Двамата с Уил ще спасим всички ви. Сигурна съм, че предсказанието говори за това. И лорд Азриел — баща ми, каза едно нещо… Каза, че смъртта ще умре. Но не съм сигурна какво ще стане. Ти още не бива да им казваш. Може и да не оживеете там горе. Но…
Роджър явно искаше да каже нещо и тя замълча.
— Точно това исках да ти кажа! — възкликна той. — Аз им казах, на всички други мъртъвци, че ще дойдеш! Точно както дойде да спасиш децата в Болвангар! Казах им: „Ако някой може да го направи, това е Лира.“ Те искаха да ми повярват, но всъщност никой не го прие сериозно… Знаеш ли, всяко дете, което идва тук, твърди, че баща му ще дойде и ще го измъкне или че майка му ще се появи всеки момент, за да го отведе у дома. Ако не са бащата или майката, тогава са приятелите, дядото или някой друг, но задължително има някой! Само че това никога не се случва. Затова никой не ми повярва, когато казах, че ще дойдеш. Но ето че се оказах прав!
— Да — кимна Лира. — Но без Уил нямаше да успея. Ето това е Уил, а тези са кавалерът Тиалис и лейди Салмакия. Имам да ти казвам толкова много неща, Роджър…
— Кой е Уил? И откъде се появи?
Лира заговори и не усети как гласът й се промени, как се изправи и очите й заблестяха, докато разказваше как са се запознали с Уил и как са водили битка за кинжала. Как би могла да забележи? Ала Роджър забеляза и изпита тъжната безмълвна завист на същество, лишено завинаги от плът.
В това време Уил разговаряше недалеч с жилоногите.
— Какво мислите да правите? — попита Тиалис.
— Да отворим прозорец към друг свят и да освободим духовете. Затова ми е даден ножът.
Уил никога не беше виждал такова слисване върху нечие лице, камо ли у хора, на чието мнение държеше, а тези двамата бяха точно такива. Те помълчаха известно време, накрая Тиалис изрече:
— Това би променило всичко. Не би могъл да съществува по-голям удар за Всемогъщия. След него той ще бъде безсилен.
— И никой няма да го очаква! — възкликна Салмакия. — Ще им дойде като гръм от ясно небе.
— А после? — попита Тиалис.
— После ли? После ще трябва и ние да се измъкнем оттук и да намерим демоните си. Но да не мислим за после. Стига ни и това, което е сега. Не съм казал нищо на духовете, защото… може и да не се получи. Не им казвайте и вие. Сега смятам да потърся някой свят, който мога да отворя, а харпиите ни гледат. Ако искате да ми помогнете, опитайте се да им отвлечете вниманието през това време.
Жилоногите тутакси насочиха кончетата към тъмното небе, гъмжащо от харпии. Уил ги проследи с поглед и извади ножа. И тутакси в съзнанието му изникнаха злобните думи, подхвърлени от гнусните създания. Хулите по адрес на майка му. Това го накара да отпусне ръка и да си поеме дъх.
Опита отново, но се повтори същото. До слуха му долиташе шум, който му подсказваше, че харпиите продължават да вилнеят въпреки цялата храброст на жилоногите.
Внезапно го осени. Трябваше да се отпусне, да позволи на мисълта да полети свободно, и тогава щеше да се получи.
Следващият път ножът направи разреза, но опря в скала. Беше отворил прозорец към недрата на друг свят.
Това се повтори, макар Уил да беше сигурен, че този път е опитал да проникне другаде. Той заопипва въздуха с острието на ножа, търсейки познатия резонанс, който да му подскаже, че отсреща земята е на същото ниво. Напразно — нямаше свят, който да отвори. Където и да пипнеше, натъкваше се на твърда скала.
Лира почувства, че нещо не е наред, и се приближи, прекъсвайки разговора си с Роджър.
— Какво има?
Уил й обясни с няколко думи и добави:
— Ще трябва да идем другаде и пак ще опитам, само че тези харпии няма да ни пуснат. Каза ли вече на духовете какво сме намислили?
