над главите им и ревеше заповеди към своите воини да се разпръснат и да притиснат неприятеля от всички страни.
Уил и Лира с мъка се изправиха на крака. Мечият крал се извърна да ги погледне така леко и грациозно, сякаш бронята му тежеше не повече от козината му.
— Йорек, зад теб са! Имат мрежи! — предупреди Уил. Кентаврите вече бяха до тях и още преди Йорек да помръдне, здравата като стоманено въже мрежа се спусна върху него и го обгърна. Мечокът се изправи на задните си крака и замахна с лапа, но яката мрежа го държеше здраво. Кентавърът изскимтя и се отдръпна уплашено, но мечият крал не успя да се освободи.
— Йорек! — извика Уил. — Стой така! Не мърдай!
Момчето хукна през локвите и туфите трева и стигна до Йорек в мига, в който втори кентавър се приближи и хвърли мрежата си.
Уил запази самообладание и вместо да замахне слепешката с ножа и сам да се оплете, проследи полета на мрежата и я сряза през средата, после се хвърли към Йорек и започна да разрязва внимателно възлите, докато го освободи.
— Бягай! — извика той и отскочи, а мечият крал се стовари със скок върху гърдите на най-близкия противник.
Ездачът беше вдигнал тризъбеца си и се целеше във врата на мечока, но Йорек тежеше заедно с бронята си близо два тона и подобно оръжие не би могло да го спре. Нападателят, смазан и безпомощен, се стовари на земята. Йорек стъпи здраво на крака, огледа се и изрева към децата:
— Качвайте се на гърба ми, бързо!
Лира се метна на гърба му, последвана мигновено от Уил. Те притиснаха бедра към студеното желязо и усетиха как силата струи като вълна от мечия крал.
Зад тях останалите мечки се сражаваха със странната кавалерия, подпомагани от жилоногите, чиито ужилвания подлудяваха кентаврите. Жената с ястреба се спусна ниско и извика:
— Напред към долината! Скрийте се между дърветата!
Йорек се изкачи на върха на малко хълмче и спря там. Пред тях изровената земя се спускаше полегато към малка горичка на не повече от миля разстояние, а зад нея бумтяха оръдия, които изстрелваха снаряд след снаряд. Някой пусна сигнална ракета, която избухна под самите облаци и полетя надолу, осветявайки дърветата в студено зелено, и ги направи прекрасна мишена за оръдията.
В самата горичка двайсетина Привидения се сражаваха и отстъпваха пред малка група духове. Още щом зърнаха горичката, Лира и Уил тутакси почувстваха, че демоните им трябва да са някъде там и че скоро ще умрат, ако не се доберат бързо до тях. Отнякъде непрекъснато прииждаха нови и нови Привидения и сега двамата ясно ги виждаха.
Силна експлозия зад близкия хребет разтърси земята и изхвърли лавина от камъни и буци пръст във въздуха. Лира извика, а Уил се хвана за сърцето.
— Дръжте се! — нареди Йорек и се втурна надолу.
Някъде високо над главите им избухна сигнална ракета, после втора и трета, които очертаха ярка диря при падането си. Взриви се втори снаряд, този път по-близо, и надигналата се вълна ги блъсна в лицата, а секунда след това усетиха острите убождания на разлетелите се камъни и пръст. Йорек не трепна, не се поколеба нито за миг, но на тях им беше трудно да се удържат на гърба му — не можеха да се хванат за козината му, а с все сила притискаха с бедра твърдата хлъзгава броня, рискувайки всеки момент да се сгромолясат.
— Вижте! — извика Лира в мига, в който трети снаряд избухна недалеч.
Дузина вещици летяха към сигналните ракети с кичести клонки в ръце и замитаха следите им. Над горичката отново се спусна мрак и я скри от зейналите оръдия.
Сега дърветата бяха само на няколко крачки от тях. Лира и Уил усещаха, че демоните им са съвсем наблизо по обзелото ги вълнение, примесено с безумна надежда и вледеняващ страх. Привиденията се тълпяха между дърветата и се налагаше да минат през тях, а само видът им предизвикваше слабост и гадене, с които не можеха да се преборят.
