някакъв глупав пейзаж от тръстики и електрически трансформатори. Вече беше време Серафина да вземе нещата в свои ръце.
— След няколко секунди ще се събудиш — каза тя. — Не се плаши. Аз ще съм до теб. Събуждам те по този начин, за да знаеш, че нищо не те заплашва. После ще си поговорим както трябва.
Вещицата напусна съня и отново се видя седнала на пръстения под на колибата, а Мери я гледаше с широко отворени блестящи очи.
— Ти трябва да си вещицата! — прошепна Мери.
— Да. Името ми е Серафина Пекала. А ти как се казваш?
— Мери Малоун. Никога не са ме будили така тихо. Наистина ли съм будна?
— Да. Трябва да поговорим, а насън разговорът е неуправляем и трудно се помни. По-добре да сме будни. Как предпочиташ, да останем вътре или да се поразходим?
— По-добре да излезем — каза Мери и седна в леглото. — Къде са Лира и Уил?
— Спят под дървото.
Двете излязоха от къщата, минаха край дървото, чиито листа скриваха легналите под него, и се упътиха към реката.
Мери оглеждаше Серафина Пекала с възхищение, примесено с боязън. Никога не беше виждала толкова стройно и изящно създание. Вещицата изглеждаше по-млада от самата нея, а Лира беше казала, че е на стотици години. Единственото, което подсказваше възрастта й, беше изразът на печална мъдрост, запечатан върху лицето й.
Двете седнаха на брега над сребристочерната вода и Серафина й разказа за какво са разговаряли с демоните на децата.
— Днес те тръгнаха да ги търсят, но се е случило нещо друго. Уил никога не е виждал демона си отблизо, освен когато са бягали от битката, и то само за секунда. И дори не беше сигурен, че има демон.
— Има. Ти също.
Мери я загледа невярващо.
— Ако можеше да го видиш — продължи Серафина, — щеше да видиш черна птица с червени крака и яркожълта човка, леко закривена. Планинска птица.
— Алпийска врана… Как го видя?
— Притворя ли очи, и го виждам. Ако имахме време, бих могла да те науча и ти да го виждаш — и него, и демоните на другите в твоя свят. За нас е толкова странно, че не ги виждате!
После разказа на Мери какво е казала на двата демона и какво означава това.
— И те ще трябва да им кажат? — попита Мери.
— Мина ми през ума да ги събудя и да им кажа аз. После ми мина през ума, че мога да те натоваря теб с тази задача. Но когато видях демоните им, разбрах, че така ще е най-добре.
— Те са влюбени.
— Знам.
— И тъкмо са го открили…
Мери се опита да си представи всички последици от онова, което току-що беше чула от Серафина Пекала, но задачата беше непосилна.
— Виждаш ли Праха? — първа наруши мълчанието тя.
— Не, никога не съм го виждала. А докато не започнаха войните, дори не бяхме чували за него.
Мери извади далекогледа от джоба си и й го подаде. Вещицата го поднесе към очите си и ахна.
— Значи това е Прахът… Колко е красиво!
— Обърни се и погледни към дървото.
Серафина насочи далекогледа към дървото, под което спяха Лира и Уил.
— Те ли го направиха? — възкликна изумена.
— Днес се е случило нещо — или вчера, ако е минало полунощ. Нещо дребно, но съдбоносно… Не знам какво е било. Те са се погледнали с други очи или… Дотогава не са се чувствали така, но изведнъж това е станало. И тогава Прахът се е устремил към тях, много мощно, и потокът е обърнал посоката си.
— Значи това е, което е трябвало да стане! — изумено изрече вещицата. — И сега всичко е спасено, или ще бъде, когато ангелите запълнят огромната бездна в долния свят.
После разказа на Мери за пропастта и как самата тя я беше открила.
— Летях високо и търсех да зърна свлачище, когато срещнах ангел. Женски ангел. Беше много странна, едновременно млада и стара — обясни Серафина, забравяйки, че в очите на Мери самата тя беше такава. — Името й беше Ксафания. Тя ми разказа много неща… Каза, че цялата човешка история е борба между мъдростта и глупостта. Тя и разбунтувалите се ангели, стремящи се към мъдростта, се опитвали да просветлят умовете, а Всемогъщият и неговите църкви искали да държат хората в мрак. И ми даде много примери от моя свят.
— И аз се сещам за много примери от моя.
— През повечето време мъдростта е трябвало да се крие, да шепне, да се прокрадва като крадец при нищите, защото дворците и съдилищата били във властта на враговете й.
— Така е — кимна Мери. — И при нас е същото.
— Борбата още не е свършила, макар силите на небесното царство да претърпяха поражение. Те ще сплотят отново редиците си под предводителството на друг водач, още по-силни от преди, и ние ще трябва да сме готови да ги посрещнем.
— Какво стана с лорд Азриел? — попита Мери.
— Влязъл е в двубой с Наместника на царството, ангела Метатрон, и го е бутнал в пропастта. Метатрон си отиде завинаги, а с него — и лорд Азриел.
Дъхът на Мери секна.
— А госпожа Колтър? — попита тя.
Вместо отговор вещицата извади една стрела от колчана си и я строши на две.
— Някога в моя свят — изрече тихо — видях една жена да измъчва вещица. Тогава се заклех, че тази стрела ще прониже гърлото й. Сега вече никога няма да го направя. Тя се пожертва заедно с лорд Азриел в битката с ангела, за да направи света по-сигурен за Лира. Поотделно те не биха могли да го сторят, но заедно успяха.
— Как ще кажем на Лира? — попита Мери, потресена от чутото.
— Ще чакаме сама да попита. А може и да не се сети. Във всеки случай, тя си има тълкувателя на символи, той ще й каже всичко, което иска да знае.
— Можеш ли да надникнеш в бъдещето и да кажеш какво ще изберат?
— Не но ако Лира се върне в своя свят, аз ще бъда нейна сестра за цял живот. А ти какво ще правиш?
— Аз… — започна Мери, но си даде сметка, че никога не се беше замисляла върху това. — Не знам, но мисля, че мястото ми е в моя свят. Макар че ще ми е мъчно да си тръгна оттук — струва ми се, че никога в живота си не съм била толкова щастлива.
— Е, ако се върнеш у дома, тогава ще имаш сестра в друг свят — подхвърли Серафина. — Както и аз. Ще се видим пак след ден-два, когато пристигне корабът, и ще си поговорим по пътя към дома. После ще се разделим завинаги. Да се прегърнем сега, сестро.
Двете се прегърнаха, после Серафина Пекала възседна клонката от омаен бор и полетя над блатата към морето, докато се изгуби от погледа на Мери.
Горе-долу по същото време един от огромните сини гущери се натъкна на тялото на отец Гомес. Уил и Лира се бяха върнали в селото по друг път и не го бяха видели. Свещеникът лежеше там, където го беше положил Балтамос. Гущерите се хранеха с мърша, но иначе бяха кротки и безобидни създания. Дългото им съжителство с мулефите ги беше научило, че имат право на всичко, оставено да лежи мъртво след мръкване.
Гущерът завлече тялото на свещеника в гнездото си и децата му си устроиха истинско пиршество. Колкото до пушката, тя остана да лежи в тревата, където я беше захвърлил човекът, за да се превърне постепенно в парче ръждив метал.
