тогава поне щях да знам, че ни приемате сериозно, че не сте дошли с нас само защото така ви изнася… О, вече изобщо не ви вярвам! Казахте, че ще ни помогнете, а сега се опитвате да ни спрете! Вие сте нечестни, Тиалис!
— Никога не бих позволил на собственото си дете да ми държи такъв нагъл и оскърбителен тон, Лира! Трябваше да те накажа досега…
— Тогава защо не го направиш? Накажи ме, докато още можеш! Наостри си проклетите шпори и ги забий в мен! Ето ръката ми — хайде, направи го! Ти нямаш представа какво става в сърцето ми, надуто, егоистично създание! Не знаеш колко ми е мъчно и колко виновна се чувствам заради моя приятел Роджър! За теб да убиеш човек е като да щракнеш с пръсти, но за мен е мъчение, че не успях да се сбогувам с моя приятел! Искам да му кажа, че съжалявам, и да го утеша, доколкото изобщо е възможно — но ти никога няма да разбереш това, при цялата си гордост и самоувереност! И ако трябва да умра, за да направя онова, което смятам за правилно, ще го направя и даже ще бъда доволна! И по-лоши неща съм виждала! Така че ако искаш да ме убиеш, юнако с отровните шпори, благороднико, направи го! Тогава с Роджър ще можем да играем вечно в земята на мъртвите и да ти се смеем, жалко създание!
Никак не беше трудно да се види на какво е способен в този миг Тиалис, който целият трепереше от гняв, и сигурно щеше да го направи, ако зад гърба на Лира не беше прозвучал нечий глас, при чийто звук и двамата застинаха. Лира се обърна. Знаеше какво ще види и това я изпълваше с ужас, въпреки цялата й показна храброст.
Смъртта стоеше съвсем близо до нея и по нищо не се отличаваше от всички останали смърти, които бяха видели. Ала тя знаеше, че това е нейната смърт, и Панталеймон се сви треперещ на гърдите й, после пропълзя до шията й и се опита да я изтласка по-далеч. Той обаче само се озова още по-близо до смъртта и тутакси се отдръпна, търсейки топлината и сигурността на силния й пулс.
Лира го притисна до себе си и погледна смъртта си право в очите.
— Ти си моята смърт, нали? — попита тя.
— Да, скъпа.
— Но още нямаш намерение да ме отвеждаш, нали така?
— Ти ме повика и аз винаги съм на твое разположение.
— Да, но… Да, повиках те, и все пак… Вярно е, че искам да отида в земята на мъртвите, но не и да умра. Не искам да умирам. Харесва ми да съм жива, обичам и демона си… Демоните не отиват там, нали? Виждала съм ги да изчезват, да угасват като свещ, когато хората им умират. В земята на мъртвите имат ли демони?
— Не. Демонът ти изчезва като дим, а ти отиваш под земята.
— Тогава искам да взема демона си, когато отивам в земята на мъртвите — заяви тя. — Искам и да се върна обратно. Знаеш ли някой да го е правил?
— От цяла вечност никой не го е правил. И ти, дете, след време ще стигнеш до земята на мъртвите без усилие, без риск, в компанията на собствената си смърт, която е твой верен приятел и е до теб във всеки един миг от живота ти…
— Панталеймон е моят верен и неразделен приятел! Теб не те познавам, смърт, но познавам и обичам Пан и ако някога…, ако някога…
Смъртта кимаше със съчувствие и интерес, но Лира нито за миг не забрави кой стои до нея, само на ръка разстояние. Собствената й смърт.
— Знам, че няма да е лесно да тръгнем сега — изрече тя решително, — знам, че е опасно, но аз искам да го направя, смърт. Уил също. И двамата имаме близки, които си отидоха преждевременно, и искаме да изкупим вината си към тях, поне аз…
— Всеки иска да си поговори още веднъж с онези, които вече са поели към земята на мъртвите. Защо тъкмо за теб да се прави изключение?
