Тя се обърна към съществото до себе си и изрече нещо на техния напевен, гукащ език, като същевременно жестикулираше.
Създанията веднага се разшетаха, а някои от тях изнесоха възглавници и килимчета от най-близката къща и ги наслагаха на земята под едно дърво, чиито гъсти листа и надвиснали клони образуваха прохладен и благоуханен заслон.
Едва се бяха настанили, и домакините им започнаха да принасят — гладки дървени чаши, пълни до ръбовете с мляко, което дъхаше леко на лимон и беше невероятно освежаващо, дребни черупчести плодове, наподобяващи лешници, но по-ароматни и мазни, току-що откъснати салати, изпускащи гъст сок, и кръгли коренчета с големината на череша, които имаха вкус на сладки моркови.
Но не можаха да изядат много — храната беше твърде тежка. Уил искаше да опита всяко от ястията, но единственото, което успяваше да преглътне без усилие, беше млякото, както и препечените питки, напомнящи тортили. Лира хапна от всичко, но скоро откри, че й идва много.
Мери гледаше да не задава въпроси. Двамата бяха преминали през нещо, което беше оставило върху тях дълбок отпечатък, и все още не бяха готови да говорят за това.
Ето защо тя отговори на въпросите им за мулефите и им разказа накратко как се е озовала в техния свят, после ги остави под сянката на дървото, защото видя, че очите им се затварят и двамата започват да клюмат.
— От вас сега се иска единствено да се наспите — каза им. Следобедът беше топъл и сънен, а под дървото свиреха щурци.
Само пет минути след като бяха изпили последната глътка мляко, двамата вече спяха дълбоко.
— От различен пол ли са? — изуми се Атал. — Как разбра?
— Много просто — отвърна Мери. — Телата им са с различна форма и се движат различно.
— Не са много по-малки от теб. Но имат по-малко зраф. Кога ще имат повече?
— Не знам. Предполагам, че скоро. Не знам кога се случва това. — И нямат колела — съчувствено изрече Атал.
Двете плевяха овощната градина. Мери си беше направила търнокоп, за да си спести навеждането. Атал си помагаше с хобот, затова разговорът им беше накъсан.
— Ти знаеше, че ще дойдат — каза Атал.
— Да.
— Онези пръчици ли ти казаха?
— Не — отвърна Мери и се изчерви. Тя беше учен и й струваше немалко усилие да си признае, че от време на време прибягва до помощта на И-Дзин. Сега обаче се почувства още по-смутена.
— Беше нощна картина — призна накрая.
Мулефите нямаха дума за сън, но сънуваха ярки и интересни сънища, които приемаха много сериозно.
— Ти не обичаш нощните картини — каза Атал.
— Обичам ги, но досега не им вярвах. Но, ето че видях съвсем ясно момчето и момичето и един глас ми каза да ги чакам.
— Какъв глас? И как е говорел, щом не си го виждала?
За Атал беше невъзможно да си представи разговор без движението на хобота, което изясняваше смисъла на казаното. Беше спряла насред лехата с боб и гледаше Мери като омагьосана.
— Всъщност, видях го. Беше жена — мъдра жена, на вид като моите хора. Но много стара и в същото време млада.
Мъдър беше думата, с която мулефите наричаха старейшините си. Атал беше цялата слух.
— Как е възможно да е и стара, и млада? — попита тя.
— Така се казва — обясни Мери.
Атал помръдна хобот, успокоена.
— Тя ми каза да чакам децата — продължи Мери, — и къде и кога ще се появят. Но не и защо. Аз трябва просто да се погрижа за тях.
— Те са уморени и наранени — каза Атал. — Ще могат ли да спрат изтичането на зрафа?
Мери въздъхна. Знаеше и без да поглежда в далекогледа, че сенчестите частици изтичат по-бързо отвсякога.
— Надявам се — промълви. — Но не знам как.
