, готови всеки миг да се сгромолясат.
Децата и спътниците им се бяха вкопчили в нещо, което не можеше да се нарече дори ниша, а само тясна издатина на самия ръб на бездната. Единственият път водеше нагоре по склона, сред безформените грамади от камъни, които заплашваха да се срутят при най-малкото движение. Зад гърба им надничаха бледите лица на духовете, които се тълпяха боязливо в тунела и не смееха да помръднат. Само харпиите не се бояха — те кръжаха над главите на множеството, оглеждаха се и търсеха път.
Лира провери алетиометъра. Слава Богу, поне с него всичко беше наред. Потисна страха си и потърси с поглед лицето на Роджър.
— Горе главата, няма нищо страшно! Никой не е пострадал. И вече можем да виждаме. Не бива да спираме. Единственият път е покрай тази… — Тя махна с ръка към пропастта. — Значи ще вървим нататък. Двамата с Уил няма да спрем, докато не ви изведем оттук, кълна се! Не се плаши, не се отказвай, не изоставай. Кажи и на останалите. Не мога през цялото време да гледам назад, защото ще трябва да търся пътя, затова разчитам на вас да ме следвате.
Роджър само кимна в отговор. И така колоната от мъртъвци пое безмълвно пътя си по ръба на пропастта. Нито Лира, нито Уил можеха да кажат колко дълго вървяха, но и двамата никога нямаше да забравят колко страшно и опасно беше. Мракът под тях бе толкова дълбок, че ги привличаше неотразимо. Стараеха се да не гледат в бездната, но тя ги теглеше, мамеше ги и ги замайваше. Едва успяваха да запазят равновесие и да се преборят с гаденето, което свиваше гърлата им.
От време на време живите се обръщаха назад, за да погледнат безкрайната нишка от мъртъвци, виеща се откъм тунела, по който бяха дошли. Майките притискаха бебетата до гърдите си, старците бавно тътреха крака, децата се ловяха за дрехите на онези, които вървяха пред тях… И всички следваха Уил и Лира с надеждата, че те ще ги изведат от мрака.
Ала имаше и такива, които не им вярваха. Двете деца усещаха ледените им пръсти, чуваха гневния им шепот:
— Къде е горната земя? Още много път ли има?
— Страх ни е!
— Не биваше да тръгваме — в света на мъртвите поне имахме някаква светлина и приятели, а това тук е къде-къде по-зле!
— Сбъркахте, че дойдохте в нашия свят! Трябваше да си стоите във вашия и да чакате да умрете, вместо да идвате да ни тревожите!
— С какво право ни водите? Вие сте само две деца! Кой ви е дал такава власт?
Уил искаше да се обърне и да ги смъмри, но Лира го хвана за ръката. Духовете бяха уплашени и нещастни, затова се държаха така.
Внезапно заговори лейди Салмакия и ясният й спокоен глас се разнесе далеч над бездната.
— Приятели, бъдете храбри! Стойте близо един до друг и не спирайте! Пътят е труден, но Лира ще се справи. Бъдете търпеливи и не се отчайвайте и ние ще ви изведем оттук, не се бойте!
Лира почувства как тези думи й вливат нови сили и продължи окрилена мъчителното пътешествие.
— Уил — каза тя след няколко минути, — чуваш ли вятъра?
— Да, но не го усещам. И ще ти кажа нещо за оная дупка долу. Същото е, както при отварянето на прозорец. Има нещо странно, което не можеш да забравиш, след като веднъж си го усетил. Аз го усетих там,
