— Какво е това, стреляли ли са?
— Нищо не съм чул…
— Дишат ли?
После отново блесна прожекторът и освети лорд Роке, който стоеше открит и беззащитен като заслепена от фарове лисица. Шпионинът застина, само очите му се стрелкаха наляво и надясно. Когато се увери, че вниманието на всички е насочено към двамата мъже, паднали така мистериозно, той метна ключа на рамо и хукна към госпожа Колтър, като заобикаляше локвите и камъните.
Секунда по-късно белезниците бяха отключени. Тя ги остави на земята, а лорд Роке се вкопчи в палтото й и се изкатери чевръсто до рамото й.
— Къде е бомбата? — прошепна в ухото й.
— Точно сега я разтоварват. В онзи, големия сандък. Не мога да направя нищо, докато не я извадят, но дори и тогава…
— Добре — прекъсна я Роке, — сега бягайте! Скрийте се. Аз ще стоя тук и ще наблюдавам. Бягайте!
Той пъргаво се смъкна по ръкава й и скочи. Жената безшумно се промъкна по-далеч от светлината, отначало предпазливо, за да не я забележи стражата, после се приведе и хукна с все сила под дъжда към склона. Златистата маймунка тичаше пред нея и търсеше път.
Зад гърба й се разнесоха объркани викове, сред които прозвуча мощният глас на Председателя, който се опитваше да внесе ред в суматохата. Тя си спомни острата болка и халюцинациите, които й беше причинила шпората на кавалера Тиалис, и съжали двамата мъже.
Не след дълго вече се беше изкачила доста високо по мокрите скали и единственото, което виждаше долу, беше люшкащата се светлина на прожектора, осветяващ огромния издут търбух на цепелина. Скоро тя отново угасна и сега се чуваше само ревът на моторите, които се опитваше да заглуши воя на вятъра и грохота на водопада.
Техниците от хидроанбарната централа се опитваха да прехвърлят през върха на хребета здрав кабел до бомбата.
Целта на госпожа Колтър не беше да се измъкне жива от положението. Това беше на второ място. Целта й беше да измъкне кичура на Лира, преди да са задействали бомбата. След ареста й лорд Роке изгори кичура от плика и разпръсна пепелта, после се промъкна в лабораторията и видя как поставят малката къдрица с цвят на старо злато в резониращата камера. Шпионинът знаеше къде точно е косата и как да отвори камерата, но ярката светлина и блестящите повърхности в лабораторията правеха задачата му непосилна, още повече, че вътре през цялото време шетаха хора.
Налагаше се да действат след монтирането на бомбата.
Това щеше да бъде още по-трудно заради онова, което Председателят възнамеряваше да стори с госпожа Колтър. Енергията на бомбата идваше от прекъсването на връзката между човек и демон, а това означаваше разединяване, телена клетка, сребърна гилотина. Той искаше да прекъсне изконната връзка между жената и златистата маймунка и да използва отделената енергия, за да унищожи дъщеря й. Двете с Лира щяха да загинат благодарение на средството, което госпожа Колтър сама беше изобретила.
Единствената й надежда беше лорд Роке. Ала по време на тихия им разговор в цепелина той й беше обяснил действието на отровните си шпори — не можеше да ги използва непрекъснато, защото с всяко ужилване отровата отслабваше. Трябваше му около денонощие, за да се възстанови напълно. Не след дълго най-силното му оръжие щеше да изгуби действието си и тогава им оставаше само умът.
Жената откри една скална издатина край корените на голяма ела, поникнала на самия склон, и седна да си почине и да се огледа.
Над нея, точно на ръба на оврага, брулена от всички ветрове, се издигаше централата. Техниците бяха поставили няколко прожектора, за да улеснят прехвърлянето на кабела до бомбата. Госпожа Колтър чуваше гласовете им, отривистите заповеди, виждаше промъкващата се между дърветата светлина. Кабелът, дебел колкото мъжка ръка, беше изтеглен с камион до върха на склона и, съдейки по скоростта, с която се придвижваха надолу сред скалите, мъжете щяха да стигнат до бомбата след не повече от пет минути.
