някъде в този свят. Поправете ме, ако греша някъде, господин Базилидес. Та, демоните им са някъде тук и Метатрон ще направи всичко възможно да се добере до тях. Ако успее да ги залови, децата ще трябва да ги последват, а ако двете деца попаднат в ръцете му, значи той ще владее бъдещето завинаги. Нашата задача е ясна — да намерим демоните преди него и да осигурим безопасността им, докато децата се съединят с тях.
— Каква форма имат тези демони? — попита мадам Оксентиел.
— Те още нямат постоянна форма, мадам — отвърна Теукрос Базилидес. — Могат да приемат всякакъв облик.
— И така — взе отново думата лорд Азриел, — да обобщим накратко: бъдещето на нашата република, на всяко разумно същество, на всеки един от нас зависи от това дъщеря ми да остане жива, а демонът й и този на момчето да не попаднат в ръцете на Метатрон, така ли е?
— Така е.
Лорд Азриел въздъхна почти удовлетворено, сякаш след дълъг размисъл беше стигнал до определен и съвсем неочакван отговор.
— Чудесно — заяви той, опирайки ръце на масата. — В такъв случай ето какво ще направим, когато битката започне. Крал Огунве, вие ще поемете командването на всички сили, бранещи крепостта. Мадам Оксентиел, вие незабавно ще разпратите хората си да търсят навсякъде момчето и момичето и техните демони. Когато ги откриете, ще ги защитавате дори с цената на собствения си живот, докато не се съединят. Доколкото разбирам, момчето е в състояние да избяга в друг свят и да си осигури безопасността.
Дамата кимна. Острата й сива коса проблесна в светлината на лампата като неръждаема стомана, а синият ястреб, който беше наследила от лорд Роке, изпляска с крила от стойката си до вратата.
— Ксафания — обърна се лорд Азриел към ангела, — какво знаете за този Метатрон? Някога той е бил човек. Дали още притежава физическата сила на човешко същество?
— Метатрон зае това високо положение доста след моето изгнание — отвърна Ксафания. — Никога не съм го виждала отблизо. Но той не би могъл да властва над царството, ако не е наистина силен. Силен във всякакъв смисъл. Повечето ангели избягват ръкопашния бой. Метатрон обича битките и умее да ги печели.
Огунве ясно виждаше, че на лорд Азриел му е хрумнала някаква нова мисъл, защото изведнъж доби разсеян вид, а погледът му за миг се разконцентрира, но после отново блесна с предишната сила.
— Добре, Ксафания, ето какво искам от вас. Господин Базилидес казва, че тяхната бомба не само е отворила бездна под световете, но е нарушила и самата структура на нещата така дълбоко, че навсякъде има цепнатини и пролуки. Някъде тук би трябвало да има път надолу към бездната. Искам да го потърсите.
— Какво мислите да правите? — дрезгаво попита Огунве.
— Мисля да унищожа Метатрон. Но моята роля е почти приключена. Дъщеря ми е тази, която трябва да оцелее, а нашата задача е да държим силите на царството далеч от нея и така да й дадем възможност да се добере до по-безопасен свят — тя, момчето и техните демони.
— А госпожа Колтър? — попита Огунве.
Лорд Азриел прокара ръка по челото си.
— Аз не бих я тревожил сега — каза той. — Оставете я на мира и ако можете, я защитете. Макар че… Може би не съм прав по отношение на нея. Каквото и да е сторила, поне никога не е пропускала да ме изненада. Но всички ние знаем какво трябва да правим и защо — трябва да защитаваме Лира, докато открие демона си и избяга. Може би нашата република е възникнала единствено с тази цел — да й помогне да го направи. Е, да се заемем със задачата си и да си свършим работата възможно най-добре.
Госпожа Колтър лежеше в леглото на лорд Азриел в съседната стая. Когато чу гласовете зад вратата, се размърда и се събуди от неспокойната дрямка с натежало от тревога и копнеж сърце.
До нея демонът й седна в леглото, но тя нямаше желание да стане и да се приближи до вратата. Единственото, което искаше да чуе, беше гласът на лорд Азриел, а не отделните думи. Помисли си, че двамата с него са обречени. Всички бяха обречени.
