Тя протегна ръка, а Панталеймон, превърнат в леопард, бавно потупа с опашка, за да подсили казаното. Тиалис свали раницата от гърба си и я постави върху дланта на Лира. Тя се оказа неочаквано тежка. Разбира се, за нея не беше нищо, но силата на малкия шпионин беше учудваща.
— Колко мислите, че ще трае тази експедиция? — попита кавалерът.
— Не се знае — отвърна Лира. — Знаем толкова, колкото и вие. Просто ще отидем там и ще видим.
— Най-напред — намеси се Уил — ще потърсим вода и още храна. Нещо лесно за носене. Затова ще се помъча да открия свят, където ще можем да си набавим всичко, и тръгваме.
Тиалис и Салмакия възседнаха кончетата, но останаха на земята. Големите насекоми нямаха търпение да полетят, но ездачите знаеха как да ги накарат да им се подчиняват. Лира за пръв път се вгледа отблизо в тях и видя изумително тънките копринени юзди, сребристите стремена и миниатюрните седла.
Уил измъкна ножа и за миг остана неподвижен, борейки се с огромното желание да потърси собствения си свят. Кредитната карта още беше у него, можеше да купи храна, дори да се обади по телефона на госпожа Купър и да попита за майка си…
Ножът издаде стържещия звук на гвоздей, чегъртащ грапав камък. Сърцето на Уил подскочи и замря. Ако пак счупеше острието, това щеше да е краят.
След няколко секунди той опита отново. Но този път не направи усилие да прогони мисълта за майка си, а си каза: „Да, знам, че е там, но сега ще гледам другаде и ще правя онова, което се иска от мен…“
Този път успя. Напипа нов свят и плъзна острието, за да направи разрез. Няколко мига по-късно всички те стояха насред чистичък двор, който им заприлича на двора на фермерска къща някъде в Холандия или Дания. Всичко беше пометено и прибрано, а вратите на конюшните бяха отворени. Слънчевите лъчи си пробиваха път сякаш през лека мъглица, а във въздуха се усещаше слаба миризма на изгоряло и на още нещо, не толкова приятно. Никъде не се виждаше жива душа, само откъм конюшните долиташе бръмчене, толкова наситено и силно, сякаш бръмчеше машина.
Лира отиде да надникне, но само след миг се върна пребледняла.
— Там има четири… — задавено изхърка тя, притиснала ръка към гърлото си. — Четири умрели коня. И милиони мухи…
— Виж! — промълви Уил, преглъщайки заседналата на гърлото му буца. — Или по-добре недей…
Той посочи малинака, който растеше по краищата на малката зеленчукова градина. От най-гъстата му част се подаваха чифт крака — единият с обувка, другият бос.
Лира не искаше да поглежда, но Уил държеше да провери дали човекът е жив и не се нуждае от помощ. Когато се върна, видът му беше тревожен.
Двамата шпиони вече бяха на вратата на къщата, която зееше широко отворена.
Тиалис бързо се върна при тях.
— Отвътре се носи някаква сладникава миризма — съобщи той и отново полетя към вратата, а в това време Салмакия оглеждаше около къщата.
Уил тръгна след кавалера. Озова се в голяма старомодна кухня с наредени на дървени лавици бели порцеланови съдове, излъскана чамова маса и изстинало огнище, над което висеше черно котле. Съседното помещение беше килер. Два от рафтовете бяха пълни с ябълки, които изпълваха цялата къща с аромата си. Тишината беше потискаща.
— Уил, да не би това да е светът на мъртвите? — прошепна Лира. И на него му беше хрумнала същата мисъл, но той я прогони.
— Не, не мисля. Просто досега не сме били тук. Какво пък, ще вземем толкова храна, колкото можем да носим. Има нещо като ръжен хляб — това е добре, той не тежи. А ето и сирене…
Когато натовариха всичко, което можеха да носят, Уил пусна златна монета в чекмеджето на голямата чамова маса.
— Какво има? — попита Лира, която забеляза озадачено вдигнатите вежди на Тиалис. — Човек трябва да си плаща, когато взема нещо.
В този момент през задната врата влезе Салмакия и кацна с кончето си на масата, озарявайки повърхността й в електриковосиньо.
— Идват някакви мъже — съобщи тя. — Пеша, с оръжия. Само на няколко минути път са. А оттатък нивите гори някакво село.
