37.
Дюните
Не търси вечен живот, моя душа, преди да си изчерпала реалността.
На другия ден Уил и Лира отново излязоха. Почти не разговаряха, искаха просто да са сами. И двамата сияеха, сякаш щастието им беше отнело разсъдъка, движеха се бавно, а очите им бяха слепи за онова, което виждаха. Прекараха целия ден по хълмовете, а късно следобед се запътиха към своята златно- сребърна гора. Говориха си, къпаха се, храниха се, целуваха се, шепнеха си думи, объркани като чувствата им, и се разтапяха от любов.
След като се стъмни, седнаха да вечерят с Мери и Атал, но почти не продумаха. Вечерта беше гореща и те решиха да се разходят до брега, където духаше прохладен ветрец. Тръгнаха по реката и не след дълго излязоха на широкия плаж, блестящ и чист на лунната светлина.
Легнаха на мекия пясък под дюните и чуха зова на първата нощна птица.
И двамата бързо обърнаха глави нататък, защото птичият крясък по нищо не приличаше на звуците, които бяха чули досега в този свят. Някъде от мрака над главите им долетя мелодична треперлива песен, а отдалеч й отговори друга. Очаровани, двамата скочиха на крака и се опитаха да видят певците, но различиха само два тъмни стрелкащи се силуета, а песента не спираше да се лее.
Тогава наблизо изпърхаха крила и сред малък фонтан от пясък първата птица кацна на няколко крачки от тях.
— Пан?… — изумена прошепна Лира.
Той беше гугутка, но тъмна на цвят, и силуетът му се очертаваше ясно върху белия пясък. Втората птица още кръжеше над тях, но след малко се спусна и кацна до Пан — също гугутка, само че седефено-бяла, с нагръдник от тъмночервени пера.
За пръв път Уил усети какво е да видиш демона си. Той почувства как сърцето му се свива, а после го заля вълна от облекчение, което никога нямаше да забрави. Повече от шестдесет години щяха да минат, а споменът нямаше да помръкне.
Лира понечи да тръгне към тях, но Панталеймон заговори.
— Лира, снощи при нас дойде Серафина Пекала и ни разказа много неща. Тя се върна, за да доведе циганите. Насам идват отец Корам, повелителят Фаа и другите и ще…
— Пан! — прекъсна го момичето. — О, Пан, ти си нещастен! Какво има, кажи ми!
Той мигновено промени формата си, превърна се в снежнобял хермелин и хукна към нея по пясъка. Другият демон също се промени — Уил го усети като ръка, сграбчила за миг сърцето му — и се преобрази в котка.
— Вещицата ми даде име — заяви, преди да се приближи към него. — Преди не ми трябваше. Нарече ме Кирджава. А сега ни чуйте, изслушайте ни…
Демоните им разказаха всичко, което бяха чули от Серафина, като започнаха от невероятното разкритие, че Уил и Лира, без да подозират, са се сдобили със силата на вещиците — да са разделени от демоните си и пак да са едно цяло.
— Но това още не е всичко — каза Кирджава.
А Панталеймон добави:
— Лира, прости ни, но трябва да ти кажем какво още открихме…
Лира беше объркана. Къде се беше чуло и видяло Пан да моли за прошка? Тя погледна Уил и видя, че е не по-малко озадачен от нея.
— Кажете ни — подкани ги той. — Не се бойте.
— Става дума за Праха — започна демонът му и Уил за миг се запита как е възможно част от него самия да му казва нещо, което той не знае. — Прахът изтичаше в онази пропаст, която видяхте. Нещо го е спряло, но…
— Уил, това е била онази златна светлина! — възкликна Лира. — Светлината, която се вливаше в пропастта и изчезваше… Наистина ли е било Прах?
— Да. Но той не изтича само оттам, има и други такива места — обясни Панталеймон, — А не би трябвало. Не бива Прахът да изтече, той трябва да остане в света, защото иначе всичко добро ще повехне и ще умре.
— Но тогава откъде изтича останалото? — попита Лира.
Двата демона погледнаха Уил, после ножа.
— Всеки път, когато отваряме прозорец — каза Кирджава и Уил трепна: „Аз и тя сме едно!“, — всеки път, когато някой отваря прозорец между световете, ножът пробива дупка към бездната. Същата като онази долу. Ние не го знаехме, никой не го знае, защото острието е прекалено тънко, за да бъде видяно. Но пролуката е достатъчно голяма, за да изтече Прахът. Ако прозорецът се затвори веднага, изтичането ще е незабележимо, но такива прозорци има хиляди, при това незатворени. И през цялото това време Прахът е изтичал от световете в нищото.
Уил и Лира започваха да проумяват. Отначало се опитваха да отхвърлят тази мисъл, да отрекат очевидното, но то беше като сивата утринна светлина, която кара звездите да бледнеят и да помръкват.
— Всяка пролука! — прошепна Лира.
— И всички те трябва да бъдат затворени? — попита Уил.
— Всички! — отвърна Панталеймон едва чуто.
— О, не! — възкликна Лира. — Не, не може да е вярно!
— И ние ще трябва да се откажем от нашия свят и да отидем в света на Лира — заяви Кирджава — или те с Пан да дойдат да живеят в нашия. Нямаме друг избор.
Този път истината блесна като ярка дневна светлина, която ги заслепи.
Лира извика високо.
Демоните бяха изумени и Уил разбираше защо — те още не знаеха онова, което двамата с Лира бяха научили.
Лира трепереше от гняв и мъка, а по лицето й се стичаха сълзи. Уил я сграбчи за раменете и усети тялото й изпънато като струна.
— Лира, чуй ме! Помниш ли какво каза баща ми?
— Каза… — изхълца тя и извърна глава. — Ти знаеш какво каза! И ти го чу!
Уил имаше чувството, че мъката й го убива. Тя се мяташе в ръцете му и ридаеше, вкопчваше се в раменете му, забиваше нокти в гърба му и криеше лице на гърдите му.
— Не, не, не! — беше единственото, което успяваше да изрече.
— Слушай — повтори той. — Лира, хайде да си спомним какво точно каза баща ми. Може би ще открием някакъв начин!
Той нежно я отблъсна и я сложи да седне. Пантелеймон тутакси скочи в скута й, а Кирджава предпазливо се приближи към Уил. Двамата още не бяха се докоснали и сега момчето протегна ръка към нея. Тя потърка котешката си муцунка в дланта му и внимателно се настани на коленете му.
— Каза… — Лира преглътна мъчително. — Каза, че хората могат да живеят известно време в друг свят, без да им се отрази. Могат! Ние самите сме доказателство за това. Стигнахме дори до света на мъртвите, а още сме здрави.
— Известно време — да, но не много — възрази Уил. — Баща ми беше живял в чужд свят десет години и умираше, когато го намерих. Десет години, това е.
— А лорд Бореал? Сър Чарлз? Беше си съвсем здрав!
— Да, но нали си спомняш, че той можеше да се връща в своя свят по всяко време и да възстановява здравето си. Нали и ти за пръв път си го видяла там! Сигурно е открил някой таен прозорец, за който никой не е знаел.
— Можем и ние да правим същото!