Най-сетне чу вратата на другата стая да се затваря и се изправи.
— Азриел — повика го тя, пристъпвайки в светлия кръг, очертан от лъчите на газената лампа.
Демонът му тихо изръмжа. Златистата маймунка сведе глава умолително, опитвайки се да успокои снежния леопард. Лорд Азриел навиваше някаква голяма карта и дори не се обърна.
— Азриел, какво ще стане с всички нас? — прошепна, придърпвайки един стол.
Лордът притисна длани към очите си. Лицето му беше уморено. Той седна и опря лакти на масата. Демоните им бяха застинали маймунката се беше свила върху облегалката на стола, а снежният леопард беше застанал нащрек и гледаше жената с немигащи очи.
— Не чу ли? — отвърна й с въпрос.
— Чух малко. Не можех да спя, но не съм подслушвала. Къде е Лира, знае ли някой?
— Не.
Той все още не беше отговорил на първия й въпрос и жената знаеше, че няма да го направи.
— Трябваше да се оженим — каза внезапно. — И заедно да я отгледаме.
Това беше толкова неочаквано, че той примигна. Демонът му изръмжа тихо и гърлено и протегна напред меките си лапи, за да заеме позата на сфинкс. Лордът не каза нищо.
— Не мога да понеса мисълта за забравата, Азриел — продължи тя. — Всичко друго, но не и това. Мислех, че болката е нещо по-лошо — вечните мъки… Мислех, че няма по-лошо от това… Но докато имаш разума си, способността да мислиш, все е по-добре, не съм ли права? По-добре, отколкото да не чувстваш нищо, просто да потънеш в мрак и завинаги да останеш там…
Той седеше и слушаше. Очите му бяха приковани в нейните с огромен интерес. Нямаше нужда да отговаря.
— Онзи ден, когато говореше такива думи за нея, а и за мен… Тогава си помислих, че я мразиш. Мога да разбера ненавистта ти към мен. Никога не съм те мразила, но бих те разбрала… Знам кое би те накарало да ме ненавиждаш. Но не разбирах защо би изпитвал подобни чувства към Лира.
Азриел бавно извърна глава, после отново я погледна.
— Спомням си, че каза нещо много странно в Свалбард, точно преди да напуснеш нашия свят — продължи тя. — Каза: „Ела с мен и ще унищожим Праха завинаги.“ Спомняш ли си? Ти не искаше да кажеш това. Всъщност искаше тъкмо обратното, нали? Чак сега го проумях. Защо не ми довери тогава какво в действителност искаш да направиш? Защо не сподели, че искаш да съхраниш Праха? Можеше да ми кажеш истината.
— Исках да дойдеш с мен — тихо и дрезгаво изрече той. — И мислех, че ще предпочетеш лъжата.
— Да — прошепна госпожа Колтър, — така си и мислех.
Не можеше да седи повече на едно място, но и нямаше сили да се изправи. За миг сетивата й измениха, главата й се замая, а звуците потънаха някъде и стаята като че притъмня, но почти мигновено усещанията се върнаха с още по-безпощадна сила. Нищо не беше се променило.
— Азриел…
Златистата маймунка протегна колебливо ръка и докосна лапата на снежния леопард. Мъжът гледаше и мълчеше, Стелмария също не помръдна, а очите й бяха приковани в госпожа Колтър.
— О, Азриел, какво ще стане с нас! — отново повтори тя. — Нима това е краят на всичко?
Той мълчеше.
Жената се изправи като в сън, вдигна раницата, оставена в един ъгъл на стаята, и измъкна отвътре пистолета си. Ала какво щеше да направи в следващия миг, си остана тайна, защото тъкмо тогава се чуха забързани стъпки. Някой тичаше по стълбите.
Всички се обърнаха към вратата. На прага се появи ординарецът и изрече запъхтяно:
— Извинете, милорд… двата демона… видели са ги близо до източната врата… в облика на котки. Стражата се опитала да ги заговори, да ги въведе вътре, но те не искали да се приближат. Само преди минутка…
Лорд Азриел изведнъж се преобрази. От умората не беше останала и следа. Той скочи и грабна шинела, наметна го на раменете си и се обърна към ординареца:
