долетяла вещицата.
Междувременно Председателят се опитваше да напъха демона си гущер в по-малката от двете сребърни клетки. Демонът пищеше, гърчеше се и хапеше, но той го отръска от ръката си и бързо затръшна вратичката. Техниците вече довършваха приготовленията си и проверяваха показанията на уредите.
Изведнъж от нищото с див крясък изникна морска чайка и сграбчи жилоногия в ноктите си. Беше демонът на вещицата. Лорд Роке се отбраняваше с всички сили, но птицата го държеше здраво, а след малко на помощи се притече и вещицата, която се изтръгна от ръцете на госпожа Колтър, метна се на оскубаната си клонка и излетя.
Госпожа Колтър се хвърли към бомбата. Димът я сграбчи за гърлото и носа като хищни нокти — беше сълзотворен газ. Повечето войници бяха нападали или се превиваха и кашляха (и откъде ли беше дошъл този газ?), но вятърът бързо го разнесе и те започваха да се съвземат. Огромният сребърен корем на цепелина се издигаше над бомбата, изпъвайки въжетата, а сребристите му бордове лъщяха от влагата.
В този миг някъде отгоре прокънтя ужасен вик, от който ушите й писнаха, толкова силен и изпълнен със смъртен страх, че дори маймунката уплашено се вкопчи в нея. Секунда по-късно вещицата се сгромоляса в краката на отец Макфайл и костите й изпращяха зловещо.
Госпожа Колтър се втурна към нея да види дали жилоногият е оживял след падането. Ала лорд Роке беше мъртъв. Шпората му беше забита до корен в шията на вещицата.
Самата вещица още беше жива и устните й се гърчеха в предсмъртна агония.
— Нещо идва… — изхърка тя. — Идва… още нещо…
Думите й звучаха напълно безсмислено. Председателят вече прекрачваше тялото й, за да стигне до по- голямата клетка. Демонът му тичаше по стените на съседната клетка, ноктите му караха сребърната мрежа да звъни, а гласът му пищеше за милост.
Златистата маймунка се хвърли към отец Макфайл, но не за да го нападне — тя се покатери чевръсто на рамото му и скочи към сложната плетеница от проводници и тръбички. Резониращата камера. Председателят се опита да я хване, но госпожа Колтър сграбчи ръката му и се помъчи да го задържи. Не виждаше нищо — дъждът биеше в очите й, а сълзотворният газ още не се беше разнесъл напълно.
Наоколо продължаваха да стрелят. Какво ставаше?
Прожекторите се люлееха на вятъра и всичко танцуваше в светлината им, дори и черните скали. Председателят и госпожа Колтър се вкопчиха един в друг, деряха, щипеха, късаха и хапеха, но тя беше уморена, а той беше силен. Ала нея я тласкаше отчаянието и може би щеше да успее да го издърпа по- далеч от клетката, но част от нея следеше демона, който дърпаше и блъскаше ръчките на апарата…
В този миг силен удар се стовари върху слепоочието й и я зашемети. Председателят се изтръгна от ръцете й и се метна към клетката, целият окървавен, и миг по-късно вратата се затръшна зад гърба му.
Маймунката беше отворила камерата — стъклена врата върху тежки панти — и вече бъркаше вътре. Кичурът беше там, притиснат между две гумени възглавнички, защипани с метална скоба! Работата се усложняваше още повече. Госпожа Колтър се изправи с треперещи ръце и разтърси с все сила сребърната мрежа, вперила поглед в блестящото острие и лъскавите клеми, в човека вътре. Маймунката откопчаваше скобата, а в това време Председателят вече съединяваше проводниците. Лицето му пламтеше от мрачно опиянение.
Избухна ослепителна бяла светлина, нещо изтрещя оглушително силуетът на маймунката се преметна във въздуха. Заедно с нея се дигна и малко златисто облаче — дали не беше косата на Лира? Но каквото и да беше, само след миг то се стопи в мрака. Госпожа Колтър стискаше мрежата, отпусната с цялата си тежест върху нея, а главата й бучеше и сърцето й биеше до пръсване.
