Мери застина на мястото си. Не можеше да е туалапи, те винаги се движеха на ята, а това нещо беше само, но иначе по всичко наподобяваше огромните птици, — същите прилични на платна крила, същата дълга шия… Не, наистина беше туалапи, не можеше да има съмнение. Тя не беше чувала за такъв случай и сега се поколеба, преди да хукне надолу към селото, защото птицата беше спряла и се люшкаше плавно върху водата близо до пътеката.
И се разделяше на две… Не, някой слизаше от гърба й.
И този някой беше човек.
Виждаше го ясно, макар да беше доста далеч — луната светеше ярко и очите й бяха привикнали. Вдигна далекогледа, за да се увери напълно. Да, пред нея стоеше човешка фигура, излъчваща Прах.
Човекът носеше нещо, което й заприлича на дълга тояга. Той тръгна бързо по пътеката, без да тича, а като атлет или ловец, дебнещ плячката си. Беше облечен в тъмни дрехи, които го скриваха добре в мрака, но не и за далекогледа — през него човекът сияеше като фар.
Приближаваше се към селото и Мери внезапно осъзна какво носеше — тоягата беше пушка.
Сякаш някой изля отгоре й кофа ледена вода. Косата й настръхна.
Беше прекалено далеч, за да направи каквото и да било. Дори и да извикаше, нямаше да я чуят. Оставаше й само безпомощно да наблюдава как той влиза в селото и обикаля от къща на къща, спира и се оглежда внимателно.
Почувства се като луната и облаците, които се опитваха да задържат Праха, и изкрещя безмълвно: „Не поглеждай под дървото! Махни се от дървото…“
Но той се приближаваше все повече и спря пред собствената й къща. Това беше непоносимо. Мери пъхна далекогледа в джоба си и хукна към селото. Искаше да извика, да изкрещи с все сила, но в последния миг осъзна, че може да събуди Уил и Лира и да ги накара да се покажат, затова сподави вика си.
Не можеше да понесе мъжът да обикаля из селото, а тя да не го вижда. Извади отново далекогледа и го вдигна към очите си.
Той тъкмо отваряше вратата на нейната къща. Видя го да влиза и да изчезва, но след него остана тънък шлейф Прах. След една безкрайна минута мъжът отново се появи, застана на прага и се огледа. После пристъпи напред и пак застина, сякаш се чудеше какво да прави по-нататък. Мери изведнъж осъзна колко лесно може да бъде забелязана на голия хълм, само на един изстрел разстояние, но не се уплаши. Интересуваше я единствено селото.
Мъжът постоя нерешително още минута-две, после се обърна и си тръгна.
Птицата го чакаше до пътеката. Той се качи на гърба й и се настани удобно с кръстосани крака. Няколко минути по-късно Мери ги изгуби от поглед.
35.
Далеч отвъд хълмовете
Дошъл е рожденият ден на живота ми, любовта е дошла…
— Доктор Малоун — каза Лира на сутринта, — с Уил трябва да потърсим демоните си. Когато ги намерим, ще знаем какво да правим нататък. Но не можем повече да сме разделени, затова ще тръгнем да ги търсим.
— Накъде ще тръгнете? — попита Мери.
Очите й бяха подпухнали от безсъние. Двете с Лира бяха на брега и докато момичето се миеше, тя внимателно оглеждаше пясъка за следи. Досега не беше открила нищо.
— Не знам — сви рамене Лира. — Но са някъде наблизо. Веднага след битката те избягаха от нас, сякаш вече не ни вярват. Е, не мога да ги упреквам… Но те са някъде тук, мисля дори, че ни се мярнаха един-два пъти, така че може и да успеем да ги намерим.
— Чуй първо какво ще ти кажа…
Мери й разказа неохотно какво беше видяла през нощта. Докато говореше, към тях се присъедини и Уил. Двамата с Лира слушаха напрегнато.
— Може да е някой пътешественик и случайно да е открил прозорец — предположи Лира, когато Мери привърши разказа си. — Нали и с бащата на Уил е станало така… Кой знае колко прозорци има, за които не сме чували! Аз си мисля, че щом си е тръгнал, значи не е имал лоши намерения, нали така?
— Не знам, но тази работа не ми харесва. И ме е страх да ви пусна сами — или по-скоро, щеше да ме е страх, ако не знаех през колко по-страшни неща сте преминали… Ох, не знам, но ви моля да внимавате! Отваряйте си очите. Поне в прерията няма как да не забележите отдалече, ако се приближи някой…
— И ако видим някого, ще можем бързо да избягаме в друг свят, преди още да е наближил — добави Уил.
Двамата бяха твърдо решени да тръгнат и Мери нямаше никакво желание да спори.
— Поне ми обещайте, че няма да навлизате сред дърветата. Ако този мъж още се навърта наоколо, може да се крие в някоя гора и да не го видите навреме, за да избягате.
— Обещаваме! — заяви Лира.
— Добре тогава, ще ви сложа храна, ако ви се наложи да се забавите до довечера.
Мери им приготви няколко питки, сирене и някакви сладки червени плодове, които утоляваха жаждата, уви всичко в чисто платно и го омота с връвчица, та да могат да го носят през рамо.
— На слука — пожела им тя. — И умната!
Все още се тревожеше, затова остана загледана в тях, докато се скриха от погледай.
— Тя сигурно се чуди дали някога ще може да се върне у дома каза Лира по някое време. — И дали лабораторията й още ще е нейна, когато се върне. А може би тъгува за мъжа, в когото е била влюбена.
— М-мм… — неопределено изръмжа Уил. — А мислиш ли, че ние някога ще се върнем у дома?
— Не знам. Пък и не съм съвсем сигурна, че имам дом. В „Джордан“ може вече да не ме приемат, а не мога да живея с мечките или с вещиците. Може да отида при циганите. Нямам нищо против, стига да ме искат.
— А какво ще кажеш за света на лорд Азриел? Не искаш ли да живееш там?
— Забрави ли, че нищо няма да се получи?
— Защо?
— Спомни си какво каза духът на баща ти точно преди да излезем. Че демоните могат да живеят дълго само в собствения си свят. Лорд Азриел — баща ми, де — може да не е помислил за това, защото не е знаел достатъчно за другите светове… Цялата тази храброст, това изкуство — изрече тя замислено, — всичко да отиде на вятъра!
Не след дълго двамата стигнаха върха на възвишението и спряха да се огледат.
— Уил — прехапа устни Лира, — а ако не ги намерим?
— Ще ги намерим. Чудя се само как ли изглежда демонът ми.
— Нали видя. Аз го пренесох — рече тя и се изчерви.
Да докоснеш нещо толкова интимно като чужд демон, се смяташе за най-грубо нарушение на приличието. И не само правилата на добрия тон го забраняваха — имаше нещо по-дълбоко, което приличаше на срам. Бузите на Уил пламнаха — виждаше се, че го съзнава не по-зле от Лира. Трудно беше да се каже дали изпитва и онова вълнение, примесено със страх, което я беше връхлетяло така ненадейно предната вечер, а сега я обсебваше отново.
Двамата продължиха пътя си, обзети от внезапен свян. Но Уил не би се оставил това да надделее.
— Кога демонът престава да променя формата си? — попита той.
— Горе-долу… на нашата възраст и малко по-късно. Понякога е нужно и повече време. Ние с Пан често сме си говорили за това и сме се чудили какъв ли ще бъде…
— И никой ли не може да предположи?
— Не и докато си дете. Когато пораснеш, започваш да се замисляш… Възможностите са много, но обикновено накрая се стига до форма, която ти подхожда. Нещо, което отразява същността ти. Ако демонът
