всичко! Просто им разказвай.
Изричайки тези думи, жената изчезна. За Мери това беше един от онези мигове, в които внезапно си припомняме забравен сън и ни връхлитат същите чувства. Точно този сън се беше опитала да разкаже на Атал, но когато се опита да го възкреси, той се стопи и изчезна също като тези създания пред нея. Сънят си беше отишъл.
Остана само сладостта му и настойчивия призив да им разказва истории.
Тя се вгледа в тъмнината. От безкрайното безмълвие изникваха все нови и нови сенки, хиляди и милиони, които й заприличаха на бежанци, завръщащи се по родните си места.
— Разказвай им истории! — повтори тя.
33.
Марципан
Ласкава пролет, изпълнена с ласкави дни и рози — кутия, пълна със сладки неща…
На другата сутрин Лира се събуди под въздействието на съня, в който Панталеймон се беше върнал при нея и беше разкрил постоянната си форма. На нея й хареса, но сега нямаше представа каква е била.
Слънцето току-що беше изгряло и въздухът беше свеж и прозрачен. През отворената врата на къщата, в която беше спала — дома на Мери — нахлуваше слънчева светлина. Тя полежа още известно време, като се вслушваше в долитащите отвън звуци. Пееха птици и свиреха щурци, а на няколко крачки от нея спеше Мери и дишаше тихо и равномерно.
Лира седна в леглото и откри, че е гола. За миг се ядоса, но после видя сгънатите на пода до леглото чисти дрехи — една риза на Мери и дълго, меко парче плат, което можеше да омотае около себе си като пола. Стана и се облече. Чувстваше се тромава и смешна в полата, но поне не беше гола.
Когато след малко излезе навън, усети присъствието на Панталеймон някъде наблизо. Почти го чуваше да говори и да се смее. Значи беше в безопасност и връзката между тях не се беше прекъснала. Той щеше да й прости и да се върне и тогава двамата щяха да си говорят с часове, да си разказват всичко…
Уил още спеше под дървото. Мързеливец! Лира си помисли да го събуди, но после реши да поплува в реката, докато е сама. Неведнъж беше плувала гола в река Черуел заедно с другите деца от Оксфорд, но с Уил щеше да е съвсем друго. Тази мисъл я накара да се изчерви.
Спусна се до реката сама. Долу в тръстиките забеляза източения силует на голяма птица, наподобяваща чапла, която стоеше на един крак съвършено неподвижно. Приближи се бавно и предпазливо, за да не я подплаши, но птицата не й обърна никакво внимание.
— Хубаво — подсмихна се Лира.
Остави дрехите си на брега и навлезе във водата. След като поплува усилено няколко минути, за да не замръзне, тя се измъкна трепереща и се сгуши на брега. Ако беше тук, Пан щеше да й помогне да се изсуши. Дали не беше риба и не й се присмиваше отнякъде изпод водата? Или буболечка, пропълзяла в дрехите й, за да я погъделичка? Или птица? А може би изобщо не беше тук, а някъде другаде заедно с втория демон, и дори не се сещаше за нея?
Слънцето вече припичаше и тя скоро изсъхна. Отново нахлузи широката пола на Мери и тръгна за дрехите си, за да ги изпере върху плоските камъни край водата. Но някой вече го беше направил вместо нея — и нейните дрехи, и тези на Уил бяха накачени по гъвкавите клони на един храст и вече бяха почти сухи.
Уил се размърда в съня си. Тя седна до него и тихо го повика:
— Уил! Събуди се!
— Къде сме? — попита той в просъница и тутакси седна, посягайки към дръжката на ножа.
— На сигурно място — успокои го Лира, като се стараеше да гледа другаде. — Някой ни е изпрал дрехите. Може би доктор Малоун. Сега ще ти ги донеса, почти са изсъхнали…
Подаде му дрехите и седна с гръб към него, докато той се облече.
— Ходих да поплувам в реката — каза тя. — Тръгнах да търся Пан, но мисля, че той се крие от мен.
