Тя въздъхна и се събуди от унеса. Прибра косата зад ушите си и вдигна лице нагоре, наслаждавайки се на първите слънчеви лъчи. Сега светът като че беше оживял — шумоляха насекоми и лек ветрец полюляваше сухата трева на върха на дюната.
Тя остави алетиометъра и се приближи до Уил. Панталеймон си беше придал най-страшния вид, който можа да измисли, и сега се перчеше като лъв с надеждата да уплаши жилоногите.
Мъжът беше отворил резонатора. Лира го изчака да свърши и попита:
— С лорд Азриел ли разговаряхте?
— С негов представител.
— Няма да идем при него.
— Вече му го съобщих.
— А той какво отговори?
— Онова, което каза, беше предназначено за мен, не за вас.
— Както желаете — сви рамене Лира. — Женен ли сте за тази дама?
— Не. Колеги сме.
— Имате ли деца?
— Не.
Тиалис продължи да прибира резонатора, а в това време наблизо се събуди лейди Салмакия и грациозно се изправи в дупката, която беше изкопала в пясъка. Водните кончета още спяха, привързани с тънки като паяжина връвчици, а крилата им бяха мокри от росата.
— Във вашия свят има ли големи хора, или всички са малки като вас? — попита Лира.
— Ние знаем как да се справим с големите хора! — отвърна Тиалис не особено дружелюбно, приближи се към спътницата си и тихичко й зашепна нещо.
Лира не чуваше разговора им, но с удоволствие наблюдаваше как пият вода от росата, полепнала по тръстиките. Помисли си, че водата за тях сигурно е нещо по-различно — капки с големината на юмрук! И вероятно им беше трудно ги да пробият, защото обвивката им беше жилава и еластична като на балон.
Уил също се събуди. Първата му работа беше да се ориентира къде са жилоногите, които тутакси уловиха погледа му и се обърнаха към него.
Момчето отмести очи и видя Лира.
— Искам да ти кажа нещо — изрече тя. — Ела насам, по-далеч от…
— Ако се отдалечите от нас — прозвуча ясният глас на Тиалис, ще трябва да оставите ножа. Не го ли оставите, ще се наложи да си говорите тук.
— Не можем ли да останем сами? — възмути се Лира. — Не искаме да ни слушате!
— Тогава вървете, но оставете ножа тук.
Какво пък, в края на краищата бяха сами на този бряг, а жилоногите не можеха да използват ножа. Уил се порови в раницата си, измъкна манерката и няколко бисквити и тръгна към дюната, последван от Лира.
— Попитах алетиометъра — осведоми го тя, — и той ми каза да не се опитваме да избягаме от малките хора, защото те ще ни спасят живота. Може би нямаме друг избор, освен да останем с тях.
— Каза ли им какво мислим да правим?
— He. Няма и да им кажа. Достатъчно е да го съобщят на лорд Азриел по онази говореща цигулка, и той ще дойде да ни спре. Просто трябва да вървим и да не говорим нищо в тяхно присъствие.
— Те са шпиони! — напомни й Уил. — Сигурно ги бива в криенето и подслушването. Най-добре изобщо да не говорим за това. Тогава няма къде да ходят, ще трябва да тръгнат с нас.
— Сега не могат да ни чуят, много са далече. Уил, попитах и как да стигнем дотам. Алетиометърът ми каза да следваме ножа, и толкоз.
— Лесно е да се каже, но да се направи… Знаеш ли какво ми каза Йорек?
— Не. Но на мен ми каза — тогава, когато излязохме да се сбогуваме, — че ще ти е много трудно, но ще се справиш. Само не спомена защо е толкова сигурен…
— Ножът се счупи, защото си помислих за майка ми — обясни Уил. — Затова трябва да престана да мисля за нея. Само че… това е все едно да ти кажат да не мислиш за крокодил например. И ти започваш да мислиш само за това…
— Но снощи се справи много добре — насърчи го тя.
