крясъците на птиците. И всяка минута пристигат все нови и нови хора от всички посоки. Хора като тези тук, духове…
Самите духове го слушаха, макар и без особено любопитство. Имаха вид на хора, изпаднали в транс, и Лира изпитваше желание да ги разтърси, да ги принуди да се борят, да търсят изход.
— Как да помогнем на тези хора, Уил? — попита тя.
Момчето нямаше представа. Продължиха нататък, докато забелязаха някакво движение в далечината. Пред тях се издигаше мръсносив дим, от който картината като че ставаше още по-мрачна, а към него от всички страни прииждаха хора, по-точно духове — на върволици, по групи, по двойки и сами, но всичките с празни ръце. Стотици и хиляди мъже, жени и деца, които пъплеха през равнината към източника на пушека.
Сега пътят се спускаше полегато надолу и земята все повече започваше да прилича на сметище. Въздухът беше зловонен и задимен. Миришеше силно на химикали, на гниещи плодове, на нечистотии. И колкото повече вървяха, толкова по-лошо ставаше. Не се виждаше и сантиметър чиста земя, а единствените растения, избуяли наоколо, бяха плевелите и жилавата сивкава трева.
А пред тях, над водата, се стелеше мъгла. Тя се издигаше като канара, за да се слее с мрачното небе, а някъде от бездната долитаха птичите крясъци, за които беше споменал Тиалис.
Между купищата отпадъци и мъглата се спотайваше първият град на мъртвите.
19.
Лира и нейната смърт
Срещу приятеля си се гневях. Изрекох го на глас и не остана гняв.
Тук-там сред руините горяха огньове. Градът беше истински хаос — без улици, без площади, без свободни пространства, освен там, където къщите бяха паднали. Над цялата бъркотия се издигаха няколко църкви и обществени сгради, но и техните покриви бяха продънени, а стените — напукани. Една цяла галерия се беше срутила и се беше нанизала върху колоните отдолу. Сред празните черупки на каменните сгради се бяха приютили безредно стотици жалки бараки и навеси от изпотрошени греди, очукани варели от петрол, тенекиени кутии от бисквити, съдрани полиетиленови платнища, парчета шперплат и картон.
Духовете забързаха към града, стичаха се от всички посоки и бяха толкова много, че приличаха на песъчинките, течащи на тънка струйка в пясъчния часовник. Вървяха целеустремено право към хаоса на града, сякаш знаеха къде точно отиват, и Лира и Уил понечиха да ги последват, но ги спряха.
На една очукана врата се появи силует.
— Чакайте, чакайте!
Зад гърба на човека светеше лампа и пречеше да се различат чертите му, но децата веднага разбраха, че не е дух, а жив човек, също като тях. Беше слаб мъж на неопределена възраст, облечен в окъсан костюм в миши цвят, а в ръце държеше молив и купчинка листа, прихванати с яка метална щипка. Сградата, от която излезе, приличаше на митница на забравена от Бога граница.
— Какво е това място? — попита Уил. — И защо не можем да влезем?
— Защото не сте мъртви — уморено обясни човекът. — Ще трябва да идете в чакалнята. Продължете по същия път, после свийте наляво и дайте тези документи на чиновника на пропуска.
— Извинете, господине — обади се Лира, — но как според вас сме стигнали чак дотук, щом не сме мъртви? Това нали е светът на мъртвите?
— Това е преддверието на света на мъртвите. Понякога по погрешка тук идват и живи хора, но трябва да останат в чакалнята, докато им дойде времето.
— За колко време?
— Докато умрат.
Уил усети, че му се завива свят. Но Лира беше готова да започне спор, и това го накара бързо да се намеси:
— А можете ли да ни кажете какво става после? Духовете, които идват тук — те завинаги ли остават в този град?
— Не, не — поклати глава чиновникът. — Това е транзитен пункт. Нататък продължават с лодка.
— Докъде?
— Това не мога да ви кажа — каза мъжът и ъгълчетата на устните му се отпуснаха в горчива усмивка. — Съжалявам, но не можете да останете тук. Трябва да продължите към чакалнята.
Уил взе документите, хвана Лира за ръка и почти я повлече по пътя.
Водните кончета вече летяха доста бавно и Тиалис обясни, че им трябва почивка. Те кацнаха върху раницата на Уил, а двамата шпиони се настаниха на раменете на Лира, Панталеймон, превърнат в леопард, ги изгледа ревниво, но премълча. Малката група потегли по пътя, като заобикаляше порутените коптори и локвите помия и продължаваше да се чуди на потоците духове, които се стичаха в града.
— Трябва и ние да се доберем до водата като другите — заяви Уил. — Може би в тази чакалня ще ни кажат как. Но, интересно, не ми се виждат нито сърдити, нито опасни. И всичките тези книжа…
Всъщност „документите“ бяха просто листове, откъснати от тефтер, с надраскани с молив и зачеркнати думи. Тези хора сякаш играеха игра и чакаха кога някой от пътниците ще се опълчи или със смях ще се откаже. И все пак всичко изглеждаше толкова истинско…
Ставаше все по-тъмно и студено и пътниците започнаха да губят представа за времето. Според Лира бяха вървели около половин час, но можеше да е и два пъти по-дълго. Гледката не се променяше. Най-сетне стигнаха до дървена барака, същата като при първото спиране. Над вратата светеше мътна крушка, окачена на гол шнур.
При приближаването им на вратата се показа мъж, облечен горе-долу като първия, който държеше филия с масло. Без да каже дума, той надникна в книжата им и кимна.
Мъжът понечи да си влезе, но Уил го задържа:
— Извинете, а сега накъде да вървим?
— Намерете си място да отседнете — добродушно ги посъветва мъжът. — Просто попитайте. Тук всички чакат, също като вас.
След което се обърна и затръшва вратата зад гърба си, а пътниците се упътиха към центъра на мизерния град, където трябваше да намерят подслон живите.
Той почти не се различаваше от онзи, който обитаваха мъртвите — жалки съборетини, кърпени десетки пъти с парчета пластмаса или ръждива ламарина, килнати нелепо над калните улички. На места от дървените стълбове висяха кабели, захранващи по една или две крушки, които пръскаха мътната си светлина над най-близките колиби. Ала светлината идеше най-вече от огньовете, чиито червени отблясъци озаряваха отломките и боклуците, сякаш бяха последните остатъци от огромен пожар, оцелели единствено от зла воля.
Ала когато се приближиха, Лира и Уил започнаха да различават множеството фигури, които седяха около огньовете или в сенките, сами и на групи, и тихичко си приказваха.
— Защо тези хора са навън? — учуди се Лира. — Студено е!
— Това не са хора — отвърна лейди Салмакия. — Не са дори духове. Нещо друго са, но не мога да разбера какво.
Пътниците се приближиха към най-близката група бараки, осветена от една гола крушка, която се полюляваше на вятъра. Уил сложи ръка на дръжката на ножа. Отвън бяха наклякали няколко от онези странни, същества, наподобяващи хора, и хвърляха зарове. Когато децата приближиха, те се изправиха. Бяха петима, всичките мъже. Лицата им не се виждаха в сянката, но дрехите им бяха мизерни и окъсани.
— Как се казва този град? — попита Уил.
Отговор не последва. Един-двама се отдръпнаха назад и всичките се скупчиха близко един до друг, сякаш се бояха от нещо. Лира усети как я полазват тръпки и косите й се изправят, макар да не можеше да