— Не е лоша идея. Плуването, де. Имам чувството, че мръсотията се е напластявала по мен сто години… Ще ида да се измия.
Докато го нямаше, Лира обиколи селото, като се стараеше да не се заглежда особено, за да не наруши неволно някакви тукашни правила на поведение, но всичко събуждаше любопитството й. Някои от къщите бяха много стари, други — съвсем нови, но всичките си приличаха — бяха построени от дърво, глина и летви по един и същи модел. Всичко в тях беше изпипано до най-малката подробност вратите, черчеветата и первазите бяха покрити с фигури, но не резбовани, а някак естествени, сякаш бяха накарали дървото да расте точно по този начин. Колкото повече гледаше, толкова по-ясно Лира виждаше белезите на ред и грижовност във всичко, както при различните нива на алетиометъра. Част от нея искаше да ги разтълкува, да открие значението на всяка една подробност, но друга нейна част се питаше колко ли време им е отредено да останат тук, преди да поемат нататък.
„Не, никъде не мърдам, докато не се върне Пан!“ — каза си тя.
Не след дълго Уил се върна, а скоро се показа и Мери и ги покани да закусят. После към тях се присъедини и Атал, а наоколо селото се събуждаше. Две деца, които още нямаха колела, надничаха иззад ъглите на къщите си и ги зяпаха любопитно. Лира рязко се обърна към тях и малките с писъци и смях избягаха.
— Е — рече Мери, когато приключиха със закуската от хляб, плодове и някаква гореща отвара, напомняща ментов чай. — Вчера бяхте уморени и трябваше да почивате. Днес обаче изглеждате много по- свежи и мисля, че можем да поговорим за всичко онова, което сме открили досега. Ще ни отнеме доста време и ми се струва, че няма да е зле да се заемем с нещо полезно, за да не седим със скръстени ръце. Можем например да плетем мрежи.
Отнесоха заедно твърдите насмолени мрежи до брега и ги проснаха на тревата. Мери показа как се кърпят износените места. Тя беше нащрек, защото от други села по реката бяха получили вест, че са видели край морето да се събират големи ята от туалапи. Всички бяха готови да напуснат селото при първия сигнал, но дотогава работата трябваше да продължи, както обикновено.
Четиримата седнаха на слънце край спокойната река и Лира започна историята си. Началото беше онзи далечен миг, когато двамата с Пан решиха да надникнат в Стаята за отдих на колежа „Джордан“.
Приливът дойде и си отиде, а от туалапите все така нямаше и следа. Късно следобед Мери поведе Лира и Уил край реката, покрай рибарските мрежи и през солниците, към морето. Когато нямаше прилив, на брега беше безопасно, защото големите птици идваха само когато водата придойдеше. Вървяха по добре утъпкана пътека над мочурището — като всичко останало, създадено от мулефите, и тя беше стара и добре поддържана, по-скоро част от природата, отколкото нещо чуждо и натрапено.
— Те ли са направили каменните пътища? — попита Уил.
— Не. Дори си мисля, че в известен смисъл no-скоро пътищата са създали тях — отвърна Мери. — Те никога не биха се досетили да използват колелата, ако нямаше толкова твърди и равни повърхности. Мисля, че са застинала лава.
Пътищата са им позволили да използват колелата, а с тях са дошли и други неща. Например самите дървета, с чиито шушулки си служат, както и строежът на телата им — те нямат гръбнак. По някаква щастлива случайност в нашите светове живите същества са развили гръбначен стълб, който е направил живота им малко по-лесен. В тукашния свят шансът е бил на страната на животните, които имат ромбоидна форма. Тук също има гръбначни, но не са много. Например змиите. Тук те са на голяма почит. Хората се грижат за тях и се стараят да не им причинят зло. Във всеки случай всичко, което виждате, е съчетание от формата на живите организми, пътищата, и дърветата. Множество малки случайности, съединени в едно. Та кога започва твоята роля, Уил?
— И при мен всичко се дължи на множество малки случайности — продума момчето, като си мислеше за котката под габърите. Ако беше отишъл там половин минута по-рано или по-късно, нямаше да види котката и