Уил и Лира се изправиха и вдигнаха глави нагоре, замаяни от отвращение и болка.
— Охо, ама вие сте живи! — дрезгаво им се присмя харпията. Уил почувства, че никога не е изпитвал такава омраза и отвращение към живо същество.
— Коя си ти? — попита Лира, отвратена не по-малко от него. Харпията само нададе грак в отговор. Просто отвори уста и изкрещя право в лицата им с такава сила, че ушите им писнаха и те политнаха назад. Уил сграбчи ръката на Лира и двамата се вкопчиха един в друг. Крясъкът премина в отвратителен кикот. От мъглата се отзоваха също такива гласове. Насмешливите, злобни крясъци напомниха на Уил за безпощадната жестокост на детската площадка, само че тук нямаше учители да усмиряват духовете, нямаше на кого да се оплачеш, нито къде да се скриеш.
Той стисна дръжката на ножа и погледна харпията в очите, макар че ушите му още пищяха и му се гадеше.
— Ако се опиташ да ни спреш — каза, — по-добре се приготви да се биеш, вместо да пищиш. Защото смятаме да минем през тази врата.
Противните червени устни на харпията отново се раздвижиха, но този път тя не изграчи, а му прати целувка.
— Майка ти е сама — подметна създанието. — Ние ще й пратим кошмари! Ще пищим в ушите й, докато спи!
Уил не помръдна, защото забеляза с крайчеца на окото лейди Салмакия да се промъква предпазливо към клона, на който беше кацнала харпията. Тиалис придържаше за юздата кончето й, което трептеше с крила и напираше да литне. Тогава се случиха две неща — Салмакия се хвърли към харпията, готова да забие острата си шпора в люспестия крак, а Тиалис пусна кончето да излети. Секунда по-късно Салмакия скочи от клона право на гърба на електриковосиньото си конче и се устреми нагоре.
Отровата подейства мигновено. Нов крясък разтърси тишината, още по-силен от предишния, и харпията размаха крила с такава сила, че Уил и Лира усетиха как въздухът се раздвижи и отскочиха. Тя обаче се вкопчи в камъка, а лицето й се наля с кръв. Косите й щръкнаха като кълбо змии.
Уил дръпна Лира за ръката и двамата хукнаха към вратата, но харпията се стрелна към тях, като едва не ги събори с крилата си. Уил тутакси се извърна, тласна Лира зад гърба си и вдигна ножа.
Жилоногите полетяха към харпията, устремиха се към лицето й, после също така стремително се отдръпнаха. Не успяха да нанесат удар, но поне й отвлякоха вниманието. Тя запляска тромаво с крила и едва не се стовари на земята.
— Тиалис! — извика Лира. — Салмакия! Спрете!
Шпионите дръпнаха юздите и излетяха високо над главите на двете деца. В мъглата вече се струпваха и други тъмни силуети, а откъм брега долитаха крясъците на още стотина харпии. Тяхната позната изпляска с крила, тръсна глава, протегна първо единия, после другия си крак, показа ноктите си. Беше съвсем невредима, в това не можеше да има съмнение.
Жилоногите покръжиха във въздуха и се спуснаха към Лира, която протегна ръце да кацнат върху тях. Салмакия я разбра и прошепна на Тиалис:
— Тя е права. Нищо не можем да й сторим — не знам защо.
— Как ти е името, госпожо? — попита Лира.
Харпията отново изпляска с крила и пътешествениците едва не паднаха в несвяст от отвратителната смрад на разложение, която ги лъхна.
— Безименна! — изкрещя тя.
— Какво искаш от нас?
— А вие какво можете да ни дадете?
— Можем да ти кажем къде сме били и какво сме видели. Може да ти се стори интересно. Видяхме доста интересни неща по пътя насам.
— Аха, искате да ми разкажете някаква история!
— Ако желаеш.
— Може пък и да пожелая. И после какво?
— После ще ни пуснеш да минем през тази врата и да намерим духа, за който сме дошли. Надявам се да го направиш. Много те моля.
— Какво пък, опитай — склони харпията.
Колкото и зле да се чувстваше, Лира си даде сметка, че току-що е изтеглила печелившата карта.
— Внимавай! — прошепна Салмакия, ала умът на Лира вече беше изцяло завладян от историята, която беше разказала предната вечер. Тя трескаво търсеше нови детайли, оформяше я и я доукрасяваше — мъртви родители, семейно съкровище, корабокрушение, бягство…
— Всичко е започнало, когато съм била бебе — поде тя. — Родителите ми били херцогът и херцогинята на Абингдън и били приказно богати. Баща ми бил един от съветниците на краля и в двореца много го ценели. Самият крал ходел на лов в нашите гори. Къщата, в която съм се родила, била най-голямата в цяла Южна Англия. Наричали я…
Без каквото и да било предупреждение харпията се хвърли към нея с извадени нокти. Лира едва успя да се сниши, но един нокът закачи главата й и отскубна цял кичур коса.
— Лъжкиня! — изкрещя съществото. — Лъжкиня! Лъжкиня!
Изви се и отново полетя към Лира, като се целеше право в лицето й. Ала Уил измъкна ножа и препречи пътя. Безименна успя да избегне острието тъкмо навреме и Уил тласна Лира към вратата. Тя беше вцепенена от ужас и заслепена от кръвта, която се стичаше по лицето й. Уил нямаше представа къде са жилоногите, затова пък харпията отново се хвърли към тях и продължи да крещи яростно:
— Лъжкиня! Лъжкиня! Лъжкиня!
Гласът й сякаш долиташе от всички посоки едновременно, а думите отекваха в мъглата, приглушени и променени. За миг Лира изпита чувството, че харпията крещи собственото й име — Лира и лъжкиня й звучаха като една дума.
Уил я притискаше до гърдите си, обгърнал раменете й с ръка, и усещаше как цялото й тяло трепери. Заби ножа в изгнилото дърво на вратата и с рязко движение изряза резето.
Двамата с Лира, съпроводени от шпионите върху стрелкащите се водни кончета, прекрачиха в царството на духовете, докато зад гърба им в мъглата отекваха зловещите крясъци на харпиите.
22.
Шепот
Гъсти като есенни листа застилащи потоците на Валомброза, с надвиснали Етруски сенки.
Първата работа на Уил беше да сложи Лира да седне, после извади от раницата мехлема от кървав мъх и огледа раната на главата й. Тя кървеше обилно, но не беше дълбока. Момчето откъсна парче от ризата си, почисти раната и я намаза с мехлема, като се опитваше да не мисли за мръсния нокът, който я беше причинил. Лира седеше със зареян поглед, а лицето й беше станало пепеляво.
— Лира! Лира! — повика я той и леко я разтърси. — Хайде, трябва да тръгваме!
Момичето потрепери и си пое трескаво въздух. Очите й се спряха върху него, болни и отчаяни.
— Уил, не мога да го правя вече… Не мога да лъжа! Мислех, че е толкова лесно, но не се получи… Това е единственото, което мога да правя, а не се получи!
— Не е единственото, което можеш да правиш! Можеш да тълкуваш алетиометъра или греша? Хайде, да се огледаме къде сме. И да потърсим Роджър.
Помогна й да се изправи и двамата за пръв път се огледаха наоколо.
Пред тях се простираше огромна равнина, чийто край се губеше в мъглата. Мъждивата светлина като че нямаше определен източник, а струеше отвсякъде и не приличаше на светлина, а и сенките не бяха никакви сенки. Всичко наоколо имаше един и същ мръсносив цвят.
Равнината беше пълна с хора, толкова много, че Лира дори не би могла да предположи колко са. Мъже,
