Докато говореше, госпожа Колтър все повече се въодушевяваше. Запита се дали някога ще излезе жива оттук — но да говори така с този човек беше наистина опияняващо!
— А Прахът? — попита отец Макфайл. — При тази вопиюща ерес, какво мислите за Праха?
— Нищо не мисля — поклати глава жената. — Не знам какво е. И никой не знае.
— Аха… Е, започнах с това, че сте арестувана. Мисля, че е време да ви намерим място за спане. Ще ви настаним удобно и никой няма да ви причини зло, но не бива да се опитвате да избягате. Утре ще говорим повече.
Той позвъни и брат Луис влезе почти мигновено.
— Отведи госпожа Колтър в най-хубавата стая за гости — нареди Председателят. — И я заключи.
Най-хубавата стая за гости беше мизерна, бедно обзаведена, но поне беше чиста. След като ключът се превъртя зад гърба й, госпожа Колтър се огледа за микрофон и скоро откри един в нощната лампа и втори под рамката на леглото. Изключи и двата и реши, че може да отдъхне, но я чакаше ужасна изненада.
От скрина зад вратата я наблюдаваше лорд Роке.
Тя извика и се подпря на стената, защото усети, че нозете й се подкосяват. Жилоногият седеше с кръстосани крака и явно се чувстваше като у дома си. Нито тя, нито маймунката го бяха видели. Когато пулсът й се поуспокои, госпожа Колтър си пое дъх и изрече:
— Кога щяхте да ме осведомите за присъствието си, любезни милорд? Преди да се съблека или след това?
— Преди това — отвърна той невъзмутимо. — Укротете демона си, за да не го укротя аз.
Златистата маймунка беше оголила зъби, а козината й беше настръхнала. Изписаната на лицето й злоба би ужасила всеки нормален човек, но лорд Роке само се усмихна. Шпорите му блестяха в мъждивата светлина на стаята.
Малкият шпионин се изправи и се протегна.
— Говорих с моя агент в крепостта. Лорд Азриел ви изпраща поздрави и ви моли да го информирате веднага щом научите какви са намеренията на тези хора.
Тя почувства как дъхът й спира, сякаш лорд Азриел я беше тръшнал на земята след ожесточена борба. Очите й се разшириха. Тя бавно се отпусна на леглото.
— За какво сте дошъл тук — да ме шпионирате или да ми помогнете?
— И двете. И имате късмет, че съм тук. Когато се появихте, те задействаха някакво анбарно устройство в подземието. Не знам какво е то, но около него се върти цял екип от учени. Вашата поява разбуни духовете.
— Не знам дали да се чувствам поласкана, или да се тревожа. Всъщност съм много уморена и смятам да си легна. Щом сте тук, за да ми помогнете, можете да останете на пост. А като начало просто се обърнете на другата страна.
Жилоногият се поклони и застана с лице към стената, докато тя се изми в очукания леген, избърса се с излинялата кърпа и си легна. В това време демонът й оглеждаше стаята — надникна в гардероба, под картината, зад завесите, през прозореца, където се очертаваха тъмните грамади на манастирските сгради. Лорд Роке го следеше внимателно. Най-сетне маймунката легна при госпожа Колтър и двамата тутакси потънаха в сън.
Лорд Роке не й каза всичко, което беше научил от лорд Азриел. Съюзниците следяха полета на всички същества, които преминаваха над границите на републиката, и бяха забелязали съсредоточаване на неизвестни сили на запад, които бе възможно да са ангели, но можеха да са и нещо съвсем различно. Изпратените патрули, чиято цел бе да разузнаят обстановката, до този момент не бяха научили нищо. Силите, които се събираха там, се бяха обвили в непроницаема мъгла.
Шпионинът реши, че е най-добре да не тревожи госпожа Колтър — тя беше съвсем изтощена. Остави я да спи спокойно и започна да обикаля безшумно стаята — приближи се към вратата, после надникна през прозореца, като през цялото време оставаше нащрек.
