Ала и самият Уил усети как го сграбчва невъобразима болка. Забеляза как двамата жилоноги се вкопчват един в друг, сякаш усетили същата агония.
Част от нея беше физическа. Сякаш желязна ръка стискаше сърцето му и се мъчеше да го изтръгне между ребрата му, и той притисна ръце към гърдите си, опитвайки се напразно да го удържи. Болката беше по-силна и далеч по-мъчителна от онази, която изпита при загубата на пръстите си. Ала тя беше и душевна — нещо тайно и дълбоко лично беше изтръгнато от него и извадено на показ, без да го желае, и той изстена не толкова от болка, колкото от срам и отвращение от самия себе си, защото сам беше станал причина това да се случи.
Беше дори по-лошо. Сякаш беше казал: „Не, не ме убивайте, страх ме е. Убийте майка ми вместо мен. Все ми е едно, защото не я обичам.“ И сякаш тя го беше чула да го казва и си даваше вид, че не е чула нищо, за да пощади чувствата му. И предлагаше сама да заеме мястото му от любов към него. Така се чувстваше и това беше най-непоносимото чувство, което беше изпитвал някога.
В този миг Уил осъзна какво означава всичко това — че също имаше демон и какъвто и да беше обликът му, той също беше останал с Панталеймон на онзи мрачен и безрадостен бряг. Тази мисъл ги осени едновременно с Лира, която вдигна глава да го погледне, и за втори, но не и за последен път всеки от тях видя в очите на другия огледалното отражение на собствените си чувства.
Само лодкарят и водните кончета оставаха безразлични към пътешествието, в което се бяха впуснали. Големите насекоми бяха все така ярки и пълни с живот и отърсваха прозрачните си крила от полепналата по тях мъгла, а старецът в грубата си роба се накланяше напред и назад, опирайки босите си ходила в хлъзгавото дъно.
Пътят продължи по-дълго, отколкото беше предполагала Лира. Част от нея все още се свиваше от болка при мисълта за Панталеймон, изоставен на брега, но друга нейна част вече свикваше с болката и събираше сили, любопитна да види какво ще се случи и къде ще спрат.
Уил я беше обгърнал с ръка, но и той гледаше напред и се опитваше да надникне през влажния сив сумрак, да чуе нещо различно от мокрия плясък на веслата. И наистина не след дълго промяната дойде — пред тях се извиси висока скала, а може би бряг. Още преди да заглъхнат всички звуци, те видяха как мъглата отпред потъмня.
Лодкарят вдигна едното весло, за да завие наляво.
— Къде сме? — чу се гласът на кавалера, тих, но решителен както винаги, ала този път с една дрезгава нотка, която говореше за преживяната неотдавна болка.
— Близо до острова — отвърна лодкарят. — Още пет минути, и ще бъдем на пристана.
— Какъв остров? — попита Уил и откри, че и неговият глас е напрегнат и сякаш излизаше от гърлото на някой друг.
— На този остров е вратата към света на мъртвите — обясни старецът. — Всички идват тук — крале, кралици, убийци, поети, деца. Всички минават оттук и никой не се връща.
— Ние ще се върнем! — яростно изсъска Лира.
Той не каза нищо, но старческите му очи бяха пълни с жалост.
Когато се приближиха, видяха надвисналите над тъмнозелената бездна клони на кипариси и тисове. Брегът се издигаше стръмно нагоре, а дърветата бяха толкова гъсти, че и невестулка трудно би се промъкнала през тях. При тази мисъл Лира изхълца тихо, защото тъкмо тук Пан би могъл да им покаже колко е ловък и пъргав. Но не сега, може би никога.
— Мъртви ли сме? — попита Уил.