— Те се боят от ножа — изрече нечий глас и мечият крал спря така внезапно, че двамата се изтърколиха от гърба му.
— Лий! — продума Йорек. — Лий, приятелю, за пръв път виждам такова нещо! Нали си мъртъв — с кого говоря тогава?
— Йорек, стари друже, ти нищо не си видял! Ние ще се заемем с тях — Привиденията не се боят от мечките. Лира, Уил, елате насам! Уил, извади ножа!
Синият ястреб още веднъж се спусна и кацна на ръката на Лира.
— Не губете време! — подкани ги сивокосата жена. — Намерете демоните си и бягайте! Задава се нова опасност.
— Благодаря, госпожо, благодаря! — възкликна Лира и синият ястреб разпери криле.
Уил виждаше смътно белеещия се призрак на Лий Скорзби, който им махаше да вървят към горичката, но най-напред трябваше да се сбогуват с Йорек Бирнисон.
— Йорек, миличък, нямам думи да ти кажа… Бъди благословен!
— Благодаря, кралю Йорек — каза Уил.
— Няма време! Тръгвайте, тръгвайте! Йорек ги побутна с бронираната си глава.
Уил се вмъкна след духа на Лий Скорзби в храсталака, като размахваше ножа около себе си. Светлината там беше слаба и мъждива, а сенките — гъсти, преплетени, всяващи тревога.
— Стой до мен! — подвикна той на Лира и отскочи, защото точно тогава една къпина го перна през лицето.
Навсякъде около тях се усещаше движение, чуваше се шум и боричкане. Сенките се приближаваха и се отдръпваха като разлюлени от вятъра клони. Можеха да бъдат и призраци — двамата добре познаваха хладното им докосване. После се чуха гласове:
— Насам!
— Оттук!
— Продължавайте, ние ги държим!
— Още малко остана!
Тогава се разнесе глас, който Лира познаваше по-добре от всеки друг на света.
— Бързо, ела бързо! Ох, Лира, побързай!
— Пан, миличък! Тук съм!
Тя се хвърли в мрака, ридаеща и разтреперана, а Уил блъскаше клоните и повета, сечеше с ножа къпините и копривата. В това време духовете ги окуражаваха с тихите си безплътни гласове.
Ала Привиденията също бяха открили онова, към което се стремяха, и се промушваха през плетеницата от храсти, бодли, коренища и клонки, сякаш минаваха през дим. Двайсетина от тях се бяха устремили към средата на горичката, а духът на Джон Пари даваше нареждания на другарите си да ги пресрещнат и да ги спрат.
Уил и Лира трепереха от страх и слабост, а гаденето и болката се усилваха, но и през ум не им минаваше да се откажат. Лира отмяташе къпиновите вейки с голи ръце, Уил продължаваше да размахва ножа и да сече, а около тях битката на призрачните създания ставаше все по-ожесточена.
— Ето ги там! — извика Лий. — Видяхте ли ги? До онази скала… Две диви котки съскаха, фучаха и деряха. И двете бяха демони и ако имаше време, Уил щеше да познае кой е Панталеймон. Ала време нямаше, защото от най-близката сянка се надигна зловещият силует на Привидение и плавно се насочи към тях.
Уил прескочи поваления дънер пред себе си, последната преграда между него и демоните, и заби ножа в блещукащия призрачен воал, увиснал във въздуха. Усети как ръката му изтръпна, но стисна зъби, пръстите му се сключиха още по-здраво около дръжката и бледият силует сякаш кипна и се стопи в мрака.
Демоните бяха обезумели от страх, защото през дърветата се промушваха и се тълпяха все нови и нови Привидения и само храбрите духове ги възпираха.
— Можеш ли да отвориш прозорец? — попита призракът на Джон Пари.
Уил вдигна ножа, но трябваше да спре, защото отново усети мъчителното гадене, което го заля като вълна. В стомаха му не беше останало нищо и болката го преряза като с нож. До него Лира се бореше с
