и забавен и аз седях под лимоновото дръвче, в светлината на фенерите, бъбрех си с него и се смеех… и се надявах, че ме намира хубава. Сестра Мери Малоун — и флирт! А обетът ми? А намерението ми да посветя живота си на Исус? Не знам дали от виното, дали от аромата на лимоновото дръвче или заради собствената ми глупост, но тогава започна да ми се струва, че съм вярвала в нещо, което не може да е истина. Бях си внушила, че съм добра, полезна и щастлива и без любовта на друг човек. За мен любовта беше като Китай — знаеш, че съществува някъде и без съмнение е много интересен, че някои хора са били там, но това не се отнася до теб. Щях да прекарам целия си живот, без да отида в Китай, но това нямаше значение, защото на света имаше толкова други места! Но тогава някой ми подаде нещо сладко и аз внезапно осъзнах, че съм била в Китай. Бях го забравила. Този вкус ме върна назад — мисля, че беше марципан. Това е нещо като какаова паста с бадеми — обясни тя на Лира, която я гледаше недоумяващо.
— О, марципан! — повтори Лира и се облегна назад, нетърпелива да чуе по-нататък.
— Е — усмихна се Мери, — спомних си вкуса, а после и първия път, когато го опитах. Като съвсем младо момиче. Бях на дванайсет. Бях поканена на тържество в къщата на моя приятелка — рожден ден — и си направихме дискотека. Това е, когато пускат музика на един вид свиреща машина и хората танцуват — поясни на Лира, която отново я погледна озадачено. — Обикновено момичетата танцуват по двойки, защото момчетата са прекалено срамежливи, за да ги поканят. Това момче обаче — съвсем непознато — ме покани. Танцувахме веднъж, после втори път и си приказвахме… Знаете как е, когато харесваш някого — веднага го разбираш. Е, аз го харесвах. Много. Продължихме да си говорим, докато не поднесоха тортата. Той взе парченце марципан и нежно го пъхна в устата ми. Спомням си, че се опитах да се усмихна, изчервих се и се чувствах страшно глупаво… И се влюбих в него само за това, за начина, по който докосна устните ми с марципана.
Докато Мери говореше, Лира усети, че с тялото й става нещо странно. Почувства как косата й настръхва, а дъхът й се учестява. Никога не беше гледала от онези филми, които държат зрителя в напрежение до последната минута, иначе щеше да познае усещането. Беше вълнуващо и същевременно плашещо, но тя нямаше представа за причината. То не изчезна, а се усили, обхващайки всяка частица от тялото й. Все едно й бяха дали ключа от огромна къща, за чието съществуване не беше подозирала — къща вътре в нея — и сега превърташе ключа в мрака, а отнякъде се чуваше шумът на отварящи се врати и всеки миг щеше да блесне светлина. Седеше разтреперана, обгърнала коленете си с ръце, и не се решаваше да диша.
— Мисля, че на този празник, а може и да е било на някой друг, с него се целунахме за пръв път. Бяхме в градината, отвътре се чуваше музика, но сред дърветата беше тихо и прохладно — а аз усещах, че цялото ми тяло копнее за него и знаех, че и той изпитва същото. Бяхме твърде плахи, за да направим първата стъпка, но някой от двамата все пак се осмели и тогава… Беше толкова внезапно, че сякаш се озовахме в друго измерение. Не можехме да спрем, краят на всяка целувка беше начало на следващата и… о, това беше повече от Китай, беше самият рай!… После се виждахме още пет-шест пъти, не повече. Родителите му се преместиха и повече не го видях. Беше прекрасно, но толкова кратко… И ето че след толкова време си го спомних. Спомних си, че съм била в Китай.
Беше толкова странно — Лира знаеше точно за какво говори Мери, а само половин час по-рано дори не подозираше за това. А вътре в нея огромната богата къща с осветените празни стаи стоеше и чакаше своя миг.
