шепнеха, сочеха нещо и се опитваха да изтласкат някого напред.
Салмакия се сниши още повече, но не успя да кацне — твърде гъста беше тълпата, а нямаше достатъчно силни ръце и рамене, които да я поемат. Пред себе си тя видя обърканото и нещастно лице на малко момче, озадачено и недоверчиво.
— Роджър? Ти ли си Роджър? — попита Салмакия.
Той я погледна объркано и кимна.
Салмакия се върна при кавалера и двамата заедно полетяха към Лира. Разстоянието никак не беше малко, но те се вглеждаха в движението на безплътния поток под себе си и най-сетне я откриха.
— Лира! Лира! — повика я Тиалис. — Приятелят ти е ей там!
Лира погледна нагоре и протегна ръка, за да кацне кончето. Голямото насекомо веднага се насочи към длънта й, а червените и жълти ивици по тялото му блестяха като емайл.
— Къде е? — попита Лира нетърпеливо. — Далече ли е?
— На около час път оттук. Но той вече знае, че идваш. Просто продължавай да вървиш и скоро ще се срещнете.
Тиалис видя, че Уил се опитва да върви изправен, но му е все по-трудно. Затова пък Лира беше нов човек и засипваше жилоногите с въпроси. Как изглежда Роджър? Говорили ли са с него? Доволен ли е, че ще я види? Другите деца разбират ли какво става, опитват ли се да помогнат или просто чакат да видят какво ще стане?
И така нататък. Тиалис търпеливо и искрено отговори на всичките й въпроси. В това време тя стъпка по стъпка се приближаваше към момчето, което беше отвела към смъртта му.
23.
Без изход
И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.
— Уил — каза Лира, — как мислиш, какво ще направят харпиите, когато освободим духовете на умрелите?
Тези създания ставаха все по-шумни и летяха все по-близко, пък и броят им нарастваше непрестанно, сякаш сумракът се сгъстяваше в съсиреци от злоба и им даваше крила. Духовете се свиваха и ги гледаха с боязън.
— Още много път ли ни остава? — обърна се Лира към лейди Салмакия.
— Наближаваме! — извика шпионката, която кръжеше над главата й. — Ако се качиш на онази скала, ще го видиш.
Ала Лира не искаше да губи време. Заради Роджър тя се опитваше с всички сили да си придаде радостен и ведър вид, но в ума й през цялото време се въртеше споменът за бедния изоставен Пан в облика на кученце, обгърнат от мъглата на пристана, и й се искаше да вие. Но трябваше да се овладее заради приятеля си, да му вдъхне надежда, както винаги беше правила.
Двамата се озоваха лице в лице съвсем неочаквано. Притиснат сред тълпата духове, той сияеше от радост, доколкото изобщо беше възможно за един призрак, и сега се втурна да я прегърне.
Ала безплътната му сянка премина като студен дим през ръцете й. Малките му ръце се вкопчиха в сърцето й, но нямаха достатъчно сила да го задържат. Двамата никога нямаше да се докоснат истински.
Роджър обаче можеше да говори и й прошепна:
— Лира, не вярвах, че някога пак ще те видя! Мислех си, че дори и да дойдеш тук, след като умреш, ще си много по-стара, вече ще си пораснала и няма да искаш да говориш с мен…
— Но защо?
— Защото направих грешка, когато Пан измъкна демона ми от този на лорд Азриел! Трябваше да побегнем, а не да се бием! Трябваше да избягаме при теб! Тогава леопардът нямаше да се добере повторно до моя демон и когато скалата падна, двамата щяхме да сме заедно!
— Но вината не беше твоя, глупчо! — смъмри го Лира. — Аз те отведох там, а трябваше да те пратя с циганите и останалите деца. Аз съм виновна. Толкова съжалявам, Роджър, честна дума! Вината е моя и ако не бях аз, ти нямаше да си тук…
— Ох, не знам — въздъхна той. — Може би щях да умра по някакъв друг начин. Ти не си виновна, Лира, повярвай ми.
