сега какво ви спира? Хайде, разкъсайте ме с ноктите си и ме превърнете в призрак!
— И през ум не ни минава — заяви една от харпиите, която се оказа самата Безименна. — Чуй ме! Преди хиляди години, когато тук дойдоха първите духове, Всемогъщият ни дари със силата да виждаме у всекиго най-лошото. Оттогава ние се храним с него, кръвта ни е пропита с него, сърцата ни са закоравели от него. Но то е единственото, което ни се предлага. А сега разбираме, че намерението ви е да отворите път към горния свят и да изведете духовете оттук…
Дрезгавият й глас беше заглушен от шепота на милиони гласове, възторжен и изпълнен с надежда, но харпиите изпляскаха с крила и ги накараха да замълчат.
— Да, да ги изведете! — изкрещя Безименна. — Какво ще правим ние тогава? Ще ти кажа, от днес нататък ще бъдем по-зли отвсякога! Нищо няма да таим, ще нараняваме, ще омърсяваме, ще разкъсваме на парчета всеки дух, който се изпречи на пътя ни, докато го накараме да полудее от страх, угризения и отвращение от самия себе си! Тук сега е пустош, ние ще я превърнем в ад!
Харпиите закрещяха и запляскаха с крила, някои от тях дори налетяха върху духовете и ги накараха в ужас да се разпръснат. Лира сграбчи ръката на Уил.
— Издадоха ни… Сега те ще ни намразят… Ще мислят, че сме ги предали! Вместо да помогнем, само още повече влошихме нещата!
— Тихо! — изсъска Тиалис. — Не се отчайвайте. Накарайте ги да се върнат и да ни изслушат.
— Върнете се! — извика Уил. — Върнете се всички! Чуйте ни!
Една по една харпиите, гневни и алчни за страдания, се обърнаха и започнаха да кацат по клоните. Върнаха се и духовете. Кавалерът предаде кончето си на Салмакия и скочи на една скала, откъдето всички можеха да го видят.
— Харпии! — извика той. — Ние можем да ви предложим нещо по-добро. Отговорете честно на въпросите ми и чуйте какво ще ви кажа. После ще решите. Когато одеве Лира ви говореше, вие връхлетяхте върху нея. Защо?
— Лъжи! — извикаха в един глас харпиите. — Лъжи и фантазии!
— А сега седяхте и я слушахте и никоя от вас не се обади. Каква е причината?
— Беше истина — отвърна Безименна. — Тя казваше истината. Това ни дава храна. Прави ни силни. Не можехме да спрем да я слушаме, защото говореше истината. Нямахме представа, че може да съществува друго, освен злото. Тя донесе вест от света, от слънцето, дъжда и вятъра. И всичко беше истина.
— Тогава да се споразумеем — предложи Тиалис. — Вместо да виждате у духовете само злобата, жестокостта и алчността, от днес нататък ще имате правото да искате от всеки, слязъл тук, да ви разкаже историята на живота си. Всеки от тези духове има своя история, истински неща, които да ви разкаже за света. Вие ще имате правото да ги изслушате, а те ще трябва да ви разказват.
Лира беше изумена от дързостта и изобретателността на малкия шпионин. Как се осмеляваше да говори на тези същества така, сякаш беше в негова власт да им дава или да им отнема права? Всяка от харпиите можеше да го смачка като муха, да го разкъса на парчета, да го стисне в ноктите си и да го пусне отвисоко, та от него да не остане и следа. Въпреки това той стоеше, горд и безстрашен, и се пазареше с тях! А те го слушаха и се съвещаваха помежду си полугласно.
Духовете чакаха, притихнали и уплашени.
Тогава заговори Безименна.
— Не е достатъчно! Искаме повече. Ние от памтивека имаме задача, имаме дълг. Имаме работа. Винаги сме изпълнявали усърдно заповедите на Всемогъщия и затова ни уважават. Вярно, боят се от нас и ни мразят, но и ни уважават. А сега какво ще стане? Кое ще накара духовете да ни зачитат, ако могат просто да си излязат оттук и да не се върнат повече? Ние си имаме гордост и не можете да ни лишите от нея. Искаме почетна служба! Искаме работа и задължения, които да ни осигурят заслужено уважение!
