казва: „Спокойно, дете, няма страшно. Ела с мен.“ И ти се качваш на лодката заедно с останалите и потегляш през езерото към мъглата. Какво става после, никой не знае. Нито един човек не се е върнал, за да разкаже.
Жената нареди на едното дете да повика смъртите и то тутакси хукна към вратата и им заговори нещо. Уил и Лира гледаха изумени, а двамата шпиони се примъкнаха по-близо един до друг, когато смъртите — по една на всеки член от семейството — прекрачиха прага и влязоха — бледи, незабележими фигури в дрипави дрехи, сиви, безмълвни и невзрачни.
— И това са вашите смърти, така ли? — попита Тиалис.
— Точно така, господине — кимна Питър.
— А знаете ли кога ще ви кажат, че времето ви е дошло?
— Не. Но знаем, че те са наблизо, а това е голяма утеха.
Тиалис не каза нищо, ала си личеше, че за него това е всичко друго, но не и утеха. Смъртите се наредиха смирено край стената и направо не беше за вярване колко малко място заемаха и колко бяха незабележими в претъпканата стая. Скоро децата съвсем престанаха да им обръщат внимание, само Уил си помисли за онези мъже, които беше убил — смъртта на всеки един е стояла безмълвно до него, а той не е знаел, Уил също…
Жената, Марта, сипа яденето в очукани емайлирани чинии и сложи още малко в една купичка, та да почерпи и смъртите. Те не ядяха, но приятната миризма им харесваше. И семейството, и гостите се нахвърлиха лакомо върху храната. Питър попита двете деца откъде идат и как изглежда техният свят.
— Ще ви разкажа за него! — побърза да го увери Лира.
Част от нея ликуваше и политаше нагоре като мехурчета в шампанско. Знаеше, че Уил я гледа, и беше щастлива, че може да направи за него и за всички останали онова, което умееше най-добре.
Разказът й започна от родителите. Те били херцог и херцогиня, много влиятелни и богати, които благодарение на интригите на техен политически противник били изгонени от родовото имение и хвърлени в затвора. Двамата обаче успели да избягат, като се спуснали по въже с невръстната Лира в ръцете на баща й, върнали си семейното състояние, но скоро след това били убити от бандити. Лира също щяла да бъде опечена и изядена, ако не бил Уил, който я спасил и я отвел при вълците в гората, и те я отгледали като свое дете. Уил пък паднал още съвсем мъничък през борда на бащиния си кораб и бил изхърлен на безлюден бряг, където го намерила и го откърмила една вълчица.
Хората поглъщаха с готовност всички тези небивалици, дори и смъртите се приближиха да чуят по- добре. Някои от тях приседнаха на ръба на пейката, други се проснаха на пода, а кротките им лица изразяваха възможно най-жив интерес към историята на живота им с Уил в гората.
След като темата за вълците беше напълно изчерпана, двамата се пренесоха в Оксфорд, където помагаха в кухнята на колежа „Джордан“. Там се запознаха с Роджър, но след нападението на тухларите, обитаващи Глинозема, им се наложи да се спасяват с бягство. Лира разказваше в захлас как тримата отвлекли циганско корабче и плавали с него надолу по Темза, като едва не били заловени при Абингтън, но после корабът им бил потопен от пирати и те едва успели да стигнат с плуване до някакъв тримачтов клипер, който тръгвал да купува чай в Ханг Чоу в Китай.
На кораба се запознали с жилоногите, които били пришълци от Луната, издухани на земята от свирепа космическа буря, дошла от Млечния път. Те намерили убежище в едно свраче гнездо и Лира, Уил и Роджър ходели да ги навестяват на смени, докато един ден Роджър стъпил накриво и паднал в морската бездна.
Те напразно се опитвали да накарат капитана да обърне кораба, за да търсят Роджър, но той бил свиреп морски вълк, който се интересувал само от печалбата и бързал да стигне до Китай, затова наредил да ги оковат във вериги. Ала жилоногите им донесли пиличка и…
И така нататък. От време на време Лира се обръщаше към Уил и шпионите за потвърждение и Салмакия добавяше по някоя и друга подробност, а Уил кимаше. И така стигнаха до момента, в който децата и техните приятели от Луната трябвало да открият пътя до света на мъртвите, за да разберат от родителите на Лира къде е заровено семейното съкровище.