— Не, само на Роджър, но той обеща засега да мълчи. Ох, Уил, страх ме е! Никога не съм била толкова уплашена. Ами ако не успеем да се измъкнем и останем тук завинаги?
— Ножът може да реже камък. Ако се наложи, просто ще прокопаем тунел. Надявам се да не се стигне дотам, но кой знае? А сега се успокой.
— Прав си. Да, разбира се, и това е възможност.
В това време духовете отново ги бяха наобиколили в желанието си да са близо до тях, особено децата, които не можеха да се откъснат от Лира.
— Моля те — прошепна едно момиченце. — Нали няма да ни забравиш, когато се върнеш там?
— Не, никога.
— Ще им кажеш ли за нас?
— Ще им кажа, обещавам. Как се казваш?
Бедното дете беше объркано и засрамено. Не можа да си спомни името си и се извърна. Вместо него отговори едно момче:
— Мисля, че е най-добре да забравиш. Аз също съм забравил името си. Някои са тук отскоро и още помнят кои са. Други са дошли преди хиляди години и не помнят нищо, освен слънцето. Него никой не може да го забрави. Него и вятъра.
— Така е — обади се друго дете. — Разкажи ни за тях!
Те се тълпяха около Лира, протягаха безплътните си ръце и я гледаха с няма молба. Смутена, тя се обърна към Уил и прошепна:
— Какво да правя?
— Разкажи им.
— Страх ме е. След онова, което стана одеве… Тези харпии…
— Кажи им истината. Ние ще държим харпиите на разстояние.
Тя го погледна разколебана, но лошите предчувствия не я напускаха. Обърна се към духовете, които продължаваха да протягат ръце към нея.
— Молим те! — шепнеха те. — Разкажи ни за света! Ти идеш оттам, кажи ни!
Недалеч се виждаше повалено дърво — сух оголен дънер, от който като кости към тъмното небе стърчаха призрачни бели клони. Лира почувства, че краката й се подкосяват, и се насочи нататък. Духовете се отдръпнаха да й направят път.
Тя седна и започна разказа си за света, който познаваше.
Разказа им как двамата с Роджър се бяха покатерили на покрива на колежа „Джордан“ и бяха намерили свраката със счупения крак. Как ровеха из прашните изби, потънали в паяжини, а веднъж пиха канарско — или беше токайско? — и се напиха.
После им разказа за голямата битка между гражданчетата от Оксфорд и децата на тухларите.
Най-напред им описа Глинозема и надвисналите над реката върби, чиито листа сребрееха отдолу. Разказа им за изсушената от слънцето глина, която започваше да се цепи и тогава човек можеше да пъхне пръсти в цепнатините и да измъкне калната плоча, още мокра и капеща отдолу, и колкото по-голяма беше плочата, толкова поудобно беше да замериш някого с нея.
Каза им как децата от Глинозема обичаха да се бият с градските хлапета, но бяха прекалено мудни и тъпи, с глина вместо мозък в главите си, затова пък гражданчетата бяха умни и пъргави като врабчета. И как един ден градските деца решиха да преглътнат всичките си дрязги, за да се обединят срещу общия враг. Разказа им как притиснаха тухларчетата от три страни и ги принудиха да се оттеглят към реката, разрушиха глинения им замък и превърнаха крепостните стени в снаряди, докато въздухът, земята и водата се смесиха и се превърнаха в кална локва, а всички деца изглеждаха съвсем еднакви, покрити с кал и мръсотия от главата до петите, и как никое от тях не беше прекарвало по-хубав ден в живота си.
Когато свърши разказа си, Лира се обърна към Уил изтощена, останала без сили. И застина поразена.
Освен духовете и приятелите й, имаше и друга публика. Клоните на дървото бяха отрупани с тъмни фигури на птици, а отгоре я гледаха като омагьосани мрачни женски лица.
Тя се изправи, изтръпнала от страх, но никоя от харпиите не помръдна.
— Вие ме нападнахте одеве — извика Лира разтреперана, — когато се опитах да ви разкажа нещо! А
