Той пусна едното весло и хвана с разкривените си пръсти желязната халка на един от стълбовете в края на кея, а с другата ръка придвижи лодката до пристана.
Нямаше нужда от думи. Уил се качи пръв, а след него и Лира се накани да влезе в лодката.
Ала лодкарят вдигна ръка.
— Без него — дрезгаво проговори той.
— Без кого?
— Без него.
Той насочи жълтеникаво-сивия си пръст към Панталеймон, чиято червеникава козина тутакси побеля.
— Но той и аз сме едно! — възрази Лира.
— Ако ти дойдеш, той ще трябва да остане.
— Не можем! Така ще умрем!
— Нали това искаш?
Тогава за пръв път Лира разбра какво се канеше да направи. Това беше първата реална последица от решението й. Тя стоеше ужасена и разтреперана и притискаше скъпия си демон така силно, че той не издържа и изскимтя от болка.
— Те… — опита се да протестира момичето, но замълча. Не беше честно да натяква на останалите трима, че нямат какво да губят.
Уил я гледаше с тревога и съчувствие. Тя се огледа, погледна към езерото, към пристана, към неравната пътека и застоялите локви, към мъртвите храсти… Нейният Пан сам тук! Как би оживял без нея? Той трепереше под дрехата й, прилепен до голата й кожа, жадуващ за топлината й. Невъзможно! Никога!
— Ако искаш да дойдеш, той ще трябва да остане тук — повтори лодкарят.
Лейди Салмакия дръпна юздите и кончето й полетя и кацна в лодката. Тиалис я последва. Двамата прошепнаха нещо на лодкаря. Лира гледаше като осъден на смърт, който вижда суматоха в съдебната зала и очаква да чуе, че е дошъл пратеник със заповед за помилване.
Лодкарят се наведе да чуе по-добре, после поклати глава.
— Не. Ако тя дойде, той ще трябва да остане.
— Това не е справедливо — обади се Уил. — На нас не ни се налага да оставяме част от себе си тук. Защо трябва Лира да го прави?
— Не е така — възрази лодкарят. — В това е нейното нещастие, че може да вижда и да говори с онази своя част, с която трябва да се раздели. А вие няма да го почувствате, докато не тръгнете на път, но тогава вече ще е късно. Всички вие ще трябва да оставите част от себе си тук. Такива като него нямат достъп до земята на мъртвите.
„Не — изплака мислено Лира, и Панталеймон заедно с нея. — Не затова минахме през Болвангар. Как ще се намерим отново?“
Момичето отново обърна поглед към мрачния и мъглив бряг, толкова безрадостен и отровен от горест и страдание, и си представи как нейният Панталеймон, скъпият й другар, остава сам и гледа как тя изчезва в мъглата. Това я накара да заридае с глас. Сърцераздирателният й плач не отекваше, приглушен от мъглата, но по целия бряг в безбройните локви и плитчини, в изкорубените дънери осакатените същества, които се спотайваха там, чуха жалбата й и се свиха, уплашени от такава страст.
— Ако той дойде… — извика Уил, неспособен да понесе болката й, но лодкарят поклати глава.
— Той може да се качи, но ако го направи, лодката няма да тръгне.
— А как ще го намеря отново?
— Не знам.
— По същия път ли ще се върнем?
— Да се върнете?…
— Мислим да се върнем. Отиваме в света на мъртвите и имаме намерение да се върнем обратно.
— Не и оттук.
— Тогава по друг път, но ще се върнем!
— Превозил съм милиони, но никой досега не се е върнал.
— Тогава ние ще сме първите. Ще намерим обратния път. А щом е така, бъди добър, лодкарю, прояви малко състрадание и й позволи да вземе демона си!
— Не — отново поклати той престарялата си глава. — Има си правила, които не могат да се нарушават. Това е също такъв закон, какъвто е този… — Лодкарят се наведе през борда, загреба шепа вода и после наклони ръката си, така че водата да изтече. — Законът, който кара водата да тече обратно в езерото. И този е такъв. Не мога да наклоня ръка и да накарам водата да потече нагоре. Нито да взема демона й в страната на мъртвите. Тя може да дойде или да не идва, но той ще остане тук.