— Ако всеки от нас познаваше смъртта си в нашия свят — каза Лира, — както е тук, при вас, тогава може би щеше да е по-лесно. Но си мисля, че имахме късмет, дето попаднахме при вас, защото можем да получим вашия съвет. Много ви благодаря, че бяхте толкова добри и ни изслушахте и нахранихте. Но сега, а може би утре сутрин, трябва да намерим някакъв начин да преминем през водата оттатък, където отиват мъртвите. Дали няма някаква лодка, която да наемем?
Възрастните се спогледаха. Децата, замаяни от умора, обхождаха с поглед лицата им, но никой не можеше да им каже къде да търсят лодка.
В този миг прозвуча глас, който до този миг не бяха чували. Откъм струпаните в ъгъла завивки се чу звук, наподобяващ пращене на сухо дърво — не беше женски глас, не беше дори жив. Говореше смъртта на бабата.
— Единственият начин да прекосите езерото и да стигнете до света на мъртвите — изрече смъртта и насочи костеливия си показалец към Лира, — е всеки от вас да тръгне със собствената си смърт. Трябва да ги повикате. Чувал съм за хора като вас, които не искат да имат нищо общо със смъртта си. Щом не я харесвате, тя стои далеч от вас и не ви се пречка. Но е наблизо. Обърнете ли глава, тя се шмугва зад гърба ви. Погледнете ли нанякъде, тя се скрива. Може да се скрие в чаена чаша. В капчица роса. В порив на вятъра. Ние със старата Магда сме нещо друго. — Смъртта пощипна старицата по сбръчканата буза, а тя отблъсна костеливата ръка. — Ние си живеем в мир и сговор. Това е отговорът, така трябва да постъпите: да кажете „здравей“, да станете приятели, да бъдете добри, да се сближите със смъртта си и да видите към какво можете да я придумате.
Думите на смъртта падаха като тежки камъни в съзнанието на Лира, Уил също усещаше силата им.
— Как можем да го направим? — попита той.
— Достатъчно е да го поискате, и ще го получите.
— Почакайте! — прозвуча гласът на Тиалис.
Всички погледи се обърнаха към него. Смъртите, излегнати на пода, се изправиха и се вгледаха безизразно в малкото му личице, толкова живо и страстно. Той беше застанал до Салмакия, с ръка на рамото й. Лира знаеше какво се готви да каже — че са стигнали твърде далеч, че трябва да гледат трезво на нещата и че това безумие надхвърля всички граници.
Трябваше да се намеси.
— Извинете ме — обърна се тя към Питър. — Трябва да излезем за малко с моя приятел кавалера, защото се налага той да поговори с приятелите си на Луната с помощта на моя специален уред. Няма да се бавим.
Тя го вдигна внимателно, като гледаше да е по-далеч от шпорите му, и го изнесе навън в тъмното, където някаква ръждясала ламарина се блъскаше и трополеше зловещо на вятъра.
— Трябва да спреш дотук! — заяви той, когато Лира го остави върху един преобърнат варел, осветяван от мъждива крушка, увиснала на люлеещ се над главите им шнур. — Вече прекали! Стига толкова!
— Но нали се споразумяхме! — възпротиви се Лира.
— Не, не. Чак такива уговорки не сме правили!
— Добре, тогава ни оставете. Върнете се обратно. Уил може да отвори прозорец към вашия свят или към който пожелаете. Ще преминете оттатък и ще бъдете в безопасност. Нямаме нищо против.
— Ти разбираш ли какво правиш?
— Да.
— Не, не разбираш. Ти си едно безотговорно и глупаво дете, което знае само да лъже. Лъжата е в кръвта ти, ти си изтъкана от лъжи и не признаваш истината дори когато се изправиш лице в лице с нея. Е, тогава аз ще ти кажа — не можеш, не бива да рискуваш. Не бива да се излагаш на смъртна опасност. Трябва още сега да се върнеш с нас. Ще се обадя на лорд Азриел и само след няколко часа ще бъдем в безопасност в крепостта.
Лира усети как в гърдите й се надига гняв, готов да избухне в ридание. Неспособна да се сдържа повече, тя тропна с крак.
— Вие не знаете! — извика тя. — Нямате представа какво става в главата и в сърцето ми! Не знам дали изобщо имате деца, може би просто снасяте яйца или нещо такова — никак няма да се изненадам, защото виждам, че не сте добри, не сте великодушни, не сте дори жестоки! Предпочитам да бяхте жестоки, защото
