— Не мога да остана тук… Не мога. Но това не е фермата, която познавам. Нещо не е наред. Трябва да тръгвам…
— Накъде ще тръгнете, господин Янсен? — попита Лира.
— По пътя. Не знам. Трябва да вървя. Не мога да остана тук…
Салмакия се спусна и кацна на ръката на Лира и миниатюрните нокти на кончето се забиха в дланта й.
— Откъм селото идват хора — каза шпионката. — Хора като този човек тук… И всичките вървят в една посока.
— Тогава ще вървим с тях — заяви Уил и метна раницата на рамо.
Дирк Янсен вече подминаваше собственото си тяло и извърна поглед. Имаше вид на пиян — спираше, пак тръгваше, олюляваше се и се спъваше в камъните на пътеката, която като жив познаваше толкова добре.
Лира тръгна след Уил, а Панталеймон се превърна в сокол и излетя толкова високо над главата й, че дъхът й спря.
— Така е — оповести той, когато се върна след няколко секунди. — Откъм селото идват хора. Мъртви…
Скоро и те ги видяха — двайсетина мъже, жени и деца, всичките като Дирк Янсен объркани и ужасени. Селото беше на около половин миля и всички вървяха скупчени близо един до друг по средата на пътя. Когато видя другите духове, Дирк Янсен се втурна към тях и те го посрещнаха с разтворени обятия.
— Може да не знаят накъде са тръгнали, но отиват заедно — каза Лира. — Най-добре и ние да вървим с тях.
— Как мислиш, дали в този свят имат демони? — попита Уил.
— Не знам. Ако видиш такъв като тях в твоя свят, ще познаеш ли, че е дух?
— Трудно ми е да преценя. Но наистина не изглеждат нормално… В моя град често виждах един човек, който се мотаеше около магазините с една и съща найлонова торба, но никога не заговаряше когото и да било, нито влизаше вътре. И никой не го поглеждаше. Аз за себе си го наричах Призрака. Тези хора малко приличат на него. Може би моят свят е пълен с духове, а аз не съм знаел.
— Мисля, че в моя не е така — неуверено изрече Лира.
— Както и да е, това трябва да е светът на мъртвите. Тези хора току-що са били убити — сигурно от онези войници — и ето ги тук, а светът е същият като онзи, в който са живели. Мислех си, че ще е много по-различно…
— Уил, той избледнява! — прошепна Лира. — Погледни!
Тя се вкопчи в ръката му. Уил спря и се огледа. Права беше. Малко преди да открие прозореца в Оксфорд и да прекрачи отвъд, беше гледал слънчево затъмнение. Стоеше навън заедно с още хиляди хора и гледаше как ярката дневна светлина избледнява и угасва, а къщите, дърветата, паркът се обвиват в здрач. Всичко беше ясно като посред бял ден, само светлината беше по-малко, сякаш умиращото слънце я беше погълнало.
Сега ставаше нещо подобно, но не съвсем защото очертанията на предметите губеха своята отчетливост и се размиваха.
— Това дори не е като да ослепееш — прошепна Лира уплашено, защото не ние не можем да видим нещата, а те самите се топят…
Багрите полека се изцеждаха от света. Ярката зеленина на тревата и дърветата се превърна в убито сиво-зелено, веселото жълто на царевичните ниви доби пясъчен оттенък, а червените тухли на спретнатата фермерска къща започнаха да посивяват…
Самите хора, които сега бяха съвсем близко, също го бяха забелязали и сочеха нататък, някои се държаха за ръцете и всички търсеха утеха у другите.
Единствените ярки петна в цялата картина бяха червено-жълтите и електриковосини багри на двете водни кончета, техните ездачи, Уил и Лира, както и Панталеймон, който кръжеше в облика на сокол над главите им.
Бяха се приближили до групата и сега се виждаше ясно — хората в нея до един бяха духове. Уил и Лира инстинктивно се притискаха един към друг, но нямаше от какво да се боят, защото призраците бяха уплашени не по-малко от тях и тъпчеха на едно място.
