обясни защо. Под дрехата й Панталеймон трепереше неудържимо.
— Не, не, Лира — прошепна той, — не отивай! Да се махаме оттук! Моля те!
„Хората“ не помръдваха. Най-сетне Уил сви рамене.
— Е, какво пък, приятна вечер! — сбогува се той и си тръгна.
Същото беше и с всички останали същества, които се опитваха да заговорят. Това започваше да им действа все по-потискащо.
— Уил, да не би да са Привидения? — прошепна Лира. — Може би вече сме пораснали достатъчно, за да ги видим?
— Не мисля. Ако беше така, щяха да ни нападнат, но те самите ми се виждат уплашени. Не знам какви са.
Отвори се някаква врата и отвътре върху калната земя плисна ярка светлина. На прага стоеше човек — истински жив човек — и наблюдаваше приближаването им. Стълпените около вратата фигури се поотдръпнаха, сякаш в знак на уважение, и се видя лицето на мъжа — вяло, безизразно и кротко.
— Кои сте вие? — попита той.
— Пътници — отвърна Уил. — Не знаем къде сме попаднали. Какъв е този град?
— Това е чакалнята. Отдалеч ли идвате?
— Да, много отдалеч и сме уморени. Можем ли да си купим някаква храна и да преспим някъде — срещу заплащане, разбира се?
Мъжът гледаше някъде покрай тях, после излезе навън и продължи да се оглежда, сякаш търсеше някого. Накрая се обърна към странните фигури, застанали наоколо:
— Вие видяхте ли смърт?
Те поклатиха глави и промърмориха:
— Не, не, нищо не сме видели.
На прага зад гърба на мъжа надничаха нови лица — жена, две малки деца, още един мъж. Всички бяха разтревожени и нервни.
— Смърт ли? — повтори Уил. — Ние не носим смърт. Изглежда точно това притесняваше хората на прага, защото се чу приглушен възглас и фигурите отвън се свиха и отстъпиха.
— Прощавайте… — Този път Лира пристъпи напред и заговори така, сякаш я следеше зоркият поглед на икономката на „Джордан“. — Прощавайте, че питам, но тези господа тук мъртви ли са? Може да ви звучи грубо и невъзпитано, но за нас е много странно. Никога не сме виждали такива хора. Извинявайте, ако съм обидила някого. Но в моя свят всички имаме демони и когато видим човек без демон, това ни плаши, както вие бяхте уплашени от нашата поява. Но докато пътувахме с Уил — това е Уил, а аз съм Лира, — открихме, че някои хора на пръв поглед нямат демони, също като Уил. Това е съвсем в реда на нещата, но отначало бях уплашена, докато се убедя, че са хора като мен. Може би затова във вашия свят се тревожат, като ни гледат такива. Сигурно ви се виждаме различни…
— Лира? И Уил? — повтори мъжът.
— Да, господине — хрисимо кимна момичето.
— Това ли са демоните ви? — посочи той към двамата шпиони на раменете й.
— Не — отвърна тя и добави, неспособна да устои на изкушението: — Те са ни слуги.
Нещо обаче й подсказа, че идеята не е добра и затова побърза да се поправи:
— Всъщност са наши приятели. Кавалерът Тиалис и лейди Салмакия са много уважавани хора, които пътуват с нас. А това е демонът ми. — Тя измъкна Панталеймон, сгушен като мъничко мишле в джоба й. — Виждате, че няма от какво да се боите. Нищо няма да ви сторим. Това, от което се нуждаем, е храна и подслон. А утре ще продължим пътя си. Честна дума!
Всички чакаха. Мъжът изглеждаше поуспокоен от смирения тон на Лира, а двамата шпиони проявиха достатъчно здрав разум да стоят тихо и да не привличат вниманието.
След кратка пауза мъжът заяви:
— Какво пък, може и да е странно, но кое не е странно тук… Е, заповядайте и добре дошли!
Фигурите отвън кимнаха, един-двама се поклониха едва забележимо и се отдръпнаха да направят път на Уил и Лира, които престъпиха прага и се озоваха на топло и светло. Мъжът затвори вратата и я закрепи с телена кукичка.