Край цепелина отец Макфайл беше строил войниците. Няколко мъже застанаха на стража, стиснали здраво пушките, и се вглеждаха в дъжда. Останалите отвориха сандъка с бомбата и се приготвиха да я съединят с кабела.
Госпожа Колтър познаваше до ужас една част на огромното тромаво съоръжение — телената клетка със сребърната гилотина отгоре. Тя се намираше в единия край на устройството. Останалото й беше непознато — за нея всички тези проводници, тръбички, кондензатори, изолации не означаваха нищо. Ала там някъде сред цялата тази бъркотия се намираше малкото кичурче коса, от което зависеше всичко.
Внезапно прозвуча вик. Един войник изпусна пушката си и се строполи на земята, като риташе и виеше от болка. Председателят погледна към небето, сложи ръце на устата си и нададе пронизителен вик.
Какво ставаше?
Миг по-късно госпожа Колтър вече знаеше отговора. Беше невероятно, невъзможно, но една вещица се спусна и кацна до Председателя, който извика, опитвайки се да заглуши воя на вятъра:
— Претърси наоколо! Някой помага на жената. Вече рани няколко от хората ми. Ти виждаш в тъмното. Открий го и го убий!
— Нещо ще се случи — изрече вещицата с ясен глас, който достигна до укритието на госпожа Колтър. — Нещо се приближава от север, усещам го!
— Няма значение. Намери онова същество и го унищожи! Не може да е далеч. Търси и жената. Тръгвай!
Вещицата се подчини и излетя.
Внезапно маймунката сграбчи ръката на госпожа Колтър и й посочи нещо.
Тя се вгледа и видя лорд Роке, легнал съвсем открит върху туфа мъх. Как беше възможно да не го видят? Но нещо се беше случило, защото той не помръдваше.
— Върви да го донесеш! — нареди жената.
Маймунката се приведе и с подскоци се насочи към малкото зелено петно сред скалите. Златистата й козина скоро потъмня от дъжда и прилепна към тялото й, но това не я правеше невидима.
В това време отец Макфайл отново беше насочил вниманието си към бомбата. Техниците от централата вече бяха изтеглили кабела и сега го свързваха.
Госпожа Колтър се запита какво ли мисли да прави Председателят сега, когато жертвата му се беше изплъзнала. Когато се обърна и погледна през рамо, тя видя изражението му — напрегнато и съсредоточено, наподобяващо no-скоро маска, отколкото човешко лице. Устните му шепнеха молитва, очите му бяха широко отворени и дъждът биеше право в тях — всичко това напомняше на мрачна испанска картина на светец, опиянен от собственото си мъченичество. Госпожа Колтър усети как я пронизва страх, защото разбра какво се кани да направи той. Намерението му беше да пожертва себе си. Бомбата щеше да избухне, с нея или без нея.
Скачайки от камък на камък, маймунката стигна до лорд Роке.
— Левият ми крак е счупен — спокойно обясни шпионинът. — Онзи последният ме настъпи. Слушай ме внимателно…
Докато маймунката го отнасяше на ръце по-далеч от светлината на прожекторите, лордът обясни какво точно представлява резониращата камера и как може да се отвори. Двамата бяха практически под носа на войниците, но стъпка по стъпка, от сянка на сянка, маймунката се промъкваше незабелязано с малкия си товар към укритието.
Госпожа Колтър, която гледаше и хапеше устни, чу свистене на въздух и тежък удар — не в нея, а в дървото. От ствола стърчеше стрела, едва на няколко сантиметра от ръката й, и още трептеше. Тя се отдръпна светкавично, преди вещицата да е пратила следващата стрела, и се свлече по склона към маймунката.
Онова, което последва, се случи твърде бързо. Прогърмя пушечен залп и по склона плъзна облак лютив дим, макар да не се виждаха пламъци. Златистата маймунка остави лорд Роке на земята и се втурна да помага на госпожа Колтър. В този миг вещицата се спусна отгоре с нож в ръка. Лорд Роке се облегна на най-близката скала, а госпожа Колтър се хвърли срещу нападателката. Двете се вкопчиха яростно една в друга, а в това време маймунката се зае да къса игличките от клонката от омаен бор, на която беше