— Защото имам работа там — излъга тя, — не просто да видя моя приятел Роджър, а нещо по-важно. Един ангел ме натовари с тази задача и само аз мога да я изпълня. Прекалено е важно, за да чакам да си умра по естествен начин, трябва да действам още сега. Разбираш ли, ангелът ми заповяда така и затова с Уил сме тук. Нямахме избор.
Зад гърба й Тиалис, който беше отворил резонатора, прекъсна заниманието си и с изумление се заслуша как момичето се пазари със собствената си смърт.
Смъртта се почеса по главата и вдигна ръце, но нищо не можеше да спре Лира, нищо не беше в състояние да я отклони от набелязаната цел, дори страхът. Тя твърдеше, че е виждала и по-лоши неща от смъртта, и беше права.
— Щом нищо не може да те накара да се откажеш — изрече най-сетне смъртта, — остава само да се съглася и да те отведа в земята на мъртвите. Аз ще бъда твоят водач. Мога да ти кажа как да стигнеш дотам, но за връщането ще трябва сама да се погрижиш. Аз не мога да ти помогна.
— Приятелите ще ми помогнат — увери я Лира. — Моят приятел Уил и другите двама.
— Лира — намеси се Тиалис, — ние ще дойдем с теб, независимо от доводите на здравия разум. Преди малко ти бях сърдит, но ти направи така…
Лира усещаше, че времето за помирение е дошло, и с радост пое протегнатата й ръка, след като вече беше постигнала своето.
— Да — кимна тя. — Извинявай, Тиалис, но ако не се беше разсърдил, никога нямаше да открием смъртта ми и нямаше кой да ни отведе до света на мъртвите. Радвам се, че ти и лейди Салмакия сте тук, и съм ви искрено благодарна.
Така Лира успя да убеди смъртта си да я отведе заедно с останалите в света, където бяха отишли Роджър, бащата на Уил, Тони Макариос и още толкова други. Смъртта й нареди да отиде на зазоряване на пристана и да е готова за тръгване.
Ала Панталеймон трепереше и се свиваше от страх и Лира така и не успя да го успокои. Затова сънят й беше тревожен и накъсан, докато лежеше заедно с останалите на пода на жалката колиба, а смъртта й бдеше над главата й.
20.
Изкачването
Най-сетне се добрах — до горе допълзях. И всяко клонче, за което се ловях, към щастието бе стъпало.
Мулефите изработваха всевъзможни въжета и върви и Мери Малоун прекара цялата сутрин в преглеждане и изпробване, докато най-сетне откри онова, което търсеше, в запасите на семейството на Атал. Усукването и навиването бяха непознати в този свят, така че всички въжета бяха плетени, затова пък се отличаваха с якост и гъвкавост.
— Какво правиш? — попита Атал.
Мулефите нямаха дума за катерене и Мери трябваше дълго да ръкомаха и да обяснява. Атал беше ужасена.
— Ще се качваш във високата част на дърветата?
— Трябва да видя какво става — обясни Мери. — Помогни ми сега да приготвя въжето.
На времето Мери се беше запознала в Калифорния с един математик, който прекарваше цялото си свободно време в катерене по дърветата. Мери се беше занимавала малко с алпинизъм и го слушаше с интерес, докато той й говореше за различните техники и нужната екипировка. Дори реши да опита и тя при първа възможност. Разбира се, тогава и през ум не й минаваше, че ще й се наложи да се катери по дърветата в друга вселена, при това сама, което не беше особено приятно, но просто нямаше избор. Оставаше й единствено да се подсигури и да направи катеренето възможно най-безопасно.
Тя взе намотаното въже, достатъчно дълго, та да се прехвърли през някой от клоните на едно високо дърво и другият му край да се спусне додолу, и достатъчно яко да издържи няколко души с нейното тегло.