Харпиите се размърдаха по клоните, но в този миг към кавалера се присъедини лейди Салмакия.
— Прави сте! — извика тя. — Всеки трябва да има работа и задължения и да се радва на уважение. Това наистина е важно. Ще ви кажа каква ще бъде вашата задача — и никой освен вас няма да може да я изпълнява, защото вие сте стражите и стопаните на това място. Вашата задача ще бъде да съпровождате духовете от пристана по целия път до мястото, където ще могат да излязат на бял свят. В замяна те ще ви разказват истинските си и правдиви истории един вид такса за помощта.
Безименна погледна посестримите си. Те кимнаха и харпията заяви:
— Добре, но ще имаме право да ги изоставяме, ако ни лъжат, ако скриват нещо или нямат какво да ни разкажат. Щом са живели на света, значи са длъжни да чувстват, да знаят и да обичат. Изключение ще правим само за малките деца, които не са имали време да се научат.
— Така ще е честно — кимна Салмакия и останалите се съгласиха.
Договорът беше сключен. И като награда за правдивата история, която току-що бяха чули от Лира, харпиите предложих да заведат пътниците в онази част на света на мъртвите, която се намираше най-близо до горната земя. Беше далеч, трябваше да вървят през тунели и пещери, но те щяха да изпълнят честно обещанието си.
И така малката група потегли на път, следвана от безчетното множество призраци. Зад тях и други обитатели на света на мъртвите бяха научили за случващото се и прииждаха, за да се присъединят към невижданата процесия. Тиалис и Салмакия се върнаха назад да погледнат и с радост откриха сред множеството и хората от своя народ, както и всички други разумни същества, наказани от Всемогъщия с изгнание и смърт. Сред тях имаше създания, които по нищо не приличаха на хора, такива като мулефите и дори още по-странни.
Ала Лира и Уил нямаха сила да се обърнат и да погледнат назад. Можеха единствено да следват харпиите и да се надяват.
— Нима наистина сме близо, Уил? — прошепна Лира. — И успяхме?
Той не можеше да потвърди, но и двамата бяха така изтощени и смазани, та затова промълви:
— Да, да, близо сме. Успяхме. Скоро ще излезем оттук.
24.
Госпожа Колтър в Женева
Каквато майката, такава и дъщерята
Госпожа Колтър изчака падането на нощта и едва тогава се запъти към колежа „Сен Жером“. Когато се смрачи, се спусна с мислелета през облаците и бавно полетя над брега на езерото над самите върхове на дърветата. Колежът се открояваше сред останалите древни постройки в града и тя скоро откри островърхата църква, тъмните сводове на манастирите и квадратната кула, където беше седалището на Председателя на Дисциплинарния съд. Дотогава беше посещавала колежа три пъти. Знаеше, че сред корнизите, еркерите и комините на покрива има достатъчно места, където може да се скрие дори нещо толкова голямо като мислелета.
Летеше бавно над блестящите от скорошния дъжд керемиди и насочи машината към пролуката между един стръмен покрив и голата тухлена стена на кулата. Мястото се виждаше само от камбанарията на близката църква „Светото покаяние“ и щеше да свърши добра работа.
Тя внимателно се спусна надолу, като остави машината сама да се намести на шестте си крака, така че кабината да застане хоризонтално. Започваше да й харесва този мислелет — той реагираше така бързо на желанията й и беше толкова безшумен! Можеше да прелети на сантиметри над нечия глава и пак да не го забележат. За този един ден, откакто го отвлече, госпожа Колтър го овладя напълно, но все още нямаше представа какъв е източникът на енергия и това я притесняваше — невъзможно беше да се каже кога горивото или батериите са на свършване. След като се увери, че машината е застанала стабилно и покривът е достатъчно солиден да издържи тежестта й, тя свали шлема и се измъкна от кабината.
Демонът й вече отместваше една от тежките стари керемиди. Жената се зае да му помогне и скоро се образува достатъчно голяма пролука, през която можеха да се вмъкнат.
