жени и деца — но не живи хора, а духове. Повечето от тях стояха прави, но имаше и седнали, а някои лежаха. Никой не помръдваше, камо ли да тича и да играе. Мнозина обаче се обърнаха да погледнат новодошлите със страх и любопитство в широко отворените очи.
— Духове — прошепна Лира. — Значи тук идват всички, които някога са живели…
Може би заради отсъствието на Панталеймон тя се вкопчи още по-здраво в ръката на Уил и той беше доволен от това. Жилоногите бяха отлетели напред и ярките им фигурки се стрелкаха над главите на множеството, което изумено следеше полета им. Ала тишината беше бездънна и потискаща, а сивата светлина изпълваше Уил с боязън и присъствието на Лира беше единственото, в което се долавяше някакъв живот.
Зад тях, оттатък стената, все още отекваха крясъците на харпиите. Някои от призраците погледнаха уплашено нагоре, но повечето останаха вторачени в Уил и Лира. Около двете деца започна да се събира тълпа. Лира се сви и направи крачка назад. Нямаше сила да се изправи лице в лице с тях, колкото и да й се искаше, и Уил трябваше да заговори пръв.
— Можете ли да говорите нашия език? — попита той. — Говорите ли изобщо?
Колкото и да бяха уплашени и замаяни от болка, двамата пак бяха по-силни от цялата тълпа мъртъвци, взети заедно. Нещастните духове бяха съвсем слаби и безплътни и сега, когато чуха първия ясен глас, прозвучал тук откакто свят светува, много от тях пристъпиха напред с искреното желание да му отговорят.
Ала можеха единствено да шепнат. Слаб, безцветен шепот, малко по-силен от дихание — това беше всичко, на което бяха способни. И докато те прииждаха, жилоногите се спуснаха ниско, за да им попречат да се струпат прекалено близко. Децата призраци гледаха нагоре с отчаян копнеж и Лира тутакси разбра защо — те мислеха, че водните кончета са демони, и с цялото си сърце жадуваха да притиснат до гърдите си собствените си демони.
— Не, не са демони! — извика Лира, изпълнена с жалост. — Ако моят демон беше тук, щях да ви позволя да го погалите, честна дума…
Тя протегна ръце към тях. Духовете на възрастните стояха по-назад, сякаш обзети от страх, но децата се стълпиха около нея. Бедничките, бяха безплътни като мъгла и ръцете на Лира и Уил минаваха през тях. Те се блъскаха, слаби и безтегловни, за да усетят топлата кръв и биещите сърца на двамата пътешественици, които почувстваха докосванията като лек студен полъх. Малко по малко започна да им се струва, че и те са мъртви — животът и топлината нямаше да им стигнат за всички, вече бяха премръзнали, а тълпата като че нямаше край.
Най-сетне Лира не издържа и ги помоли да се отдръпнат.
— Моля ви, и ние искаме да докоснем всички, но сме дошли тук да търсим един наш приятел и искаме да ни кажете къде е и как да го намерим. Ох, Уил — прошепна тя, накланяйки глава към него. — Ако знам какво да правя сега!
Духовете бяха като омагьосани от кръвта на челото й. Тя искреше като розов цвят в сумрака и няколко от тях преминаха през нея, копнеейки да докоснат нещо толкова живо и истинско. Едно момиченце, девет- десет годишно, плахо протегна ръка и тутакси отскочи ужасено.
— Не се плаши — успокои го Лира, — не сме дошли да ви сторим зло. Кажи ни нещо, ако можеш!
Момиченцето заговори с едва чут тъничък шепот:
— Харпиите ли го направиха? Те ли те нараниха?
— Да — отвърна Лира, — но ако могат само това, пет пари не давам за тях!
— Не, не е само това… Има и по-лошо…
— Какво? Какво друго правят?
Ала духовете не искаха да им кажат, само поклатиха глави. Най-сетне едно момченце проговори:
— За ония, които са тук от няколкостотин години, не е чак толкова лошо. За толкова време се уморяваш и вече не е така страшно…
— Най обичат да си говорят с новите — добави момиченцето. Това е… Ох, толкова е противно! Те… Не, не мога да ви кажа.
