— Кой си ти, за Бога? Не мога да те видя. Ела по-близо! Не бързай толкова, моля те!
Бързината беше единствената защита на Балтамос и той продължи нагоре по потока, като се опитваше да не обръща внимание на жилещия демон.
Но тогава направи грешка — докато търсеше с поглед през рамо противника си, се подхлъзна на един камък и стъпи в потока. Чу се силен плясък.
— Аха! — доволно прошепна отец Гомес.
Балтамос побърза да измъкне крака си от водата и да се отдалечи, но след него по сухите камъни оставаха мокри отпечатъци. Свещеникът се хвърли нататък и усети твърдите пера под протегнатите си пръсти.
Спря изумен. В съзнанието му тутакси изникна думата ангел. Балтамос се възползва от момента, за да се изплъзне, а отец Гомес го последва, но внезапна жестока болка го проряза като нож.
— Още малко! — подметка Балтамос през рамо. — Само да стигнем върха, и ще говорим, обещавам.
— Да поговорим сега! Спри където си и няма да те докосна, кълна се!
Ангелът не отговори. Трябваше да полага неимоверни усилия, за да се съсредоточи. Вниманието му беше разделено между следващия го мъж, пътя под краката му и хапещия демон в дланта му.
Умът на свещеника работеше трескаво. Ако имаше насреща си наистина опасен противник, той досега щеше да е убил демона му и всичко да е приключило. Значи другият се боеше.
Отец Гомес се престори, че се препъва, и изстена като от болка. Още един-два пъти се примоли на ангела да спре, сякаш нямаше сили да го следва повече, но целта му беше да се приближи, да прецени силата му, да отгатне посоката му.
— Моля те — простена той с престорено отчаяние, — ти нямаш представа как боли… Аз нищо не мога да ти сторя… Не можем ли да спрем и да си поговорим?
Двамата бяха стигнали мястото, където извираше поточето, и на свещеника му се стори, че вижда как тревата се е слегнала под краката на Балтамос. Почти беше сигурен къде точно е застанал ангелът.
Балтамос се обърна. Отец Гомес вдигна поглед към мястото, където трябваше да е лицето му, и за пръв път го видя. Беше просто трептене във въздуха, но не можеше да има грешка.
Не беше достатъчно близко, за да го стигне с един скок, пък и пленът, в който се беше озовал демонът му, го лишаваше от сила и му причиняваше болка. Но ако направеше още крачка-две…
— Седни! — нареди Балтамос. — Седни там, където си, и не се приближавай повече.
— Какво искаш? — попита отец Гомес.
— Какво искам ли? Искам да те убия, но нямам сила.
— Но нали си ангел?
— Какво значение има?
— Сигурно има грешка. Би трябвало да сме на една страна.
— Да, но не сме. Аз вървях след теб и знам на чия страна си. Не, не мърдай!
— Още не е късно да се покаеш. Дори ангелите имат това право. Аз ще те изповядам.
— О, Барух, помогни ми! — отчаяно възкликна Балтамос, обръщайки поглед нагоре.
В този миг свещеникът се хвърли върху него. Рамото му се заби в тялото на Балтамос и ударът едва не го събори. Ангелът вдигна ръка да се предпази и изпусна демона. Бръмбарът тутакси отлетя и отец Гомес усети прилив на сила и огромно облекчение. И тъкмо това го уби. Беше се хвърлил към ангела прекалено яростно, очаквайки да срещне по-силна съпротива, и не успя да запази равновесие. Кракът му се подхлъзна и той полетя към потока. Балтамос си представи какво би направил Барух на негово място и силно изрита ръката, протегната в отчаян опит да се вкопчи в него.
Отец Гомес тежко се сгромоляса и главата му се удари с трясък в един камък. Студената вода тутакси го свести, но докато кашляше и се мъчеше да се изправи, Балтамос напрегна цялата си нищожна сила и натисна главата му във водата. Без да обръща внимание на демона, който яростно жилеше лицето и очите му, той продължи да натиска.
Демонът внезапно изчезна и едва тогава Балтамос отпусна ръце. Мъжът беше мъртъв. Когато се увери напълно в това, ангелът го измъкна от водата, положи го по гръб на тревата, скръсти ръцете му на гърдите и затвори очите му.
После се изправи, омаломощен от умора и болка.
— Барух! — прошепна той. — О, Барух, мили мой, не мога да направя нищо повече. Уил и момичето са в безопасност и всичко ще бъде наред, но моят край дойде, макар да умрях още тогава, заедно с теб, обич моя.
Сред лехите с боб, оклюмали на следобедния пек, Мери чу гласа на Атал, но не можеше да каже дали улавя вълнение или тревога. Може би беше паднало още едно дърво? Или мъжът с пушката се беше появил?
— Погледни! Погледни! — извика Атал, като я побутваше с хобота си.
Мери извади далекогледа от джоба си и го насочи нагоре.
— Кажи ми какво прави! — изрече нетърпеливо Атал. — Усещам, че става нещо, но не мога да го видя.
Зловещият поток в небесата се беше укротил. Не можеше да се каже, че е секнал напълно. Мери огледа внимателно небето и забеляза множество малки струи и завихряния, но прахът вече не наподобяваше пълноводна река. Всъщност падаше надолу като сняг.
Тя се сети за дърветата. Цветовете, които се отваряха нагоре, щяха да пият от този златен дъжд. Мери почти ги усещаше как го приветстват с пресъхналите си от жажда гърла, копнели за него толкова дълго.
— Малките! — посочи с хобот Атал.
Мери се обърна с далекогледа в ръка и видя Лира и Уил да се връщат. Все още бяха далеч и не бързаха. Бяха се хванали за ръце и си говореха, сближили глави, слепи и глухи за целия останал свят.
Тя понечи да вдигне далекогледа към очите си, но се сдържа и го пъхна в джоба си. Нямаше нужда от него — и така знаеше какво ще види. Двамата щяха да искрят като чисто злато. Щяха да бъдат живият образ на човешкото щастие, заложено в самата им природа.
Прахът, рукнал от звездите, беше намерил отново своя дом и тези две пораснали деца, опиянени от щастие, бяха причината за всичко.
36.
Счупената стрела
Съдбата ни забива клинове железни и се промъква между тях.
Двата демона се прокрадваха през заспалото село, прекосиха обления от лунната светлина площад в центъра и спряха пред вратата на Мери. Надникнаха предпазливо вътре, но видяха само спящата жена. Отдръпнаха се и тръгнаха през осветената площадка към дървото с надвисналите клони.
Дългите клони протягаха спираловидните си листа кажи-речи до земята. Много бавно и внимателно, за да не вдигат шум, двата силуета се промъкнаха през завесата от листа и видяха онова, което търсеха — момчето и момичето, заспали прегърнати.
Те се приближиха тихо и ги докоснаха с носовете, лапите, мустаците си, къпейки се в животворната им топлина, но безкрайно предпазливо, за да не ги събудят.
Докато оглеждаха хората си (бързо заздравяващата рана на Уил беше облизана и почистена, а от челото на Лира беше отметнат един непокорен кичур), зад гърба им се чу едва доловим звук.
Двата демона мигновено отскочиха и се превърнаха във вълци диви светли очи, оголени бели зъби, заплаха във всяка извивка на тялото.
Пред тях стоеше жена, чийто силует се очертаваше ясно на лунната светлина. Не беше Мери, а когато