Къщата имаше само една стая, бедна, но чиста и осветена от газена лампа, поставена на масата в средата. Шперплатовите стени бяха украсени с изрезки от филмови списания и рисунки със сажди. До едната стена имаше желязна печка, стойка за сушене на дрехи, върху която изпускаха пара няколко дрипави ризи, и масичка с наредени отгоре пластмасови цветя във ваза, раковини, разноцветни шишенца от парфюм и куп други евтини дрънкулки около картина на наперен скелет с цилиндър и черни очила.
Бараката беше претъпкана с хора — освен мъжа, жената и двете деца имаше и бебе в люлка, един по- възрастен мъж и в дъното на стаята, под купчина одеяла — много стара жена, която оглеждаше всичко с блестящите си като мъниста очи, а лицето й беше сбръчкано и нагънато като завивките. Лира я погледна и се вцепени — одеялата се размърдаха и се появи много слаба ръка в тъмен ръкав, после и мъжко лице, но толкова невъобразимо старо, че повече приличаше на скелета от картината, отколкото на човешко същество. Уил също го забеляза и пътниците почти в един и същи миг осъзнаха, че той е една от онези призрачни фигури отвън.
Всички в претъпканата стая — освен бебето, което спеше — се чудеха какво да кажат и не намираха думи. Първа се окопити Лира.
— Много мило от ваша страна. Добър вечер и много благодарим. Много се радваме, че сме тук. Съжаляваме, че не доведохме смърт, ако такова е желанието ви, но няма дълго да ви досаждаме с присъствието си. Ние търсим страната на мъртвите и точно затова сме тук. Само че не знаем къде е и дали този град е част от нея. Не знаем как да стигнем дотам и изобщо… Ако вие можете да ни кажете нещо, ще сме ви много благодарни.
Хората в стаята все още ги гледаха недоверчиво, но думите на Лира като че успяха донякъде да разредят напрежението. Жената придърпа една пейка и ги покани да седнат на масата. Уил и Лира оставиха спящите водни кончета на една полица в дъното на стаята, където щяха да почиват до сутринта, и всички насядаха около масата.
Жената готвеше някаква яхния и сега обели и наряза няколко картофа вътре, за да има за повече хора. Съпругът й извади шише спирт със силна остра миризма, която напомни на Лира за ябълковата ракия на циганите. Двамата шпиони приеха да пийнат от предложената им чаша, след като си гребнаха със собствените си миниатюрни чашки.
Лира очакваше семейството да се заинтересува повече от жилоногите, но сега установи, че любопитството им е насочено в не по-малка степен към нея и Уил. Обяснението не закъсня.
— Вие сте първите хора, които виждаме без смърт — каза мъжът, чието име беше Питър. — Откакто сме тук, искам да кажа. Ние сме като вас, пристигнахме тук по някаква случайност, преди да сме умрели, и ще трябва да чакаме, докато смъртта ни каже, че е време.
— Докато смъртта ви каже? — изумено повтори Лира.
— Точно така. Когато дойдохме тук, а за някои от нас то беше много отдавна, разбрахме, че всеки човек идва със собствената си смърт. Тя през цялото време е с нас, но ние не го знаем. Всеки човек си има своя смърт, която върви навсякъде с него, през целия му живот. Смъртта на всеки един от нас е отвън и чака. След време ще влезе при нас първата, после следващата. Смъртта на нашата баба е с нея, съвсем близо до нея…
— Не ви ли е страх, когато знаете, че смъртта ви е някъде съвсем наблизо? — попита Лира.
— Защо трябва да ни е страх? Щом е тук, поне можем да я държим под око. Аз лично щях да съм много по-притеснен, ако не знаех къде е.
— И всеки човек ли си има смърт? — попита Уил с широко отворени очи.
— Всеки. От мига, в който се родиш, смъртта ти е с теб и накрая пак тя те отвежда от живота.
— Точно това искахме да знаем — намеси се Лира, — защото се опитваме да намерим земята на мъртвите, а не знаем как да стигнем до нея. Къде отиваме всъщност, когато умрем?
— Когато настъпи мигът, смъртта ти те потупва по рамото, хваща те за ръка и ти казва, че времето ти е дошло и трябва да вървиш с нея. Това може да се случи, когато си болен и се мяташ в треска, когато се задавиш с парче сух хляб или паднеш отвисоко. И когато ти е най-тежко, смъртта ти идва при теб и ти
