гаденето и замайването. Призракът на Лий пръв забеляза причината, втурна се към демоните и се вкопчи в бледото създание, което се промъкваше иззад скалата зад гърба им.
— Уил… моля те… — изохка Лира, останала без дъх.
Момчето вдигна ножа и замахна. Лий пръв надникна през отворения прозорец и не повярва на очите си — пред тях се простираше безбрежна прерия, тиха и безметежна под сияйната светлина на луната, която толкова приличаше на родните му простори, че сърцето му подскочи от радост.
Уил с няколко скока прекоси поляната и сграбчи единия демон, а Лира грабна втория.
Дори и в този миг на ужасна опасност и нечовешко напрежение и двамата усетиха как ги пронизва внезапна тръпка на щастие. Лира беше прегърнала демона на Уил, а той държеше Панталеймон.
Те с мъка откъснаха очи един от друг.
— Сбогом, господин Скорзби! — извика Лира, търсейки с поглед стария си приятел. — Искам… о, благодаря ви, благодаря! И сбогом!
— Сбогом, скъпо мое дете… сбогом, Уил… и всичко хубаво!
Лира бързо се шмугна през прозореца, но Уил не тръгваше, а гледаше призрака на баща си в очите, сияещи на лунната светлина. Преди да се разделят завинаги, трябваше да му каже нещо.
— Ти каза, че съм боец — промълви той. — Каза ми, че го нося в кръвта си, и аз не поисках да споря. Татко, ти грешиш. Воювах, защото така трябваше. Не мога да избирам природата си, но мога да избирам как да постъпвам. И ще избера, защото сега съм свободен.
Усмивката на баща му сияеше от гордост и нежност.
— Добре се справи, момчето ми. Повече от добре.
Уил нямаше сила да продължи. Обърна се и последва Лира.
Сега, когато целта беше постигната, а двете деца бяха открили демоните си и бяха в безопасност, мъртвите бойци позволиха на атомите си да се разделят и да се разпръснат завинаги.
Последната искрица съзнание, била някога Лий Скорзби, въздухоплавателят, се вдигна високо, както някога неговият балон, и се понесе над малката горичка, над обърканите Привидения, над могъщия силует на неговия приятел, бронирания мечок. Необезпокояван от избухващите снаряди, глух за взривовете, виковете и писъците, погълнат единствено от собствения си полет, той премина през гъстите облаци и излезе под искрящите звезди, където го чакаха разпилените атоми на неговата обична Хестър.
32.
Утрото
Идва утрото, нощта отстъпва, а стражите напускат своя пост.
Огромната златиста прерия, която призракът на Лий Скорзби беше зърнал за миг през прозореца, се ширеше тиха и спокойна под първите утринни лъчи.
Златиста, но в същото време и жълта, кафява, зелена с всички оттенъци, които природата познаваше, на места черна, набраздена с антрацитени линии и резки, понякога сребриста, където слънцето докосваше върха на някоя тревичка, започнал да набъбва в цвят, и синя от блясъка на далечно езеро, в чиито води се оглеждаше небето.
И тиха, но не и безмълвна. Лекият ветрец шумолеше в милиардите тревички, милиарди насекоми и други дребни създания бръмчаха и цвърчаха в тревата, а горе в синевата невидима птичка лееше звънки трели, които ту се отдалечаваха, ту се приближаваха, но никога не се повтаряха.
Сред цялата тази шир единствените безмълвни и неподвижни живи същества бяха момчето и момичето, които спяха, опрели гърбове, под сянката на една надвиснала скала на върха на малък хълм. Бяха така застинали, толкова бледи, че приличаха на мъртви. Гладът беше опънал кожата на лицата им, болката беше очертала кръгове около очите им, целите бяха покрити с прах и мръсотия — и немалко кръв. Съдейки по отпуснатите им крайници, и двамата бяха изтощени до смърт.
Първа се събуди Лира. Издигналото се слънце допълзя до нея и докосна косата й. Тя се размърда, а когато първият лъч спря върху клепачите й, светлината я изтръгна от дълбините на съня като риба от водата — бавно, тежко и с противене.
Но да се спори със слънцето беше безсмислено и не след дълго тя завъртя глава, закри очи с ръка и промърмори:
— Пан… Пан…
Известно време Лира остана неподвижна, но вече беше будна и се вслушваше в шумоленето на насекомите и птичите трели. Беше забравила колко е хубав светът.
Обърна се и се загледа в Уил. Ръката му отново беше прокървила. Ризата му беше намачкана и мръсна, косата му се беше вкоравила от прах и пот. Тя го гледа дълго, взирайки се в тупкащата на шията му вена, в гръдта му, която се издигаше и спускаше бавно, в нежната сянка, която ресниците му хвърляха.
Той промърмори нещо и се размърда. Почти заловена на местопрестъплението, Лира побърза да отмести поглед и се загледа в малкия гроб, който бяха изкопали вечерта, едва две педи широк. Там почиваха телата на кавалера Тиалис и лейди Салмакия. Наблизо се виждаше плосък камък. Лира се изправи, вдигна камъка и го постави над гроба, после отново седна и сложи ръка над очите си.
Равнината като че нямаше край. А в подножието на малкия хълм, на който се намираха, се простираше езерце. В него се вливаше поточе, извиращо направо от скалата, и Лира внезапно почувства колко е ожадняла.
Изправи се и бавно се спусна към потока. Той бълбукаше и подскачаше сред обраслите с мъх камъни и Лира потопи длани в него, отми мръсотията и калта и поднесе шепи към устата си. Водата беше ледена и тя пи с наслада.
Брегът на езерцето беше обрасъл с тръстика, от която се носеше крякането на жаба. Водата беше по- топла и по-плитка от тази в потока. Лира събу обувките си и нагази. Известно време остана така, наслаждавайки се на прохладната кал под ходилата си и студената изворна вода, която милваше прасците й.
После се наведе и потопи лице във водата, като остави косата си да се разстеле, за да се отмие прахът и мръсотията.
Когато се почувства малко по-чиста и оснежена, Лира отново погледна нагоре да провери дали Уил се е събудил. Той седеше, отпуснал ръце върху коленете си, и обхождаше с поглед безкрайната равнина, изумен от ширналия се пред него простор, от светлината, топлината и покоя.
Момичето бавно изкачи склона и го завари да дълбае с ножа имената на жилоногите върху камъка.
— Те дали?… — Уил остави въпроса недовършен, но Лира го разбра.
— Не знам. Не съм видяла Пан. Имам чувството, че не е далече, но не знам. Ти спомняш ли си какво стана?
Той потърка очи и се прозина така широко, че челюстта му изпука, после примигна и поклати глава.
— Не бих казал. Грабнах Панталеймон, а ти вдигна другия демон, после преминахме отсам и аз го оставих на земята, за да затворя прозореца.
— А твоят… другият демон се изтръгна от ръцете ми — каза тя. Аз се опитвах да видя през прозореца господин Скорзби и Йорек, а когато се обърнах, тях ги нямаше.
— Но не е, както когато слязохме в света на мъртвите. Тогава бяхме наистина разделени.
— Така е — съгласи се Лира. — Те са някъде наблизо, ясно е. Помня, че когато бяхме малки, играехме на криеница, но никога не се получаваше, защото аз бях прекалено голяма, за да се скрия от него, пък и винаги знаех къде е Пан дори когато се правеше на пеперуда или нещо също толкова дребно. Но е странно… Няма го, а не се чувствам откъсната от него. Знам, че и той е добре.
— Предполагам, че са заедно.
— Да. Би трябвало.
Уил внезапно се изправи.
— Погледни! Ето там…
