Мулефите, практични и изгарящи от нетърпение по-скоро да разберат истината, веднага й предложиха да построят онова, от което се нуждае. Те познаваха макарите и подемните техники и не след дълго измислиха начин да я качат на дървото, спестявайки й дългото и опасно катерене.
Доволни, че и те могат да се включат в работата, мулефите се втурнаха да търсят материали, под нейно ръководство плетяха и връзваха въжета и върви и сглобяваха платформата, която щеше да й позволи да провежда наблюденията си от короните на дърветата.
След като си поговори с двамата старци край маслиновата горичка, отец Гомес изгуби следата. Няколко дни той обикаля наоколо, разпитвайки всеки срещнат, но жената като че беше потънала вдън земя.
Това беше обезсърчаващо, но той никога не би се отказал, за нищо на света. Кръстът на гърдите му и пушката на рамото му бяха символ на непоклатимата му решимост да изпълни задачата каквото и да се случи.
Щеше да се лута още дълго, ако не беше една промяна на времето, която му помогна. В света, в който се намираше, въздухът беше сух и горещ и често го мъчеше жажда. Докато изкачваше един каменист насип, видя на върха му мокро петно и тръгна да види дали някъде няма извор. Вода не намери, но в света на мулефите току-що беше валяло. Така той откри прозореца и разбра къде е отишла Мери.
21.
Харпиите
Мразя изцяло измислените неща… Винаги трябва да има някаква реална основа.
Лира и Уил се събудиха почти едновременно, смразени от ужас — чувстваха се като осъдени на смърт в деня на екзекуцията. Тиалис и Салмакия хранеха кончетата си с пеперуди, уловени с примка под лампата над бензиновия варел, и с мухи, свалени от паяжините, и ги пояха с вода от тенекиена чиния. Когато видя изражението на Лира и притиснатия до гърдите й Панталеймон, превърнат в мишле, шпионката остави работата си и се приближи към тях. В това време Уил излезе от стаята да се поогледа наоколо.
— Все още можете да промените решението си — каза Салмакия.
— Не можем. Вече сме решили — заяви Лира, едновременно заинатена и уплашена.
— А ако не се върнем?
— На вас не ви се налага да идвате с нас.
— Няма да ви изоставим.
— И какво ще стане, ако вие двамата не се върнете?
— Поне ще умрем, вършейки нещо важно.
Лира не отговори. Досега не беше разглеждала Салмакия отблизо, но сега я виждаше много ясно в мъждивата светлина на газената лампа. Лицето й беше спокойно и приветливо — не красиво, дори не и хубавичко, но точно такова лице би искал да види човек до себе си, ако е болен, нещастен или уплашен. Гласът й беше нисък и богат, с едва доловима нотка на смях и радост от живота, която избиваше под спокойния тон. Лира не помнеше някой да й е чел в леглото. Никой не й беше разказвал приказки, не й беше пял приспивни песнички, не я беше целувал за лека нощ, преди да угаси лампата.
Но сега внезапно си помисли, че ако има на света глас, способен да те обгърне с усещане за сигурност и да те стопли с любов, той щеше да звучи точно така. И дълбоко в сърцето си пожела един ден да има свое дете, да го люлее, да го утешава и да му пее с такъв глас.
— Е? — попита тя задавено и преглътна буцата, заседнала на гърлото й.
— Ще видим — отсече дамата и си тръгна.
Закусиха с тънки филийки сух хляб и горчив чай — единственото, което домакините можеха да им предложат, поблагодариха и метнаха раниците на гръб. Излязоха навън и поеха през мизерния град към езерото. Лира се огледа за смъртта си и видя тъмния силует на няколко крачки пред тях. Той обаче не се приближи, макар да поглеждаше час по час назад да види дали го следват.
Всичко беше обвито в мъгла и градът тънеше в сумрак, сякаш вървеше към свечеряване. От локвите по пътя се вдигаше пара и накъсаните валма се вкопчваха като отчаяни влюбени в анбарните жици. Хора нямаше, от време на време се мяркаше нечия смърт, но водните кончета се стрелкаха във въздуха, сякаш съшиваха всичко с невидима нишка и ярките им багри радваха окото.
