— Влизай вътре и се огледай! — нареди госпожа Колтър и демонът й се шмугна в мрака.
Тя чуваше потракването на ноктите му, докато маймунката шеташе из тавана, после в отвора се появи черното й лице, обрамчено от златиста грива. Жената веднага я последва. Когато очите й свикнаха с тъмното, видя, че се намира в дълго таванско помещение със струпани на склад стари мебели — шкафове, маси, лавици и какво ли не още.
Първата й работа беше да премести един висок шкаф, за да затули пролуката, през която беше влязла, после се приближи на пръсти до вратата в дъното на помещението и опита бравата. Заключено беше, разбира се, но тя имаше фиба, а ключалката беше съвсем проста. Само след три минути госпожа Колтър и демонът й стояха в дъното на дълъг коридор, а в другия му край се виждаше тясна стълба.
След още пет минути те бяха отворили прозореца на килера до кухнята два етажа по-надолу и се измъкнаха на алеята. Къщичката на вратаря беше съвсем наблизо, а госпожа Колтър държеше да влезе по общоприетия начин, независимо как щяха да си тръгнат.
— Махнете си ръцете от мен! — хладно скастри тя пазача. — И се дръжте по-любезно, ако не искате да пострадате. Кажете на Председателя, че го търси госпожа Колтър, която настоява да го види веднага.
Мъжът тутакси се сви като ударен. Демонът му, дребен пинчер, който дотогава се зъбеше на спокойната и приветлива маймунка, също отстъпи и подви късото си опашле.
Пазачът завъртя ръчката на телефона и след по-малко от минута се появи млад свещеник с цветущо ентусиазирано лице, който пътем бършеше длани в робата си — в случай че госпожа Колтър пожелае да си стиснат ръцете. Тя не пожела.
— Кой сте вие? — попита жената.
— Брат Луис — отвърна младежът, като се мъчеше да успокои демона си заек. — Член на Секретариата на Дисциплинарния съд. Ще бъдете ли така добра…
— Не съм дошла тук да любезнича с някакъв писар! — прекъсна го тя. — Отведете ме при отец Макфайл. Веднага!
Мъжът смутено се поклони и я поведе. Зад тях пазачът въздъхна с облекчение.
Брат Луис на два-три пъти безуспешно се опита да завърже разговор, накрая се отказа и мълчаливо придружи жената до апартаментите на Председателя в кулата. Отец Макфайл се молеше и ръката на горкия брат Луис се тресеше, докато чукаше на вратата. Отвътре се чу въздишка, последвана от стон, и нечии стъпки се приближиха до вратата.
При вида на застаналата на прага жена очите на Председателя се разшириха, а на устните му се появи хищна усмивка.
— Госпожо Колтър! — възкликна той и протегна ръка. — Много се радвам да ви видя. Кабинетът ми е студен и не мога да ви предложа гостоприемството, което заслужавате, но все пак заповядайте!
— Добър вечер — поздрави го тя и пристъпи в мрачната стая с каменни стени, а Председателят се втурна да й поднесе стол. Жената се обърна към брат Луис:
— Благодаря. Бих пийнала чаша шоколад.
Никой нищо не й беше предложил и тя знаеше колко оскърбително е да се отнася с младия секретар като със слуга, но той беше толкова жалък, че напълно си го заслужаваше. Председателят кимна и брат Луис трябваше да се погрижи за шоколада, колкото и да му беше неприятно.
— Разбирате, предполагам, че сте арестувана — заяви Председателят, сядайки на другия стол.
— Защо да си разваляме настроението още отсега? — усмихна се госпожа Колтър. — Дойдох тук доброволно още в мига, в който успях да избягам от крепостта на лорд Азриел. Всъщност, отче Председател, разполагам с доста информация за силите му, а също и за детето, и дойдох да я споделя.
— За детето, значи… Добре, започнете с това.
— Дъщеря ми е на дванайсет. Много скоро тя ще застане на прага на зрелостта и тогава ще бъде много късно да предотвратим катастрофата. Природата и удобният случай ще изиграят ролята на барута и огъня. Благодарение на вашата намеса вероятността това да се случи е по-голяма отвсякога. Надявам се да сте доволни!