Нещо се беше случило със зрението й. Виждаше с ужасяваща яснота и най-малките подробности и цялото й същество беше съсредоточено върху един-единствен детайл, най-важния в цялата вселена — тъмнозлатист косъм, залепнал за една от гумените възглавнички в резониращата камера.
Тя изкрещя отчаяно и разтърси клетката, опитвайки се с малкото останала й сила да освободи косъма. Председателят прокара длани по лицето си и изтри дъждовните капки. Устните му се движеха, но тя не чуваше нито дума. С последно усилие се хвърли върху машината с цялата си тежест в мига, в който той съедини двата проводника. Искрящото сребърно острие се спусна надолу.
Някъде нещо избухна, но госпожа Колтър вече не усещаше нищо.
Нечии ръце я вдигнаха. Ръцете на лорд Азриел.
Зад него стоеше мислелетът, кацнал стабилно на склона върху металните си крака. Мъжът я взе на ръце и я понесе към машината, без да обръща внимание на стрелбата, на лютия дим и тревожните викове.
— Мъртъв ли е? Избухна ли бомбата? — промълви тя.
Лорд Азриел седна до нея в кабината, а след малко вътре скочи и снежният леопард, понесъл в зъбите си зашеметената маймунка. Лорд Азриел хвана лоста и возилото излетя като птица във въздуха. Долу като мравки тичаха насам-натам разтревожени мъже. Някои от хората бяха мъртви, други пълзяха със сетни сили по скалите. Дебелият кабел от централата се виеше като змия през целия този хаос и стигаше до лъскавата бомба, където в сребърната клетка лежеше сгърченото тяло на Председателя.
— А лорд Роке? — попита лорд Азриел.
— Мъртъв е — прошепна тя.
Той натисна едно копче и към люшкащия се цепелин се устреми огнено копие. Само след миг целият кораб разцъфна като роза от бял пламък, поглъщайки и мислелета, който обаче остана да виси невредим и неподвижен сред огнената стихия. Лорд Азриел отново дръпна лоста и возилото бавно се отдалечи, а под него пламтящият цепелин полека се спусна и покри цялата сцена — бомбата, кабела, войниците и всичко останало. Огънят и димът набраха скорост, плъзнаха по склона, изпепелявайки смолистите дървета като факли, и накрая опряха в белите води на водопада, който ги погълна.
Лорд Азриел дръпна още веднъж лоста и мислелетът се понесе на север. Ала госпожа Колтър не можеше да откъсне очи от сцената под тях. Тя дълго гледа назад с насълзени очи, докато пожарът се превърна в тънка оранжева линия, драсната върху чернилката на нощта и поръбена с дим и пяна. После всичко изчезна в мрака.
26.
Бездната
Слънцето напусна своя мрак и си намери свежо утро, а светлата луна ликува, в безоблачната ясна нощ…
Беше тъмно като в рог и мракът притискаше клепачите на Лира с такава сила, че момичето почти усещаше тежестта на хилядите тонове скала над тях. Единствената светлина идеше от фосфоресциращата опашка на едното водно конче, но дори и тя избледняваше, защото бедните насекоми не бяха успели да си намерят храна в света на мъртвите и кончето на кавалера беше умряло. Тиалис седеше на рамото на Уил, а Лира държеше на дланта си кончето на лейди Салмакия, която милваше треперещото създание и му шепнеше нежно. Тя му даде няколко трошички от бисквити, а после и от собствената си кръв. Ако Лира я беше видяла, щеше да предложи кръвта си, защото имаше повече, но сега единственото, което можеше да направи, беше да опира здраво крака в скалата и да внимава да не си удари главата.
Харпията Безименна ги беше отвела в лабиринт от пещери, през които по нейните думи можеше да се стигне до място, откъдето най-лесно да отворят прозорец към съседен свят. Зад тях пристъпваше безбройната тълпа от духове. Тунелът беше изпълнен с шепота на милиони гласове — онези отпред окуражаваха събратята си, които идеха след тях, смелите насърчаваха плахите, старите вдъхваха надежда на младите.
— Още много път ли има, Безименна? — тихо попита Лира. Горкото конче умира и скоро ще останем без светлина.
Харпията спря и се обърна.
— Просто ме следвай. Ако не виждаш, ослушвай се. Ако не чуваш, опипвай.
