Водопадът Сен-Жан-лез-0 се сгромолясваше стремглаво между острите скални зъбери в източния край на едно разклонение на Алпите, а централата беше прилепена до планинския склон над него. Околността беше дива, същински пущинак, и никой не би и помислил да строи тук нещо, ако не беше възможността хилядите тонове вода, които падаха с рев между скалите, да се превърнат в мощна анбарна енергия.
Вечерта след ареста на госпожа Колтър се разрази буря. Недалеч от простата каменна фасада на централата един цепелин се бореше с яростните пориви на вятъра. Прожекторите в долната част му придаваха вид на огромно чудовище, застанало на няколко крака, всъщност лъчи, което бавно се снишава, за да легне в подножието на планината.
Но пилотът не беше доволен — вятърът продължаваше да връхлита на тласъци, а жиците, стълбовете и трансформаторите бяха прекалено близо. Ако цепелинът, пълен с избухлив газ, попаднеше между тях, това щеше да бъде краят. Леденият дъжд, примесен със сняг, биеше косо по огромния корав балон на возилото с грохот, който почти заглушаваше воя на претоварените двигатели, и пречеше на видимостта.
— Не може тук! — изкрещя пилотът, надвиквайки шума. — Ще заобиколим зад разклонението.
Отец Макфайл наблюдаваше със стиснати зъби действията на пилота, който дръпна лоста. Цепелинът се издигна косо и полетя над хребета. Краката лъчи внезапно се удължиха, сякаш опипвайки пътя си сред канарите, а долните им краища се изгубиха сред талазите от дъжд и мокър сняг.
— Не можеш ли да се приближиш повече до централата? — извика Председателят, като се наведе напред, за да надвика шума на моторите.
— Не и ако искате да кацнем — отвърна пилотът.
— Да, искам да кацнем. Добре, ще ни оставиш от другата страна.
Пилотът даде нареждания на екипажа да се приготвят за кацане. Апаратурата, която щяха да стоварят, беше тежка и в същото време крехка, така че трябваше да се приземят стабилно. Председателят се облегна назад, като потропваше с пръсти по облегалката на седалката и гризеше устни, но остави пилота да си върши работата както намери за добре.
Лорд Роке наблюдаваше и слушаше внимателно от скривалището си в дъното на кабината. Няколко пъти по време на полета дребната му сянка се мярна зад металната мрежа и всеки можеше да го види, стига да си обърнеше главата. Но ако искаше да чуе нещо, трябваше да се изложи на риска да го забележат.
Когато усети по движението, че цепелинът всеки момент ще спре, той тихо се измъкна от кабината и се запъти към пасажерската част. Вътре беше настъпило оживление — членове на екипажа, техници и свещеници се движеха насам-натам, улисани в работа. Демоните на много от тях бяха кучета, които следяха действията на мъжете с нескрито любопитство. Сред тях седеше госпожа Колтър, будна и притихнала, и държеше в скута си златистата маймунка, чието изражение беше по-злобно отвсякога.
Лорд Роке изчака удобен момент и бързо се стрелна към нея. След секунда вече се беше скрил в сянката на рамото й.
— Какво правят? — шепнешком попита тя.
— Кацат. Близо сме до централата.
— С мен ли ще останете, или ще работите сам?
— Ще остана с вас. Трябва да се скрия под палтото ви.
Тя беше облечена в дебел кожух и едва дишаше в горещината на помещението, но не можеше да се съблече — ръцете й бяха вързани.
— Хайде! — прошепна жената, след като се озърна, и шпионинът се шмугна под палтото й.
Там откри дебело подплатен джоб и се настани удобно. Златистата маймунка грижливо поправи копринената й яка като някой придирчив моделиер, който се грижи за вида на любимия си модел, а всъщност искаше да се увери, че лорд Роке е добре скрит в гънките на палтото.
Успяха тъкмо навреме. Само минута по-късно към госпожа Колтър се приближи въоръжен войник и й нареди да слиза.
— А трябва ли да остана с белезниците? — попита тя.
— Не са ми наредили да ги сваля — отвърна войникът. — Станете, ако обичате.