— Ваш дълг беше да я доведете тук и да я поверите на нашите грижи. А вие предпочетохте да се скриете в някаква затънтена пещера — макар че за мен си остава загадка как жена с вашия ум е могла да разчита, че никой няма да я открие там!
— За вас очевидно много неща са загадка, отче Председател, като се започне от връзката между майка и дете. Ако изобщо ви е минало дори за миг през ума, че ще оставя дъщеря си на грижите грижите! — на група мъжкари, обсебени от плътски помисли, мъже с мръсни нокти, лъхащи на застаряла пот, чиито похотливи погледи ще пъплят по тялото й като хлебарки — ако сте си помислили, че мога да подложа детето си на подобно нещо, отче Председател, значи сте по-глупав, отколкото съм аз във вашите очи!
Той понечи да отговори, но в този миг на вратата се почука и влезе брат Луис с дървен поднос с две чаши шоколад. Остави подноса на масата, поклони се вдървено и се усмихна на Председателя, очевидно с надеждата, че ще го поканят да остане. Отец Макфайл обаче кимна към вратата и младежът неохотно си тръгна.
— А вие какво смятахте да правите? — попита той.
— Да я държа на сигурно място, докато опасността отмине.
— Каква може да е тази опасност?
— Мисля, че разбирате за какво става дума. Някъде змията изкусителка чака своя час и аз трябваше да им попреча да се срещнат.
— С нея има някакво момче.
— Да. И ако вие не се бяхте намесили, щях да ги държа под око и двамата. А сега един Бог знае къде са. Но със сигурност не са при лорд Азриел.
— Лордът ще ги търси, в това няма съмнение. Момчето притежава нож с необикновена мощ. Дори само заради него си струва да ги открият.
— Много добре го разбирам — кимна госпожа Колтър. — Аз успях да го счупя, но той пък успя отново да го поправи.
Тя се усмихваше. Нима й харесваше това вироглаво хлапе?
— Знаем — промърмори председателят.
— Аха! — изрече жената. — Фра Павел изглежда е станал по-бърз. Навремето щеше да му трябва цял месец, за да стигне до тази информация.
Тя отпи от шоколада, който беше рядък и слаб. Мина й през ума, че тези скучни попове са майстори да налагат собственото си въздържание и на гостите си, при това с увереността, че така е редно.
— Кажете ми за лорд Азриел — подкани я Председателят. — Разкажете ми всичко.
Госпожа Колтър се облегна удобно и започна да разказва — не всичко, подобно нещо и през ум не й минаваше. Каза му за крепостта, за съюзниците, за ангелите, за мините и леярните.
Отец Макфайл я слушаше, без да помръдне, а демонът му гущер се беше превърнал в слух и поглъщаше жадно всяка дума.
— Как се озовахте тук? — попита Председателят.
— Откраднах един гироптер, но горивото му свърши и трябваше да го зарежа недалеч оттук. После продължих пеша.
— Лорд Азриел много усилено ли търси децата?
— Разбира се.
— Предполагам, че иска да се добере до ножа. Знаете ли, че той си има име? Скалните призраци от севера го наричат Богоунищожителя. Тъкмо към това се стреми Азриел, нали? Да унищожи Всемогъщия? Има хора, които твърдят, че Бог и без това вече е мъртъв. Явно Азриел не е от тях, щом като си е поставил за цел да го убие.
— Ако Бог е жив, тогава къде е? — въздъхна госпожа Колтър. — И защо вече не говори? В началото на света той се е разхождал из райската градина и е говорел с Адам и Ева. После се оттеглил и единствен Мойсей можел да чува гласа му. По-късно, по времето на Даниил, вече бил стар. А сега къде е? Още ли е жив, на някаква невъобразима възраст, немощен и оглупял, неспособен да мисли, да действа и да говори, дори и да умре? Ако се е превърнал в слабоумен старец, няма ли да е по-милосърдно, истинска проява на любов към Бога, да бъде намерен, за да му бъде поднесен дарът на смъртта?