С падането на вечерта, когато огнищата бяха запалени и се появиха първите звезди, пристигна група мулефи от друго село. Мери переше. Тя чу тътена на колелата и развълнуваните им гласове и побърза да излезе при тях.
Лира и Уил бяха спали целия следобед и сега се размърдаха. Лира седна замаяна и видя Мери да разговаря с петима или шестима мулефи, които я бяха наобиколили. Личеше си, че са развълнувани, но не можеше да се каже дали са сърдити, или се радват.
Мери я видя и прекъсна разговора.
— Лира, нещо се е случило — обърна се към нея. — Те са открили нещо, което не могат да обяснят, и то е… Не знам какво е. Трябва да ида да погледна. На около час път оттук. Ще се върна възможно най- бързо. Ако ви трябва нещо, къщата ми е на ваше разположение. Трябва да тръгвам, много са разтревожени…
— Добре — кимна Лира, все още замаяна от съня. Мери погледна под дървото. Уил търкаше очи.
— Наистина няма да се бавя. Атал ще остане с вас.
Водачът на групата проявяваше признаци на нетърпение. Мери бързо прехвърли юздата и стремената през гърба му, извини се за непохватността си и го възседна. Групата обърна и изчезна с трополене в мрака.
Посоката, в която потеглиха, й беше непозната. Мери никога не беше яздила в тъмното и откри, че бързото препускане я плаши дори повече, отколкото през деня. Докато се изкачваха по едно възвишение, видя отражението на луната върху морската шир и сребърната й светлина я обгърна със студени пипала от скептицизъм и изумление. Изумлението беше вътре в нея, а скептицизмът — в заобикалящия я свят. Студът беше навсякъде.
От време на време вдигаше поглед и попипваше далекогледа в джоба си, но не можеше да го използва, докато се движеха. А мулефите се движеха много бързо и целеустремено и нищо не би ги накарало да спрат точно сега. След около час препускане край брега те свиха към сушата, като излязоха от каменния път и поеха по утъпкан коловоз, който минаваше през равнината и водеше нагоре към верига хълмове. Луната осветяваше голите възвишения с дълбоки цепнатини и пролуки, през които се процеждаха поточета.
Мулефите я отведоха до една от тези цепнатини. Мери беше слязла още щом излязоха от каменния път и сега се спусна заедно с тях по хълма до разлома.
Чу бълбукане на поток и шума на нощния вятър в тревите. Колелата леко поскърцваха по утъпканата земя, а мулефите си разменяха кратки фрази, докато най-сетне спряха.
В самия хълм, само на няколко метра от нея, се виждаше един от онези прозорци, които само острият кинжал можеше да отвори. Приличаше на гърло на пещера, защото луната го осветяваше донякъде, сякаш пролуката беше в самия хълм. Но не беше. А от него се нижеше процесия от сенки.
Мери усети, че съзнанието й не може да обхване случващото се, и сграбчи най-близкия клон, за да се увери, че физическият свят още съществува и тя е част от него.
Приближиха се. От мрака изникваха старци и деца, майки с бебета на ръце, хора и същества, каквито никога не беше виждала, заставаха под лунната светлина — и изчезваха.
Това беше най-странното от всичко. Те правеха няколко крачки в света на тревата, въздуха и сребърната светлина, оглеждаха се наоколо с озарени от радост лица — и протягаха ръце, сякаш искаха да прегърнат цялата вселена. После се разсейваха, сякаш бяха дим или мъгла, превръщайки се в част от земята, росата и нощния бриз.
Някои от тях се приближаваха до Мери, сякаш искаха да й кажат нещо, протягаха ръце и тя усещаше докосването им като хладен повей. Един от духовете — възрастна жена — й махна да се приближи.
Жената заговори:
— Разказвай им истории. Това е, което не знаехме. Толкова време, и да не разберем! Но те искат истината. Това е като хляб насъщен за тях. Трябва да им разказваш истински истории и всичко ще е наред,