Около час след като си беше легнала, отвън се чу едва доловим шум, някакво леко драскане и шепот. През процепа на вратата се промъкна слаба светлина. Лорд Роке се спотаи в най-тъмния ъгъл зад крака на стола, на който госпожа Колтър беше оставила дрехите си.
След около минута се чу превъртане на ключ в ключалката. Вратата се открехна едва-едва, после светлината угасна.
Лорд Роке виждаше доста ясно в слабия светлик, който се процеждаше през тънките завеси, но новодошлият трябваше да почака, докато очите му свикнат с полумрака. Най-сетне вратата се отвори още малко и младият свещеник, брат Луис, се вмъкна в стаята.
Той се прекръсти и се приближи на пръсти до леглото. Лорд Роке се приготви за скок, но младежът само се надвеси над госпожа Колтър и се вслуша в равномерното й дишане. Когато се увери, че е дълбоко заспала, се обърна към тоалетната масичка.
Закри с ръка фенерчето си и едва тогава го включи. През пръстите му се промъкна тънък лъч. Той се наведе над масичката така, че носът му почти я докосваше, но каквото и да търсеше, то явно не беше там. Госпожа Колтър беше оставила няколко неща, преди да си легне — шепа монети, пръстен, часовник. Ала брат Луис очевидно не се интересуваше от тях.
Младежът отново се обърна към спящата жена и този път явно откри онова, което търсеше, защото изсъска тихичко през зъби. Предметът, който му трябваше, беше медальонът, окачен на златна верижка на врата на госпожа Колтър.
Лорд Роке се промъкна безшумно покрай стената и застана до вратата.
Свещеникът пак се прекръсти, пое си дълбоко дъх и се наведе над леглото — и в този миг маймунката се размърда.
Младежът застина с протегнати ръце. Демонът заек трепереше в краката му. Можеше поне да стои на пост, да пази нещастника, помисли си лорд Роке. Маймунката се обърна на другата страна и отново притихна.
Брат Луис остана така близо минута, после отново протегна треперещите си ръце към жената. Разкопчаването на верижката му отне толкова много време, че лорд Роке вече очакваше утрото да го свари в тази поза, но най-сетне младият свещеник се изправи с медальона в ръка.
Шпионинът, бърз и безшумен като мишка, успя да се шмугне през открехнатата врата още преди свещеникът да е прекрачил прага. Спотаи се в тъмния коридор, а когато младежът заключи вратата, тръгна по петите му.
Брат Луис се запъти към кулата, а когато Председателят му отвори вратата, жилоногият бързо се мушна в стаята и се сви зад иконостаса в ъгъла, откъдето можеше да слуша и да наблюдава необезпокояван.
Отец Макфайл не беше сам — алетиометристът Фра Павел се беше надвесил над книгите си, а до прозореца нервно пристъпваше от крак на крак още един мъж. Беше доктор Купър, теологът експериментатор от Болвангар.
— Добра работа, братко Луис — похвали го Председателят. — Дай го тук. Седни и дай да го видя. Браво, браво!
Фра Павел отмести една книга и младият свещеник остави медальона на масата. Останалите се надвесиха над него. Отец Макфайл се опита да го отвори, но не успя. Доктор Купър му подаде джобно ножче и след малко се чу меко щракане. Председателят си пое дълбоко дъх.
Лорд Роке безшумно се покатери върху масата, та да надникне и той. В светлината на газената лампа проблесна нещо с цвета на старо злато. Беше кичур коса и Председателят го въртеше в пръстите си и го оглеждаше от всички страни.
— Сигурен ли сте, че е на детето? — попита.
— Убеден съм — уморено го увери Фра Павел.
— Ще стигне ли, доктор Купър?
Бледият мъж се наведе и пое кичура от ръката на Председателя, после го поднесе към лампата.
— Да — каза той. — И едно косъмче е напълно достатъчно. Имаме материал в изобилие.
— Радвам се да го чуя. А сега, братко Луис, трябва отново да окачиш медальона на шията на прекрасната дама.
Раменете на младия свещеник увиснаха. Беше се надявал, че задачата вече е изпълнена. Председателят сложи кичура на Лира в един плик и затвори медальона, като в същото време се оглеждаше