— Онази вечер в Португалия, в девет и половина — продължи Мери, без да подозира за разиграващата се в душата на Лира драма, — някой ми подаде парченце марципан и всичко оживя. Помислих си: наистина ли ще прекарам остатъка от живота си, без някога отново да изпитам всичко това? Не, искам да отида в Китай! Той е пълен със съкровища, находки, тайни и радости. Ще спечели ли някой, ако сега си отида право в хотела и си кажа молитвите, ако утре се изповядам и обещая никога вече да не се поддавам на изкушението? Ще стане ли някой по-щастлив от това, че аз ще съм нещастна? Отговорът беше „не“! Никой нямаше да е по-щастлив. Никой нямаше да се трогне, да ме похвали, да ме потупа по рамото, че съм била добро момиче, или да ме накаже, че съм била лоша. Не знаех дали Бог е умрял, или просто никога не е имало Бог. Във всеки случай, чувствах се свободна и самотна, не знаех дали съм щастлива или нещастна, но се беше случило нещо много странно. И цялата тази огромна промяна стана, преди още марципанът да се е стопил в устата ми. Вкусът, споменът, сгромолясването… Когато накрая преглътнах и погледнах мъжа насреща си, разбрах, че той е усетил промяната. Не можех да му кажа тогава — всичко беше твърде странно и съкровено. Но когато по-късно се разхождахме по плажа в тъмното и вятърът рошеше косата ми, а Атлантикът се държеше като добро момче и само малките вълнички целуваха ходилата ни… аз свалих кръста от шията си и го хвърлих в морето. Край! Дотук. Вече не бях монахиня.
— Да не би да говорите за мъжа, който е изследвал черепите? — попита Лира.
— Не, онзи с черепите беше доктор Пейн, Оливър Пейн. Той се появи много по-късно. Не, мъжът на конференцията се казваше Алфредо Монтале. И беше съвсем различен.
— Целунахте ли го.
— Ами… — Мери се усмихна. — Да, но не тогава.
— Трудно ли ви беше да напуснете църквата? — обади се Уил.
— В известен смисъл, защото всички бяха страшно разочаровани. Всички, от игуменката и изповедника до родителите ми. Бяха толкова разстроени и възмутени… Имах чувството, че от мен се искаше да нося товара на нещо, в което всички те страстно вярваха… Но иначе беше лесно, защото бях права. За пръв път в живота си чувствах, че правя нещо, към което се стреми цялата ми същност, а не само част от мен. Отначало бях самотна, но после свикнах.
— Омъжихте ли се за него? — поинтересува се Лира.
— Не. Не съм се омъжвала за никого. Живях с един мъж — не Алфредо, друг. Живяхме заедно почти четири години. Семейството ми беше скандализирано. Но после решихме, че ще сме по-щастливи, ако се разделим, и сега съм сама. Мъжът, с когото живеех, беше алпинист. Той ме научи да се катеря и често се качвах в планината… Имах и работата си. Самотна съм, но съм щастлива, ако разбирате какво искам да кажа.
— Как се казваше онова момче? — попита Лира. — Онова на празника?
— Тим.
— Как изглеждаше?
— Ами… Беше чудесен. Само това си спомням.
— Когато ви видях за пръв път във вашия Оксфорд — промълви Лира, — казахте, че една от причините да станете учен е, че не ви се налага да мислите за доброто и злото. А когато бяхте монахиня, мислехте ли за тези неща?
— Хм… Не. Но знаех какво трябва да мисля — онова, на което църквата ме учеше. А когато се занимавах с наука, трябваше да мисля за съвсем други неща. Ето защо никога не ми се е налагало да се замислям върху тях.
— А сега? — намеси се Уил.
— Сега май ми се налага — засмя се Мери.
— А когато спряхте да вярвате в Бога, престанахте ли да вярвате в доброто и злото? — продължи да пита момчето.
— Не. Но престанах да вярвам, че има сила на доброто и сила на злото, които са извън нас. Стигнах до идеята, че добро и зло са имената, с които наричаме постъпките си, а не същността си. Можем да кажем само, че някоя постъпка е добра, защото е помогнала някому, или че е лоша, защото е наранила друг човек. Хората са твърде сложни, за да им прикачаме такива еднозначни епитети.
— Така е! — заяви Лира.
— Липсваше ли ви Бог? — попита Уил.
— Да — призна Мери, — ужасно. И сега ми липсва. А най-много ми липсва усещането, че по някакъв начин съм свързана с цялата вселена. Мислех, че съм свързана с Бога, а чрез него — и с всяко негово творение. Но щом него го няма…
Някъде откъм блатата долетя скръбният вопъл на нощна птица. Жаравата догаряше в огнището, а тревата се полюляваше от нощния ветрец. Атал дремеше като котка с прибрани под тялото крака, а колелата й лежаха до нея. Очите й бяха притворени, но сетивата й бяха нащрек. Уил лежеше по гръб и се вглеждаше в звездите.