Не след дълго стигнаха покрайнините на града и тръгнаха по брега на едва забележима вада със застояла вода, проправяйки си път през проскубаните ниски храсти, които растяха наоколо. От време на време чуваха дрезгаво грачене или пляскане на разтревожено земноводно, но единственото същество, което видяха, беше огромна жаба, дълга колкото ходилото на Уил. Създанието не подскачаше, а се влачеше, сякаш беше смъртно ранено. То лежеше по средата на пътеката и напразно се опитваше да се махне от пътя им, а погледът му говореше, че не очаква нищо добро от тях.
— Ако я убием, ще й направим услуга — каза Тиалис.
— Откъде знаеш? — попита Лира. — Може пък да иска да живее, независимо от всичко.
— Ако я убием, ще трябва да я вземем с нас — намеси се Уил. — А тя иска да остане тук. Достатъчно живи същества съм убил. Дори една мръсна воняща локва може да е по-добра от смъртта.
— А ако я боли? — попита Тиалис.
— Ако можеше да ни каже, щяхме да знаем. Но след като не може, аз нямам никакво намерение да я убивам. Това би означавало, че мислим за себе си, а не за жабата.
Те продължиха пътя си и не след дълго промененият звук на стъпките им подсказа, че са наближили открито пространство, макар мъглата да не им позволяваше да видят нищо. Панталеймон се бе превърнал в лемур и се блещеше с огромните си очи, вкопчен в рамото на Лира, но и той виждаше толкова, колкото и останалите, само трепереше неудържимо.
Внезапно чуха шум на разбиваща се в брега вълна. Звукът беше тих, но идваше от съвсем близо. Кончетата се върнаха с ездачите си при децата. Панталеймон пропълзя на гърдите на Лира, която се приближи плътно до Уил и двамата тръгнаха предпазливо по хлъзгавата пътека.
Внезапно се озоваха на брега. Покритата с мазна пяна вода беше почти неподвижна, само от време на време някоя малка вълна се разливаше лениво по чакъла.
Пътеката сви наляво и малко по-нататък от мъглата изникнаха призрачните очертания на разкривен дървен пристан, надвиснал над водата. Стълбовете му бяха изгнили, подпорите — зеленясали и хлъзгави. И това беше всичко. Пътеката свършваше точно пред пристана, а пристанът свършваше в мъглата. Смъртта на Лира й се поклони и се скри в мъглата още преди да е отворила уста да попита какво да правят нататък.
— Слушайте! — каза Уил.
Откъм невидимата вода долетя ленив звук — скърцане на дърво и тих отмерен плясък. Уил сложи ръка върху дръжката на ножа и предпазливо пристъпи по изгнилите дъски. Лира го следваше по петите. Кончетата кацнаха върху двата обрасли с мъх стълба за привързване на лодките и застинаха като хералдически стражи, а двете деца застанаха на края на кея, взирайки се в мъглата с мокри ресници. Единственият звук беше ленивото скърцане и плисък, които се приближаваха.
— Да не отиваме! — прошепна Панталеймон.
— Трябва! — отсече Лира.
Тя погледна Уил. Лицето му беше застинало и мрачно. Не, той не би се върнал. Жилоногите, седнали на раменете им, също бяха спокойни и съсредоточени. Крилата на кончетата бяха покрити със ситни капчици и от време на време те изпляскваха силно, за да ги изтръскат. Лира се надяваше, че в света на мъртвите ще се намери някаква храна за тях.
Тогава внезапно се появи лодката.
Беше древна развалина с гребла, изгнила и кърпена на хиляди места, а човекът, който седеше в нея, беше по-стар от времето, грохнал и прегърбен в дългата си роба от зебло, препасана с връв. Костеливите му ръце стискаха веслата, а сълзящите му воднисти очи се губеха сред бръчките и гънките сива кожа.