— Не се бойте! — подвикна Уил. — Нищо няма да ви сторим. Къде отивате?
Всички обърнаха поглед към най-възрастния мъж в групата, сякаш беше техен водач.
— Там, където отиват всички останали — каза той. — Имам чувството, че знам, но не си спомням някой да ми го е казвал. Май че трябва да вървим по пътя, пък там ще видим.
— Мамо! — изхленчи едно детенце. — Защо става тъмно посред бял ден?
— Тихо, миличко, недей да мрънкаш! — сгълча го майката. — С мрънкане нищо няма да оправим. Предполагам, че сме мъртви.
— Къде отиваме? — продължи да хленчи детето. — Не искам да умирам, мамо!
— Отиваме да видим дядо — отчаяно продума майката.
Това не утеши детето и то се разплака. Останалите загледаха майката със съчувствие или раздразнение, но нищо не можеше да се направи и всички се повлякоха унило нататък през избледняващия пейзаж, а тъничкият плач на детето постепенно заглъхна.
Кавалерът Тиалис размени няколко думи с лейди Салмакия и се понесе напред, а останалите жадно го проследиха с поглед, опитвайки се да уловят ярките багри на кончето му, което все повече се смаляваше. Малката шпионка кацна върху ръката на Уил.
— Кавалерът отиде да погледне какво има напред — каза тя. Ние мислим, че пейзажът избледнява, защото тези хора започват да го забравят. Колкото повече се отдалечават от домовете си, толкова по- тъмно ще става.
— Но защо според вас не си стоят там? — попита Лира. — Ако аз бях призрак, щях да си остана на мястото, което познавам, вместо да се лутам и да се боя, че може да се загубя.
— Там те са нещастни — предположи Уил. — Нали това е мястото, където току-що са умрели… Сигурно се боят от него.
— Не, нещо ги тегли нататък — възрази лейди Салмакия. — Някакъв инстинкт, който ги кара да вървят по пътя.
И наистина, призраците тръгнаха по-решително, след като селото се изгуби от погледите им. Небето беше тъмно като пред буря, но без напрежението от натрупаното във въздуха електричество, предшестващо разразяването й. Духовете вървяха по-смело, а пътят се ширеше прав и ясно очертан сред размития пейзаж.
От време на време някой от тях хвърляше поглед към Лира и Уил, към блестящото водно конче и неговата ездачка, и в него почти се четеше любопитство. Най-сетне старецът проговори:
— Ей, вие, момчето и момичето! Вие не сте мъртви. Не сте духове. Защо сте тръгнали с нас?
— Случайно попаднахме тук — бързо отвърна Лира, изпреварвайки Уил. — Не знам как стана. Опитвахме се да избягаме от онези мъже и се озовахме тук, неизвестно как.
— Как ще разберете, когато стигнете до мястото, където трябва да идете? — попита Уил.
— Предполагам, че ще ни кажат — заяви духът без капка съмнение. — Там ще отделят грешниците от праведните, това е сигурно. Сега вече е късно за молитви. Трябваше да го правите, докато бяхте живи. Вече няма полза.
Беше съвършено ясно към коя група се причислява той самият, както и това, че не очаква тя да е голяма. Другите духове го слушаха с тревога, но той беше единственият им водач и не им оставаше друго, освен да го последват без много приказки.
Всички се повлякоха отново под смраченото небе, което беше добило цвета на мътна стомана. Живите се озъртаха на всички страни с надеждата да зърнат нещо ярко и весело, но ги очакваше разочарование. Най-сетне някъде в далечината се появи малка искрица и се понесе към тях. Лейди Салмакия пришпори кончето си с радостен възглас.
Двамата шпиони размениха няколко думи и се върнаха при децата.
— Нататък има някакъв град — съобщи Тиалис. — Има вид на бежански лагер, но явно е там от много векове, защото изглежда много стар. А отвъд него се простира море или езеро, но е забулено в мъгла. Чух
