заговори, смисълът на думите й достигна ясно до тях, макар да не беше издала нито звук.
— Елате с мен — каза тя.
Сърцето на Панталеймон подскочи, но той остана безмълвен, докато не се отдалечиха от дървото.
— Серафина Пекала! — радостно възкликна демонът. — Къде беше? Знаеш ли какво се случи?
— Тихо! Да идем някъде, където ще можем да си поговорим на спокойствие.
Клонката й от омаен бор беше оставена до вратата на Мери. Вещицата я възседна, а двата демона се превърнаха в птици — чучулига и бухал — и полетяха с нея над дъсчените покриви, над саваната, над високия хълм, докато стигнаха китката от огромни дървета, високи като замък с посребрени от лунната светлина кули.
Серафина Пекала кацна на един удобен клон, сред разтворените цветове, пиещи жадно Праха, а двете птици се спуснаха до нея.
— Вие няма дълго да останете птици — каза тя. — Много скоро ще придобиете постоянна форма. Огледайте се и запазете спомена за тази гледка.
— В какво ще се превърнем? — попита Панталеймон.
— Ще разберете по-скоро, отколкото си мислите. Слушайте сега, ще ви разкрия нещо, което само вещиците знаят. Причината е в това, че вие сте тук с мен, а вашите хора са далеч, потънали в сън. Кои са единствените хора, способни на това?
— Вещиците — отвърна Панталеймон. — И шаманите. Значи…
— Когато ви оставиха на брега на езерото, водещо до света на мъртвите, Лира и Уил направиха нещо, което вещиците правят, откакто има вещици. У нас на север има една огромна пустош, която се е образувала след някаква голяма природна катастрофа по времето, когато светът е бил млад. Там не расте и не живее нищо. Демоните не могат да влязат в нея. За да стане вещица, момичето трябва да я прекоси, като остави демона си отвън. Познавате това страдание. Но след като го направят, вещиците откриват, че не са разединени, както в Болвангар. Те продължават да са едно цяло с демоните си. Но сега могат да се разделят, да летят до далечни места и да виждат различни неща, а после да споделят впечатленията си. А вие не сте разединени, нали?
— Не — каза Панталеймон. — Още сме едно цяло. Но така болеше и бяхме толкова уплашени…
— Е, те двамата не могат да летят като вещиците, нито ще живеят толкова дълго, но благодарение на онова, което направиха, сега всички вие сте вещици във всичко останало.
Двата демона се замислиха върху тези странни думи.
— Това означава ли, че ще бъдем птици, както са демоните на вещиците? — полюбопитства Панталеймон.
— Имайте търпение.
— И как може Уил да е вещица? Нали всички вещици са жени?
— Те двамата промениха много неща. Всички ние постоянно се учим на нещо, дори вещиците. Но има едно, което не се е променило — вие трябва да помагате на хората си, а не да им пречите. Да ги напътствате и да им вдъхвате кураж по пътя към мъдростта. Затова са демоните.
Двамата мълчаха. Серафина се обърна към чучулигата и попита:
— Как ти е името?
— Нямам име. Не знаех, че съществувам, докато не бях изтръгната от сърцето му.
— Тогава ще те нарека Кирджава.
— Кирджава — повтори Панталеймон. — Какво означава това?
— Скоро ще разберете. А сега ме слушайте внимателно, защото ще ви кажа какво трябва да правите нататък.
— Не! — яростно изкрещя Кирджава.
— От тона ти разбирам, че съзнаваш какво ще ви кажа — промълви Серафина.
— Не искаме да го чуем! — възкликна Панталеймон.
— Много е рано — присъедини се Кирджава. — Прекалено рано!
Серафина замълча, защото бяха прави и защото от сърце им съчувстваше. Ала тя беше най-мъдрата и опитната от тримата и трябваше да им посочи правилния път. Вещицата почака вълнението им да се уталожи и продължи:
— Ще ми кажете ли докъде стигнахте в странстванията си? — попита тя.
