От другата страна на хълма се гушеше малка долчинка, гъсто обрасла с храсти, и двамата предположиха, че може да се намери и извор. Спуснаха се по склона и там сред глогините и тръстиките откриха малко изворче, бълбукащо между скалите.
Потопиха запотените си лица във водата и пиха с наслада, после тръгнаха надолу по течението. С всяка крачка поточето ставаше все по-широко и буйно.
— Как ли го прави? — изумена изрече Лира. — Отникъде не се влива вода, но тук е по-широко, отколкото горе!
Уил, който наблюдаваше с крайчеца на окото двете следващи ги сенки, забеляза как те прескочиха през трънаците и се спотаиха в храсталака. Той само посочи с ръка нататък, като в същото време обясняваше:
— Просто тук водата тече по-бавно и затова се събира във вирчета… Скриха се ей там! — прошепна и кимна към малка китка дървета в подножието на хълма.
Сърцето на Лира биеше така лудо, че тя усещаше пулса в гърлото си. Двамата се спогледаха продължително, после се обърнаха и тръгнаха по течението на потока. Храсталакът ставаше все по-гъст. Водата минаваше през зелени тунели и излизаше на изпъстрени с цветя полянки, за да потъне отново в зеленината.
В подножието на хълма поточето навлизаше в малка горичка от сребристи дървета.
Отец Гомес наблюдаваше от върха на хълма. Не беше никак трудно да ги следва — независимо от убеждението на Мери, в откритата савана имаше доста места, където можеше да се скрие, а сред конопените дървета и смолистите храсти беше още по-лесно. Момчето и момичето често се оглеждаха, сякаш подозираха, че някой ги следи, и той трябваше да ги следва от разстояние, но с напредването на деня те като че станаха по-непредпазливи и спряха да обръщат внимание на околността, погълнати един от друг.
Колкото и да е странно, отец Гомес не искаше да нарани момчето. Мисълта, че може да причини зло на невинен, го изпълваше с ужас. Единственият начин да бъде сигурен, че няма да сбърка, беше да се приближи повече, а това значеше да ги последва в горичката.
Той се спусна предпазливо надолу по потока. Демонът му, зеленият бръмбар, летеше над главата му и изследваше въздуха. Зрението му беше по-слабо от това на човека, затова пък обонянието му беше великолепно. Той избързваше напред, после кацаше на някой клон и чакаше мъжа да се приближи, за да литне отново. Сетивата му улавяха миризмата на момчето и момичето и отец Гомес за кой ли път благослови Бога за отредената му мисия, защото вече беше сигурен, че те са на път да извършат смъртен грях.
Най-сетне ги видя. Тъмнорусата коса на момичето просветваше между дърветата. Приближи се още малко и свали пушката от рамо. Оръжието имаше телескопичен мерник, с чиято помощ мишената се проясняваше и увеличаваше. Да, ето я, спря и погледна назад. Видя изражението й и не можа да разбере как е възможно толкова обсебен от злото, да сияе така от надежда и щастие.
Това го обърка и го накара да се поколебае, а после мигът беше пропуснат и двете деца се скриха сред дърветата. Е, нямаше да отидат далеч. Последва ги крадешком, като в едната ръка държеше пушката, а с другата пазеше равновесие, докато се промъкваше край потока.
В този миг отец Гомес беше толкова близо до успеха, че за пръв път се замисли какво ще прави след това и дали в небесното царство няма да са по-доволни, ако остане да покръсти този свят, вместо да се върне в Женева. Първата му работа, тук щеше да бъде да убеди четирикраките, които явно имаха някакви зачатъци на разум, че навикът им да се возят на колела е гаден и сатанински и е в разрез с Божията воля. Успееше ли, спасението щеше да последва бързо.
Той стигна до подножието на хълма, където започваше горичката, и тихо пусна пушката на тревата.
Ослуша се. Да, ето ги! Бяха спрели.
Отец Гомес се наведе да вдигне пушката…
И внезапно дъхът му секна. Нещо стисна демона му и го повлече, изтръгна го от полезрението му.