Тя самата започваше да вярва в това, ала сърцето все така я болеше при вида на малкия студен призрак, толкова близък и толкова далечен. Опита се да хване ръката му, но пръстите й се сключиха във въздуха. Роджър обаче разбра и седна до нея.
Другите духове се отдръпнаха и ги оставиха сами. Уил също се отдалечи, седна и огледа ръката си. Тя отново кървеше и докато Тиалис се опитваше да отпъди духовете, Салмакия му помогна да превърже раната.
Ала Лира и Роджър изобщо не забелязваха какво става около тях.
— Ти не си мъртва — каза момчето. — Как си дошла тук, щом още си жива? И къде е Пан?
— Ох, Роджър, оставих го на брега! Това е най-лошото нещо, което съм правила досега, и ми е толкова мъчно… Ти знаеш как боли… А той остана там и само ме гледаше, а аз се чувствах като убийца… Но трябваше, иначе не бих могла да дойда!
— През цялото време, откакто съм мъртъв, все си представям как си говоря с теб — промълви той. — Искаше ми се наистина да си поговорим, страшно ми се искаше… Мечтаех си да се махна оттук заедно с другите мъртви, защото това място е ужасно, в него няма надежда, никога нищо не се променя… А и тези птици… Знаеш ли какво правят те? Чакат да седнеш да почиваш — защото ние не спим, най-много да подремнем от време на време, — промъкват се тихо и започват да ти шепнат за всички лоши неща, които си правил като жив, та да не забравиш. Знаят всичко най-лошо за теб. Знаят как да направят така, че да се почувстваш ужасен, само като мислиш за лошите и глупави неща, които си вършил. И за всички лоши мисли, които са минали през ума ти. Те ги знаят и ти ги припомнят, карат те да се срамуваш и да се отвращаваш от себе си… Но няма къде да избягаш от тях.
— Добре, слушай сега — каза Лира и се наведе към него, снижавайки глас както някога в „Джордан“, когато замисляха някаква пакост. — Ти сигурно не знаеш, но вещиците — нали си спомняш Серафина Пекала? — та, вещиците имали някакво пророчество, свързано с мен. Те обаче не знаят, че аз знам. Никога на никого не съм го казвала. Но когато бях в Тролезунд и Отец Корам ме заведе да се срещна с доктор Ланселиус, консула на вещиците, той реши да ме изпита. Каза ми да изляза и да избера една клонка от омаен бор, която си беше намислил, та да докажа, че мога да тълкувам алетиометъра. Е, направих го и бързо се върнах, защото навън беше студено, пък и задачата беше лесна. Консулът говореше с Отец Корам и не подозираха, че ги чувам. Тогава каза, че вещиците имали пророчество, според което аз ще направя нещо важно, нещо велико, но в друг свят… Никога не съм говорила за това, даже реших да го забравя, защото имах много други работи за вършене. И почти успях. Дори с Пан не съм приказвала, защото знам, че той би ми се изсмял. Но после, когато госпожа Колтър ме отвлече и ме упои, сънувах най-различни сънища — и за пророчеството, и за теб. Сетих се и за циганката, Мама Коста — нали си я спомняш, нейния кораб отвлякохме в Йерихон със Саймън и Хю…
— Как да не помня! Тогава почти стигнахме до Абингдън! Това беше едно от най-хубавите неща, които някога сме правили, Лира! Никога няма да го забравя, дори да стоя тук хиляди години…
— Добре, но чуй ме сега! Когато избягах от госпожа Колтър първия път, попаднах на циганите и те се грижеха за мен, и тогава… Ох, Роджър, толкова много неща открих, направо няма да повярваш, но най- важното беше, когато Мама Коста ми каза, че имам вещерско масло в душата си и че циганите били водни хора, а аз съм огнена. Мисля, че искаше да ме подготви за пророчеството. Знам, че ми е писано да направя нещо много важно, но доктор Ланселиус каза, че не бива да знам съдбата си, докато не се изпълни — значи, не бива да питам… И не съм питала. Дори не съм мислила за това. Даже и алетиометъра не съм питала. Но сега ми се струва, че знам. Моята съдба е да помогна на духовете да напуснат завинаги земята на мъртвите.