— Но ако не ги свалите, не мога да се държа. Схванала съм се цял деня седя на едно място. И нямам оръжие, нали ме претърсихте. Попитайте Председателя наистина ли се налага да стоя с белезници. Нали не се боите, че мога да избягам в тази пустош?
Лорд Роке беше неподатлив за чара й, но му беше интересно да наблюдава въздействието му върху другите. Стражът беше млад мъж. Трябваше да пратят на негово място някое старо куче.
— Сигурен съм, че няма да избягате, госпожо — каза той, — но заповедите ми са такива. Поставете се на мое място… Станете, ако обичате и ако се спънете, аз ще ви задържа.
Тя се изправи и лорд Роке усети как тръгва тромаво към изхода. Госпожа Колтър беше най-грациозното човешко същество, което жилоногият беше виждал някога. Тази непохватност беше престорена. В мига, в който стъпи на стълбата, тя се спъна и извика. Шпионинът усети тласъка, когато войникът я сграбчи за ръката и я задържа. Чу и новите звуци — воя на вятъра, тихото бръмчене на двигателите, които сега захранваха прожекторите, гласове, издаващи припрени заповеди.
Докато слизаха по стълбата, госпожа Колтър се опираше тежко на войника. Тя говореше тихо и лорд Роке чу само отговора му:
— Сержантът, госпожо… Ей там, до големия сандък… Ключовете са у него, но не смея да го питам. Извинявайте.
— Разбирам — въздъхна жената примирено. — Благодаря ви все пак.
Лорд Роке чу тропот на подковани обувки, после и шепота й:
— Чухте ли за ключовете?
— Кажете ми къде е сержантът. В каква посока и на какво разстояние…
— На десетина мои крачки оттук. Едрият мъж вдясно. Връзката с ключовете виси на колана му.
— Не ми върши работа, ако не знам кой точно е ключът. Не го ли видяхте, когато ви слагаха белезниците?
— Видях го, къс и дебел ключ с черна лепенка около него.
Лорд Роке се спусна на ръце по дебелата подплата на палтото и стигна до обточения с кожа край, някъде около коленете й. Там се провеси и се огледа.
Бяха инсталирали прожектори, които осветяваха ярко мокрите скали. Ала докато се озърташе, шпионинът видя как светлината се измести, после внезапно угасна. Вероятно причината беше силният вятър.
Той скочи на земята и се втурна през кишата към сержанта, който се хвърли напред да задържи падащия прожектор.
В бъркотията лорд Роке сграбчи крака на мъжа, който притичваше край него, вкопчи се в подгизналите камуфлажни панталони и заби шпората си в плътта точно над високата обувка.
Сержантът изхриптя и се повали тежко, сграбчил крака си. Опитваше се да си поеме дъх, да извика, но напразно. Лорд Роке го пусна и отскочи встрани от падащото тяло.
Никой не забеляза — воят на вятъра и бръмченето на моторите заглушиха вика на мъжа, а мракът скри тялото му. Ала наблизо имаше и други и трябваше да се бърза. Лорд Роке се приближи. Ключовете лежаха в локва леденостудена вода и той трябваше да прехвърли няколко къса стомана, дебели колкото ръката му и дълги почти колкото него самия, докато накрая откри онзи с черната лепенка. Сега трябваше да се пребори със закопчалката на халката, а и дъждът, който беше преминал в град, беше сериозен проблем ледените късчета бяха по-големи от юмрука му.
— Добре ли сте, сержант? — прозвуча нечий глас над главата му.
Демонът на войника скимтеше и душеше демона на сержанта, който лежеше в несвяст. Нямаше време за губене — лорд Роке скочи и заби шпората си в мъжа, който се строполи до сержанта.
След дълга борба жилоногият най-сетне успя да разкопчае халката, но после трябваше да откачи шест големи ключа, за да освободи онзи с черната лепенка. Прожекторът можеше да светне всеки миг, но дори и в полумрака нямаше да мине много време, докато забележат, че двама от хората им липсват…
Докато измъкваше ключа, наблизо прозвуча вик. Той напрегна всичките си сили и с отчаяно усилие успя да примъкне парчето метал и да се скрие с него зад един камък — тъкмо навреме, за да не бъде стъпкан. Някой извика да включат прожектора.