Лира не виждаше нищо, заровила лице в котешката козина на Панталеймон. Ала Уил видя как Тиалис скочи от кончето си и се приготви да се нахвърли върху лодкаря и почти се съгласи с намерението му. Ала старецът също го беше видял и обърна глава към него.
— Как мислиш, колко векове съм превозвал хора до земята на мъртвите? Можеш ли да си представиш, че ако нещо може да ме нарани, то вече не е изпробвано? Да не си въобразяваш, че всички идват с мен доброволно и с радост? Те се дърпат и плачат, заплашват ме и се нахвърлят отгоре ми. Нищо не помага. Колкото и да ме жилиш, нищо не можеш да ми сториш. По-добре успокой детето — не ме гледай мен.
Уил извърна глава. Лира правеше най-жестокото нещо в живота си и се мразеше за това, страдаше с Пан, за Пан и заради Пан. Тя се опитваше с ридание да откопчи котешките му ноктенца от дрехите си и да го остави на пътеката. Уил си запуши ушите — не можеше да понесе такова страдание. Лира отблъскваше демона си отново и отново, а той пищеше и се мъчеше да се вкопчи в нея.
Тя можеше да се върне.
Можеше да каже: не, идеята не е добра, не бива да го правим.
И щеше да бъде права, защото връзката й с Пан беше самият й живот и тя можеше да я постави над всичко, да изхвърли от съзнанието си всяко друго съображение…
Но тя не можеше да го направи.
— Пан, никой досега не го е правил — прошепна момичето разтреперано, — но Уил казва, че ще се върнем, и аз ти се кълна, Пак, обичам те и ще се върнем… Аз… Пази се, миличък… нищо няма да ти се случи… Ние ще се върнем и ако трябва да те търся до последната секунда от живота си, ще го направя. Няма да спра, няма да намеря покой… О, Пан, миличък Пан… Трябва, разбери, трябва…
Тя отново го отблъсна и демонът се долепи до калната земя, треперещ от студ и ужас.
Уил трудно можеше да каже какво животно е сега Пан. Изглеждаше толкова мъничък — сукалче, кученце, нещо безпомощно и смазано, толкова нещастно, че сякаш беше самото нещастие. Очите му не се откъсваха от лицето на Лира и Уил видя, че тя с все сила се мъчи да не отмества поглед, да не бяга от вината. Изпита искрено възхищение от куража й, докато цялото му същество стенеше от непоносимата гледка на тяхната раздяла. Между тях имаше толкова живи и трептящи нишки, че самият въздух сякаш беше зареден с електричество.
Панталеймон не попита: „Защо?“ — той знаеше. Не попита и дали Лира обича Роджър повече от него, защото знаеше истинския отговор и на този въпрос. Бе наясно и с това, че ако заговори, съпротивата й щеше да рухне, и мълчеше, за да не причинява повече болка на човешкото същество, което го изоставяше. Сега и двамата си даваха вид, че няма да боли, че раздялата им ще е кратка, че така е най-добре. Ала Уил виждаше, че сърцето на момичето се разкъсва.
Лира направи крачка и влезе в лодката. Беше толкова лека, че качването й почти не се усети. Тя седна до Уил, без да откъсва поглед от Панталеймон, който стоеше на ръба на пристана. Но когато лодкарят развърза въжето и вдигна веслата, демонът, приел облика на кученце, изприпка до самия край на кея, потраквайки с нокти по дъските, и остана там, загледан безпомощно в лодката. Скоро очертанията на дървения пристан избледняха в мъглата.
Тогава Лира нададе вик, изпълнен с такава болка, че дори и в този обвит в мъгла свят гласът й прокънтя като в пещера, а откъм земята на живите й отговори неговото отражение.
— Уил, сърцето ми… — изстена тя и се вкопчи в него. Влажното й лице беше сгърчено от болка.
Така се сбъдна предсказанието на Ректора на „Джордан“, който беше казал на Библиотекаря, че Лира ще извърши страшно предателство и болката й ще е огромна.