— Да, защото бях уморен, предполагам. Какво пък, ще видим. Казваш, просто да следваме ножа?
— Само това ми каза алетиометърът.
— Тогава можем да тръгнем още сега. Пък и нямаме много храна. Трябва да намерим нещо за из път — хляб, плодове или нещо такова. Значи най-напред ще потърся свят, където има храна, после ще започнем истинското търсене.
— Добре — съгласи се Лира, която нямаше търпение да тръгне на път с Пан и Уил, и двамата здрави и невредими.
Когато се върнаха при шпионите, те вече ги чакаха край ножа, с раници на гръб.
— Искаме да знаем какво смятате да правите — настоя Салмакия.
— Достатъчно е да знаете, че няма да идем при лорд Азриел — отвърна Уил. — Преди това имаме да свършим още нещо.
— И след като е ясно, че не можем да ви попречим, ще ни кажете ли поне какво е то?
— Не — заяви Лира, — защото веднага ще им докладвате. Налага се да дойдете с нас, без да знаете къде отиваме. Разбира се, винаги можете да се откажете и да се върнете при тях.
— Това не може да стане — заяви Тиалис.
— Трябва ни някаква гаранция — намеси се Уил. — Вие сте шпиони и сте длъжни да лъжете и да хитрувате — такава ви е работата. Трябва да сме сигурни, че можем да ви вярваме. Снощи бяхме много уморени и не помислихме за това, но дайте сега да се разберем. Какво ще ви попречи да ни изчакате да заспим и да ни ужилите, а после, когато сме напълно безпомощни, да повикате лорд Азриел с вашия резонатор? Няма нищо по-лесно от това. Затова ни трябва сигурна гаранция, че няма да го направите. Обещанието не е достатъчно.
Двамата шпиони се разтрепераха от гняв, че някой дръзва да се усъмни в честността им.
Тиалис пръв се овладя и процеди:
— Не приемаме едностранни искания. Вие също ще трябва да ни предложите нещо в замяна. Ще ни кажете какво възнамерявате да правите, после ще ви предам резонатора. Когато ми се наложи да пратя съобщение, ще ми го давате, но винаги ще знаете за това и няма да можем да го използваме без ваше съгласие. Това ще бъде нашата гаранция. А сега ни кажете какво мислите да правите и защо.
Уил и Лира си размениха бърз поглед.
— Добре — съгласи се Лира. — Така ще е честно. Ето къде ще идем: в света на мъртвите. Не знаем къде се намира, но ножът ще ни отведе. Това е, което мислим да правим.
Двамата шпиони я гледаха с отворени от изумление уста.
— Това е пълна безсмислица! — примигна Салмакия. — Мъртвите са си мъртви и това е! Няма свят на мъртвите.
— И аз така мислех — намеси се Уил. — Но вече не съм толкова сигурен. Е, с ножа ще разберем.
— Но защо?
Лира погледна към Уил. Той кимна.
— Още преди да срещна Уил — започна тя, — много преди да заспя, въвлякох един приятел в смъртна опасност и той загина. Мислех, че го спасявам, но вместо това причиних гибелта му. И докато спях, аз го сънувах и си помислих, че може би ще изкупя вината си, ако го намеря и му се извиня. А Уил иска да открие баща си, който умря тъкмо когато се намериха. Лорд Азриел пет пари не дава за тези неща, нито пък госпожа Колтър. Ако идем при него, ще трябва да правим онова, което той пожелае, а той дори не би помислил за Роджър — така се казва приятелят ми, който умря — защото не го е грижа. Само че мен… нас ни е грижа. И затова искаме да отидем там.
— Дете — обади се Тиалис, — когато умрем, това е краят на всичко. Няма друг живот. Ти си виждала смъртта. Виждала си мъртви тела, знаеш и какво става с демоните, когато дойде смъртта. Те изчезват. Какво би могло да остане след това и да оживее?
— Ще идем и ще видим — отсече Лира. — Е, вече ви казахме, сега ще взема резонатора ви.