— Няма разлика — отвърна старецът. — Някои идват тук и докрай не вярват, че са мъртви. Те през цялото време твърдят, че са живи, че е станала грешка, че някой трябва да си плати. Но всичко е безсмислено. Има други — бедните души! — които копнеят да са мъртви още приживе. Самоубиват се с надеждата да намерят покой и откриват, че нищо не се е променило, дори е станало по-лошо, но този път няма спасение. Никой не може да се съживи. А има и такива, които са толкова крехки и болнави, често малки дечица, че едва са се родили, и вече поемат надолу към света на мъртвите. Карал съм тази лодка безброй пъти с ревящо бебенце в скута си, което не може да направи разлика между света горе и тук, долу. Старите хора са най-много, а богатите са най-лоши — зъбят се, ругаят ме и ме кълнат, крещят и заплашват — за какъв се мисля аз? Имам ли някаква представа колко злато са натрупали? Дали не бих се съгласил да ми платят, за да ги върна обратно? Те ще ме съдят, имат влиятелни приятели, познават папата или еди-кой си крал, не знам си кой херцог и могат да направят така, че да си получа заслуженото… Но в крайна сметка разбират истината — единственото, което могат да направят, е да се качат на моята лодка и да потеглят към света на мъртвите, а колкото до папите и кралете, и те на свой ред идват тук, и то по-скоро, отколкото им се иска. Оставям ги да крещят и да беснеят. Те нищо не могат да ми сторят и накрая млъкват. Та ако не знаете дали сте мъртви и ако това момиченце се кълне, че пак ще се върне при живите, аз не възразявам. Скоро ще разберете кои сте и какви сте.
През цялото време старецът гребеше отмерено покрай брега и сега пусна веслата и посегна към първия стълб, изникнал пред носа на лодката.
Придърпа я до тесния пристан и я задържа, та да могат пътниците му да слязат. Лира не искаше да слиза — докато оставаше близо до лодката, нейният Панталеймон щеше да е с нея, защото така я видя за последен път, но ако се отдалечеше, нямаше да може да си представи какво прави тя и накъде се е запътила. За миг се поколеба, но водните кончета излетяха, а Уил слезе на брега, блед и с ръка на сърцето, и тя трябваше да го последва.
— Благодаря — каза Лира на лодкаря. — Когато се връщаш обратно, ако видиш демона ми, кажи му, че го обичам повече от всичко на света — и на живите, и на мъртвите — и че ще се върна при него, дори никой друг да не го е правил. Кълна се!
— Да, ще му кажа — кимна старият лодкар.
Сетне отблъсна лодката и плясъкът на веслата заглъхна в мъглата.
Пътниците стояха мълчаливо на самия край на този непознат свят — света на мъртвите. Пред тях имаше само мъгла, но още по-тъмна от преди което им подсказа, че точно над тях се издига висока стена.
Лира потрепери. Имаше чувството, че кожата й е станала рехава като дантела и студеният влажен въздух се промъква между ребрата й, вледенявайки прясната рана там, където доскоро беше Панталеймон. Тогава й мина през ума, че сигурно и Роджър се е чувствал така, когато се строполи в бездната, опитвайки се да се вкопчи в отчаяно протегнатата й ръка.
Всички стояха притихнали и слушаха. Единственият звук беше безкрайното трополене на капките, откъсващи се от листата.
— Не можем да останем тук — каза Лира.
Те тръгнаха притиснати един до друг към стената. Огромните каменни блокове, зеленясали от древния хлъзгав мъх, се издигаха, докъдето поглед стига. Оттатък стената се чуваха приглушени викове, но никой не можеше да каже дали са човешки гласове или нещо друго — високи жални писъци и стенания, които увисваха във въздуха като пипала на медуза и пареха като въглени.
— Там има врата — изрече Уил прегракнало.
Беше очукана дървена врата с каменен праг. Уил посегна да я отвори, но в този миг съвсем наблизо прозвуча един от онези зловещи дрезгави викове, от който ушите им писнаха.
Жилоногите мигом излетяха. Водните кончета приличаха на миниатюрни бойни коне, устремени в битка. Ала съществото, което се спусна отгоре, ги помете с един-единствен удар на крилото и те кацнаха зашеметени на една издатина точно над главите на децата. Тиалис и Салмакия бързо се овладяха и започнаха да успокояват уплашените си кончета.
Съществото беше голяма птица с размерите на лешояд, но с глава и гръд на жена. Уил беше виждал рисунки на такива създания и сега си спомни думата, с която ги назоваваха — харпии. Лицето й беше гладко и без бръчки, но по-старо дори от лицата на вещиците. Беше видяла как се нижат хилядолетията и жестокостта и страданията, на които бе станала свидетел, бяха белязали лицето й с печата на злоба и омраза. Тя им се стори още по-отблъскваща, когато я видяха отблизо. Очите й бяха покрити с гурели, а ярката червенина на устните беше спечена и корава, сякаш дълго беше повръщала съсирена кръв. Мръсната й разчорлена коса, черна като гарваново крило, висеше до раменете, ноктестите й крака се вкопчваха свирепо в камъка, мощните й тъмни крила бяха прибрани на гърба. Всеки път, когато помръднеше, от нея се разнасяше неописуема воня.
