ти е куче, това означава, че правиш каквото ти се каже, знаеш кой командва, изпълняваш заповеди и опитваш да се харесаш на началниците. Много от слугите имат демони кучета. Това помага да разбереш какво представляваш и за какво те бива. А хората в твоя свят как разбират какво представляват?
— Не знам. И изобщо, знам много малко за моя свят. Умея да пазя тайна, да се спотайвам и да се крия, но почти нищо не знам… за големите, за приятелите. За любовта. Мисля, че да имаш демон никак не е леко, защото всеки ще разбере какво представляваш само като го погледне. А аз обичам да пазя тайна и да не се набивам на очи.
— В такъв случай демонът ти може би ще е животно, което обича да се крие. Или някое от онези животни, които приличат на други — например пеперуда, която за маскировка прилича на оса. В твоя свят сигурно има такива животни — в моя ги има, а ние толкова си приличаме с вас.
Двамата замълчаха. Свежото прозрачно утро къпеше в светлина света около тях. Докъдето поглед стигаше, саваната се простираше златистозелена и пуста. В целия свят като че нямаше други хора, освен тях.
— Всъщност тя не е съвсем пуста — внезапно каза Лира.
— Говориш за онзи човек?
— Не. Знаеш за какво говоря.
— Така е. В тревата виждам някакви сенки… може би птици.
От време на време нещо се стрелкаше около тях, но беше по-лесно да се види с крайчеца на окото, отколкото, ако го гледаш направо. Уил й го каза.
— Това е способност с обратен знак — обясни Лира.
— Какво?
— Поетът Кийтс го е казал. Доктор Малоун знае. То е като да тълкуваш алетиометъра. Нали и ти така си служиш с ножа?
— Да, нещо такова. Но си помислих, че може да са демоните.
— И аз, но…
Тя сложи пръст на устните си. Уил кимна.
— Виж! — посочи той. — Едно от онези паднали дървета.
Беше дървото на Мери. Те се приближиха предпазливо, като не откъсваха поглед от горичката — да не би още някое да падне. В такова спокойно утро, в което само вятърът люлееше тревите, им се виждаше невероятно, че такова мощно дърво се е сгромолясало. Огромната му зелена корона се извисяваше като приказен палат над главите им.
Внезапно Лира сграбчи ръката на Уил.
— Тихо! — прошепна тя. — Не поглеждай! Сигурна съм, че са горе. Видях нещо да мърда и съм готова да се закълна, че беше Пан…
Ръката й беше топла и това го развълнува повече от листата и клоните над тях. Той обаче се овладя и плъзна разсеяно поглед към хоризонта, докато вниманието му беше насочено към дървото. Да, права беше! Сред клоните се спотайваше нещо, което не беше дърво, а до него още едно.
— Да се махаме! — прошепна. — Ще се отдалечим, да видим дали ще ни последват…
— А ако не тръгнат след нас? — попита Лира. — Добре де, да опитаме…
Те се престориха, че се оглеждат, дори понечиха да се качат на един клон, но се отказаха, поклатиха глави и се отдалечиха.
— Защо не можехме да погледнем назад! — възкликна Лира, след като изминаха няколкостотин крачки.
— Продължавай да вървиш. Те ни виждат и няма да се изгубят. Когато решат, сами ще дойдат.
Двамата се отклониха от каменното шосе и нагазиха в тревите, огласени от милионния хор на армията пъплещи, скачащи, летящи, бръмчащи и свирещи насекоми.
Известно време вървяха мълчаливо. Лира първа наруши тишината.
— Какво мислиш да правиш нататък, Уил?
— Мисля да си ида у дома — отвърна той.
Стори й се, че долавя колебание в гласа му. А може би така й се искаше?
— Ами ако онези мъже още те търсят?
— И по-страшни неща сме виждали — след всичко това…
— Така е… Но аз исках да ти покажа колежа „Джордан“, Блатата. Исках…
— Да — прекъсна я Уил. — И аз исках… Дори и в Читагазе бих отишъл пак. Хубав град и ако Привиденията са си отишли… Но майка ми е сама. Трябва да се върна у дома и да се грижа за нея. Аз просто я оставих на ръцете на госпожа Купър, а не е честно спрямо тях.
— Не е честно и спрямо теб.
— Така е — съгласи се момчето, — но е различно. То е като земетресение или ураган. Може да не е честно, но няма кого да обвиниш. А аз оставих майка си с една възрастна жена, която също не е много добре. Пак не е честно, но по друг начин. Трябва да се върна у дома. Само че може да се окаже трудно. Ако тайната е разкрита… Госпожа Купър едва ли е била в състояние да се грижи за мама през цялото време, особено, ако тя е изпаднала в едно от онези състояния, когато всичко я плаши. Може би й се е наложило да потърси помощ, а това означава, че когато се върна, могат да ме пратят в някое заведение…
— Какво? В сиропиталище?
— Мисля, че такъв е редът. Не знам, но ми се струва ужасно.
— Можеш да избягаш с помощта на ножа, Уил! И да дойдеш в моя свят!
— Трябва да остана там, за да бъда близо до нея. Когато порасна, ще мога да се грижа за нея както трябва, в собствената си къща. Тогава никой няма да ми се меси.
— Мислиш ли, че ще се ожениш?
Той не каза нищо, но Лира знаеше, че мисли за това.
— Не мога да кажа още отсега — най-сетне изрече Уил. — Но тя трябва да разбира… Не, не мисля, че в моя свят има такава. А ти ще се омъжиш ли?
— И аз не знам — каза тя и гласът й трепна. — Не и за някого от моя свят, мисля.
Те бавно вървяха към хоризонта. Имаха цялото време на света цялото време, което светът имаше.
— Ще задържиш ножа, нали? — попита Лира по някое време. Значи ще можеш да идваш в моя свят…
— Разбира се. Никога не бих го дал на друг.
— Не поглеждай назад — предупреди тя, без да забавя крачка. Ето ги пак! Отляво.
— Вървят след нас! — зарадвано възкликна Уил. — Тихо!
— Така си и мислех! Добре, сега ще се правим, че ги търсим, и ще надничаме на най-невероятни места.
Това се превръщаше в игра. Скоро стигнаха до някакво езерце и започнаха да търсят из тръстиките и калта, като си подмятаха, че демоните им сигурно са приели формата на жаби иди водни бръмбари, а може би плужеци. Лира вдигна голям шум около някаква мравка, която уж била настъпила, и с престорено съчувствие я питаше защо не иска дай говори, след като толкова много прилича на Пан, че просто не може да не е той.
Но в един момент, когато беше сигурна, че не я чуват, тя се наведе към Уил и прошепна на ухото му:
— Наистина ли трябваше да ги оставим? Кажи ми, че нямахме друг избор!
— Да, трябваше. За теб беше по-тежко, отколкото за мен, но нямахме избор. Ти беше обещала на Роджър и трябваше да изпълниш обещанието си.
— А и ти трябваше да говориш с баща си още веднъж…
— И да ги освободим всичките.
— Така е. И се радвам, че успяхме. И Пан ще се радва един ден, когато аз умра. Направихме нещо много хубаво.
Слънцето се беше вдигнало високо, въздухът стана по-топъл и те започнаха да си търсят сянка. Към обяд се озоваха в подножието на висок хълм. Когато стигнаха върха, Лира се хвърли на тревата и заяви:
— Слушай, ако скоро не открием някаква сенчица…
