ги теглеха след себе си.
Тръгнаха през огромната унила равнина, а харпиите се виеха с писъци над главите им, но не се решаваха да ги доближат, а жилозогите летяха ниско и следяха зорко полета им.
Докато вървяха, духовете направиха опит да ги заговорят.
— Извинявайте — обади се едно малко момиченце, — но къде са демоните ви? Прощавайте, че питам. Но…
Лира не забравяше нито за миг скъпия си изоставен Панталеймон и този въпрос я прободе право в сърцето. Вместо нея отговори Уил:
— Оставихме ги отвън, където ще са в безопасност. По-късно ще си ги приберем. А ти имаше ли демон?
— Да — отвърна детето. — Казваше се Калкан. О, толкова го обичах…
— Той имаше ли постоянна форма? — попита Лира.
— Не, още не. Мислеше, че ще бъде птица, но на мен много не ми се искаше, защото ми харесваше да е пухкав и да го гушкам в леглото. Но той все по-често се превръщаше в птица… А как се казва твоят демон?
Лира започна да разказва за Панталеймон и духовете отново се стълпиха около нея. Всички искаха да поговорят за демоните си.
— Моят се казваше Матапан…
— Играехме на криеница и тя се превръщаше в хамелеон. Никога не можех да я открия, много беше добра…
— Веднъж си ударих окото и не виждах нищо, а той ме отведе у дома…
— Той не искаше да остане един и същ, аз пък бързах да порасна и вечно спорехме…
— Тя се свиваше на клъбце в ръката ми и заспиваше…
— Те дали са тук? Или някъде другаде? Ще ги видим ли отново?
— Не. Когато човек умре, демонът му просто угасва като пламъче на свещ. Виждала съм го. Но моя Кастор не можах да го видя, не се сбогувахме…
Духовете бяха оживени и развълнувани, очите им блестяха, а страните им бяха топли, сякаш черпеха живот от двамата пътешественици.
— Дали има тук някой от моя свят, където хората нямат демони? — попита Уил.
Едно от децата, слабо момче на неговата възраст, кимна и Уил се обърна към него.
— Да — каза момчето. — Ние не знаем какво е да имаш демон, но знаем как се чувства човек без него. Тук има хора от всякакви светове.
— Аз познавах смъртта си — обади си едно момиче. — Познавах я от съвсем малка. Когато слушах тук да говорят за демони, мислех, че става дума за нещо такова. Сега ми липсва. Никога вече няма да я видя. „Аз бях дотук“ — това беше последното, което ми каза, преди да си отиде завинаги. Когато беше с мен, знаех, че има някой, на когото мога да се доверя, някой, който знаеше къде отиваме и какво да правим. Но я изгубих. И не знам какво ще се случи нататък.
— Нищо повече няма да се случи! — намеси се друго дете. — Нищичко, докато свят светува!
— Ти пък откъде знаеш? — сопна се трети призрак. — Те как дойдоха? Допускал ли е някой, че е възможно?
— Това е първото нещо, което се случва тук — вметна друго момче. — Може би сега всичко ще се промени.
— Какво бихте направили, ако можехте? — попита Лира.
— Бихме се върнали в света на живите!
— Дори това да означава да го зърнете само за миг? Пак ли ще искате да се върнете?
— Да! Да!
— Добре, но сега ще трябва да намеря Роджър — каза Лира, въодушевена от новата си идея, но първият, с когото щеше да я сподели, беше Уил.
Сред милионите духове по цялата безкрайна равнина настъпи раздвижване. Децата не можеха да видят, но Тиалис и Салмакия, които летяха високо, забелязаха бавното целенасочено движение на тълпите от бледи фигури, наподобяващо миграцията на огромни ята птици или стада северни елени. В центъра му бяха Уил и Лира, които не вървяха отпред като водачи и не следваха множеството, но някак обединяваха желанията на всички мъртъвци в едно.
Двамата шпиони си размениха бърз поглед и кацнаха с кончетата си върху една изсъхнала клонка.
— Ние имаме ли демони, Тиалис? — попита Салмакия.
— Не знам, но когато се качихме на лодката, усетих нещо странно сякаш някой ми изтръгна сърцето и го захвърли още биещо на брега — отвърна кавалерът. — Но не е така — то още си бие в гърдите ми. Значи нещо от мен е останало там заедно с демона на момичето, пък и нещо от теб, Салмакия, защото лицето ти е посърнало, а ръцете ти са бледи и вдървени. Да, и ние имаме демони каквото и да представляват. Може би хората в света на Лира са единствените, които знаят, че имат демони. И може би точно затова един от тях е започнал бунта.
Кавалерът се смъкна от гърба на кончето, привърза го грижливо и извади магнитния резонатор. Ала едва беше започнал работа, когато внезапно спря.
— Не отговаря.
— Значи сме извън обсега на всичко живо?
— Във всеки случай на помощ не можем да разчитаме. Какво пък, знаехме, че идваме в света на мъртвите!
— Момчето би отишло с нея и на края на света.
— А дали ножът му ще може да отвори път назад, как мислиш?
— Сигурна съм, че той самият го вярва, но аз съвсем не съм толкова уверена, Тиалис!
— Много е млад. И двамата са още много млади. Ако тя не се измъкне оттук, въпросът за избора, когато се появи съблазънта, отпада.
— Мислиш ли, че може вече да е направила избора? Тогава, когато остави демона си на брега? Може би това е бил изборът, който е трябвало да направи?
Кавалерът се загледа в разбуненото милионно множество в равнината на мъртвите, което следваше живата искрица Лира. Виждаше се само косата на момичето — най-светлото петно в полумрака, а до нея се мяркаше тъмнокосата глава на момчето, силна и високо вдигната.
— Не — поклати глава той. — Още не. Изборът тепърва предстои.
— Тогава ние с теб трябва да я отведем до него.
— Не само нея, и двамата. Сега те са свързани навеки.
Лейди Салмакия дръпна тънката като паяжина юзда и кончето й излетя стремително, насочвайки се към двете деца. Тиалис я следваше по петите.
Но двамата не спряха при тях, а продължиха нататък — кончетата им жадуваха за полет, пък и им се искаше да видят докъде се простира тази унила равнина.
Лира ги зърна над главата си и за миг изпита облекчение, че в този свят все пак има нещо, което искри от живот и красота. Неспособна да таи повече хрумналата й мисъл, тя се обърна към Уил, приближи устни до ухото му и зашепна задъхано:
— Уил, искам да измъкна всички тези нещастни духове оттук — и децата, и възрастните! Можем да ги освободим! Ще открием Роджър и баща ти и после ще отворим пътя към света отвъд, за да ги пуснем на свобода. Какво ще кажеш?
Той се обърна и й се усмихна и в усмивката му имаше толкова нежност и щастие, че сърцето й замря. Запита се за миг какво ли значи това, но без Панталеймон трудно можеше да намери отговора. Може би сърцето й биеше по нов начин. Усещането беше толкова странно, че трябваше да си напомни да върви напред и да не се държи като слабоумна.
В това време името Роджър вървеше пред тях. То се предаваше от дух на дух като импулс, пращан от една клетка на тялото към друга.
Тиалис и Салмакия, които оглеждаха множеството от въздуха, забелязаха нова промяна в движението на тълпата. Малко по-нататък се наблюдаваше необичайно оживление. Те се спуснаха по-ниско и за пръв път не бяха в центъра на вниманието, защото имаше нещо по-важно, което ги изместваше. Духовете си