— Минахме през много светове — заразказва Панталеймон. — Колкото прозорци видяхме, толкова пъти преминавахме отвъд. Те се оказаха повече, отколкото си мислехме.
— И видяхте…
— Да — кимна Кирджава. — Гледахме внимателно и видяхме какво става.
— И още много неща видяхме — побърза да добави Панталеймон. — Видяхме ангели и говорихме с тях. Бяхме в света на малките хора, жилоногите. Там има и големи хора, които се опитват да ги изтребят.
Демоните започнаха да разказват на вещицата какво са видели. Тя разбираше, че се опитват да отвлекат вниманието й, но ги остави да говорят заради любовта, която звучеше в гласовете им.
Ала не след дълго историята им свърши и те замълчаха. Единственият звук беше шумоленето на листата. Най-сетне Серафина Пекала рече:
— Вие се криете от Лира и Уил, за да ги накажете. Знам защо го правите — моят Кайса постъпи точно като вас, когато трябваше да премина през пустошта. Но след време отново дойде при мен, защото още се обичахме. Те скоро ще имат нужда от вас, за да направят онова, което им предстои. Защото вие трябва да им кажете какво е то.
Панталеймон извика високо — вледеняващ кръвта вик на бухал, какъвто този свят не беше чувал досега. В гнездата и бърлогите наоколо, навсякъде, където се спотайваха, ловуваха и пасяха нощните животни, в този миг се зароди един нов и непознат страх, който нямаше да бъде забравен.
Серафина го наблюдаваше и сърцето й се свиваше от жал — до мига, в който погледът й спря върху Кирджава, демона на Уил. Спомни си разговора с Рута Скади, когато за пръв път видяха Уил. Тогава посестримата й я попита дали е надникнала в очите му, а тя й отговори, че не се осмелява. Тази малка кафява птичка излъчваше свирепост, осезаема като гореща вълна, и вещицата се плашеше от нея.
Викът на Панталеймон заглъхна и Кирджава попита:
— И ние трябва да им кажем, така ли?
— Да — тихо, но решително потвърди вещицата.
Постепенно свирепостта на малката птичка утихна и Серафина отново можеше да я погледне в очите. Сега там се четеше тъга и отчаяние.
— Насам идва кораб — каза вещицата. — Аз избързах напред, за да ви намеря. Дойдох с циганите от нашия свят дотук. Те ще пристигнат след ден-два.
Двете птици кацнаха една до друга и за миг се превърнаха в две гугутки.
— Може би сега летите за последен път — продължи Серафина, Имам дар да надничам в близкото бъдеще, И виждам, че пак ще можете да стигате толкова нависоко, стига да има такива дървета, но ми се струва, че няма да бъдете птици. Огледайте се наоколо и запомнете всичко това. Знам, че ще се наложи заедно с Лира и Уил да мислите усилено, но накрая ще направите най-добрия избор, колкото и болезнен да е той. И единствено вие имате правото да го направите.
Никой от двамата не отговори. Вещицата възседна клонката от омаен бор и се издигна над гигантските корони, поемайки с кожата си прохладата на вятъра, милувката на звездните лъчи и ласкавото докосване на Праха, който никога не беше виждала.
Серафина се върна в селото и безшумно влезе в къщата на жената. Не знаеше нищо за Мери, освен че иде от света на Уил и й е отредено да играе съдбовна роля в случващото се. Нямаше как да знае дали е дружелюбна или свадлива, но трябваше да я събуди, без да я стресне. За това си имаше магия и вещицата се зае с нея.
Седна на пода до главата на жената и се загледа в лицето й с полупритворени очи, като дишаше в такт с нея. Скоро вътрешното зрение започна да й показва образите, които Мери виждаше в съня си, и тя се настрои към тях, както се настройва музикален инструмент, докато се озова сред тях. Вече можеше да разговаря с Мери и Серафина го направи с онази внезапна симпатия, която често изпитваме в съня си към напълно непознати хора.
Миг по-късно двете вече водеха тих разговор, от който Мери нямаше да си спомня нищо, и вървяха сред