Още не беше довършила, когато се чу тропот на ботуши по чакъла, дрънкане на метал и нечий глас, който издаваше заповеди.
— Май ще трябва да се махаме — каза Уил.
Той опипа въздуха с върха на ножа и внезапно усети нещо неизпитвано досега. Острието като че се плъзгаше по много гладка повърхност, която създаваше усещането за огледало, после бавно пропадна, докато накрая вече можеше да направи разреза. Ала повърхността оказваше съпротива, сякаш беше дебел плат, и Уил примигна от изненада при вида на отворилия се прозорец — светът оттатък беше същият като този, в който се намираха, до най-малката подробност.
— Какво става? — повика го Лира.
Шпионите погледнаха оттатък озадачени. Не само въздухът се съпротивляваше на ножа, имаше и още нещо, което ги държеше и им пречеше да прекрачат отвъд. Уил трябваше да си пробие път през нещо невидимо, после с усилие издърпа и Лира. Жилоногите не успяха да преминат сами и се наложи да кацнат върху ръцете на двете деца, но дори и тогава преминаването им приличаше на борба със силен насрещен вятър. Прозрачните крила на кончетата се свиха и увиснаха и малките им ездачи трябваше да ги успокояват с нежни думи и милувки.
Ала след няколко секунди борба всички бяха отвъд. Уил напипа краищата на прозореца и ги съедини, макар да бяха напълно невидими. Войниците останаха в собствения си свят.
— Уил! — повика го Лира. Той се обърна и видя, че не са сами в кухнята. Сърцето му подскочи. Пред тях стоеше човекът, когото беше видял преди десетина минути в малинака, мъртъв и с прерязано гърло.
Беше мъж на средна възраст, слаб и с вида на човек, който прекарва по цял ден на открито. Но сега той изглеждаше зашеметен, парализиран от ужас. Очите му бяха изцъклени, а треперещата му ръка стискаше ръба на масата. Гърлото му обаче си беше цяло, както с облекчение забеляза момчето.
Човекът отвори уста да заговори, но от гърлото му не излезе нито звук. Единствено му се удаде да посочи към Уил и Лира.
— Извинете, че се натрапихме — първа се окопити Лира, — но искахме да избягаме от хората, които чухме да идват. Съжаляваме, ако сме ви изплашили. Аз съм Лира, това е Уил, а тези двамата са наши приятели, кавалерът Тиалис и лейди Салмакия. Ще ни кажете ли кой сте вие и къде се намираме?
Този нормален глас като че помогна на човека да дойде на себе си. Той потрепери, сякаш се отърсваше от кошмар.
— Аз съм мъртъв — произнесе той. — И лежа ей там, мъртъв. Сигурен съм. А вие не сте мъртви. Какво става? Бог да ми е на помощ, те ми прерязаха гърлото! Какво става?
Твърдението на човека, че е мъртъв, накара Лира да се приближи по-плътно до Уил, а Панталеймон се превърна в мишле и се сгуши на гърдите й. Колкото до двамата шпиони, те се опитваха да успокоят кончетата си, които изглежда изпитваха ужас от мъжа и се мятаха из кухнята, търсейки изход.
Мъжът обаче не ги забелязваше. Той все още се опитваше да разбере какво става.
— Дух ли сте? — попита Уил.
Човекът му протегна ръката си и Уил се опита да я поеме, но пръстите му се сключиха във въздуха. Единственото, което усети, беше лек хладен повей.
Мъжът ужасено впери поглед в ръката си. Вцепенението вече го напускаше и той започваше да усеща безнадеждността на положението си.
— Вярно е — промълви. — Мъртъв съм… мъртъв съм и ще отида в ада…
— Тихо! — каза Лира. — Отиваме там заедно. Как се казвате?
— Някога бях Дирк Янсен, а сега… Не знам какво да правя… къде да ида…
Уил отвори вратата. Дворът беше същият, градината не беше променена, отгоре светеше същото мъгляво слънце. Там беше и тялото на мъжа. Недокоснато.
От гърлото на Дирк Янсен се изтръгна стон, сякаш едва сега се беше убедил в очевидното. Кончетата изхвърчаха през вратата и стремително излетяха нагоре, по-бързи и от птици. Мъжът се озърташе безпомощно, кършеше ръце и жално стенеше.