Но наоколо нямаше нищо! Къде беше бръмбарът? Болката го сряза като с нож. Чу писъка на демона си и се замята диво, търсейки го с поглед.
— Стой на място — чу се глас от въздуха — и не вдигай шум. Демонът ти е в ръката ми.
— Но кой… къде си? Кой си ти?
— Името ми е Балтамос — отвърна гласът.
Уил и Лира мълчаливо навлязоха в гората, следвайки потока, и не след дълго се озоваха в центъра й.
В средата имаше малка полянка, застлана с мека трева и мъх. Клоните се преплитаха над главите им и почти закриваха слънцето, само тук-там през гъстия листак се промъкваше някой случаен лъч и танцуващите слънчеви зайчета изпъстряха тревата със сребърни и златни петна.
Беше тихо. Само ромонът на поточето и шумоленето на листата нарушаваха тишината.
Уил остави вързопчето с храна, а Лира пусна раницата си на тревата. От демоните им нямаше и следа. Бяха съвсем сами.
Събуха обувките и чорапите си и седнаха върху зеленясалите камъни край потока. Когато потопиха крака в студената вода, през тях премина тръпка на удоволствие.
— Гладен съм — каза Уил.
— И аз — кимна Лира, но усещаше и още нещо, едновременно щастливо и болезнено чувство, което напираше в нея, но тя не можеше да определи какво е.
Те разгърнаха платното и хапнаха хляб и сирене. Кой знае защо ръцете им бяха бавни и непохватни, а храната нямаше вкус, макар питките да бяха прясно опечени и с хрускава коричка, а сиренето солено и добре узряло.
Лира взе един от дребните червени плодове.
— Уил… — повика го с разтуптяно сърце. И нежно поднесе плода към устните му.
В очите му прочете, че е разбрал какво прави и не се осмелява да заговори от щастие. Пръстите й още бяха на устните му и той усети трепета им. Вдигна ръка и задържа нейната, но никой от двамата не смееше да погледне другия в очите. Бяха смутени и опиянени от щастие.
Като две пеперуди, непохватни и също толкова безтегловни, устните им се докоснаха. И още преди да са осъзнали случващото се, те вече бяха вкопчени в прегръдка и притискаха едно в друго разгорещените си лица.
— Помниш ли какво каза Мери? — прошепна той. — Когато харесваш някого, веднага го разбираш… Тогава, в планината, преди да те отвлекат… Ти спеше, а аз казах на Пан…
— Чух — промълви Лира. — Бях будна и исках да ти кажа същото. Вече знам какво изпитвам към теб от самото начало. Обичам те, Уил, обичам те…
Думите й го хвърлиха в трепет. Зацелува разгорещеното й лице, шепнейки същите думи, вдъхвайки аромата на тялото й и на косите с дъх на мед. Влажните й устни още пазеха вкуса на малкия червен плод.
Около тях светът сякаш беше затаил дъх.
Балтамос беше скован от ужас.
Той побягна нагоре по потока, по-далеч от дърветата, стиснал в ръка драскащия, жилещ и хапещ демон, с единственото желание да се скрие от човека, който го следваше като обезумял.
Не биваше да му позволява да го стигне. Знаеше, че отец Гомес ще го убие, без да се замисли. Ангел от неговия ранг не можеше да се мери физически с човек, дори да беше здрав и силен, а Балтамос не беше нито едното, нито другото. Беше сломен от мъка по Барух и от срам, че е изоставил Уил. Вече нямаше сила дори да лети.
— Спри, спри! — извика мъжът. — Моля те, не бягай! Не мога да те видя… Хайде да поговорим, искаш ли? Само не наранявай демона ми, умолявам те…
Всъщност демонът беше този, който нараняваше Балтамос. Ангелът виждаше зеления бръмбар през събраните си длани и усещаше как яките му челюсти се забиват яростно в слабата му плът. Разтвореше ли ръце, демонът щеше да избяга, и той напрегна цялата си воля, за да не му позволи да се изтръгне.
— Насам — заповяда той. — Последвай ме. Излез от гората. Искам да говоря с теб, а там не е най- подходящото място.