Гласовете им бяха тихи като падащи листа. И само децата говореха — възрастните бяха потънали в такава дълбока летаргия, че изглежда нищо не можеше да ги извади от нея.
— Слушайте! — каза Лира. — Чуйте какво ще ви кажа. С моите приятели дойдохме тук, за да намерим едно момче на име Роджър. Той е тук отскоро, само от няколко седмици, и сигурно почти никого не познава, но ако знаете къде е…
Ала още докато говореше, си даде сметка, че може да стои тук, докато остарее, да търси навсякъде и да се вглежда във всяко лице, и пак да види само нищожно малка част от всички мъртъвци. Усети как я обзема отчаяние.
Обаче стисна зъби и вирна брадичка. Помисли си: „Щом стигнахме дотук, все е нещо!“
Момиченцето питаше нещо с тъничкия си гласец.
— Защо го търсим ли? — повтори Уил. — Ами защото Лира иска да говори с него. Но и аз търся един човек. Баща ми, Джон Пари. Той също е някъде тук и искам да се срещнем, преди да се върна в света на живите. Моля ви, питайте за Роджър и за Джон Пари нека да дойдат, Лира и Уил искат да говорят с тях. Помолете ги…
Ала в този миг духовете внезапно се обърнаха и побягнаха, дори и възрастните, също като разпилени от вятъра листа. След секунда около двете деца не беше останал никой и скоро се разбра защо, отгоре се разнесоха крясъци, писъци и врява и харпиите ги връхлетяха, пляскайки с крила, обвити в зловоние.
Лира тутакси се сви на земята и притисна длани към ушите си, а Уил се наведе над нея, стиснал ножа в ръка. Тиалис и Салмакия се стрелнаха към тях, но още бяха далеч и момчето имаше секунда или две да огледа противните създания, които кръжаха и се спускаха стремително към земята. Чу и думите, които крещяха — гнусни, глумливи думи, хули по адрес на майка му, които го пробождаха като с нож. Ала част от ума му беше напълно спокойна — мислеше, пресмяташе, наблюдаваше. Никоя от харпиите нямаше желание да се приближи до ножа.
В желанието си да види какво ще се случи, той се изправи. Една от харпиите — може би самата Безименна — тромаво се метна встрани. Беше се спуснала твърде ниско с намерението да прелети точно над главата му. Тежките й криле изпляскаха непохватно и тя едва успя да свие навреме. Уил можеше да протегне ръка и с един замах да й отсече главата, но не го направи.
В това време долетяха жилоногите, готови за атака, но Уил ги спря.
— Тиалис! — извика ги. — Салмакия! Елате насам!
Те кацнаха на раменете му и той продължи:
— Наблюдавайте ги. Вижте ги какво правят. Само налитат и крещят. Мисля, че тя закачи Лира случайно. Според мен те изобщо не искат да ни докосват. Спокойно можем да не им обръщаме внимание.
Лира вдигна глава и ги погледна. Създанията кръжаха около главата на Уил, понякога на сантиметри от него, но в последния момент успяваха да избегнат съприкосновението. Двамата малки шпиони горяха от нетърпение да се хвърлят в битка, а крилата на кончетата им трептяха от копнеж да се стрелнат във въздуха със смъртоносните си ездачи, но в крайна сметка Тиалис и Салмакия се овладяха, защото разбираха, че е прав.
Това подейства и на духовете — когато видяха, че Уил стои невредим и без капчица страх, те започнаха да се връщат обратно. От време на време поглеждаха боязливо към харпиите, но съблазънта да усетят отново топлината на жива плът и пулса на биещи сърца беше твърде силна.
Лира се изправи и застана до Уил. Раната й се беше отворила и кръвта се стичаше на тънка струйка по бузата й, но тя само я избърса с длан.
— Уил — тихо проговори момичето, — радвам се, че дойдохме тук заедно…
Той долови странна нотка в гласа й и особено изражение в погледа й, което го зарадва повече от всичко на света — знаеше, че тя е намислила нещо дръзко и отчаяно, но още не е готова да говори за него.
И кимна, за да й покаже, че е разбрал.
— Елате с нас — покани ги момиченцето призрак. — Насам… Ние ще ги открием!
И двамата изпитаха странно чувство — сякаш малки невидими ръчички се промушваха през ребрата им и
