да намери прозореца, никога нямаше да открие Читагазе и Лира. И нищо от онова, което последва, нямаше да се случи.
Така че започна от самото начало, а Лира и Мери го слушаха с интерес. Когато стигнаха брега, той тъкмо разказваше за двубоя с баща си.
— И тогава вещицата го уби…
Все още не можеше да разбере как е възможно това, Спомни си какво му беше казала, преди да сложи край на живота си — че е обичала Джон Пари, а той е отхвърлил любовта й.
— Вещиците са необуздани същества — обади се Лира.
— Но ако наистина го е обичала…
— Е, любовта може да бъде и свирепа — подметна Мери.
— Но той е обичал майка ми — изрече замислено Уил. — И ще мога да й кажа, че й е бил верен.
Лира го погледна крадешком и си помисли, че ако някога се влюби, и той ще бъде такъв.
Около тях въздухът беше изпълнен със звуци и живот. Морето се беше отдръпнало и брегът сияеше чист и блестящ под ярките лъчи на слънцето. В пясъка живееха милиарди невидими същества, които дишаха и се движеха в неосъзнатия ритъм на природата.
Мери се вглеждаше в хоризонта, търсейки с поглед белите платна на туалапите, но виждаше само далечен блясък там, където водата и небето се сливаха в бледа ивица, трептяща от омарата.
Тя показа на Лира и Уил как се събират един вид дребни мекотели, чиито дихателни тръбички едва-едва се подаваха над пясъка. Мулефите много ги обичаха, но им беше трудно да се придвижват по плажа, за да си набавят това лакомство. Всеки път, когато отидеше на брега, Мери събираше колкото може, а сега с три чифта ръце пиршеството беше осигурено.
Даде им по една платнена торбичка и тримата се заеха с лова, докато Уил разказваше историята си. Постепенно торбичките се напълниха и Мери ги поведе обратно към солниците, защото наближаваше прилив.
Разказът беше дълъг и стана ясно, че този ден няма да стигнат до света на мъртвите. Вече наближаваха селото и Уил обясняваше на Мери как с Лира са разбрали, че човешката природа се състои от три части.
— Знаете ли — каза Мери, — църквата — католическата църква, към която се числях — не си служи с думата демон, но свети Павел говори за дух, душа и тяло, така че идеята за тройствената природа на човека не е чак толкова странна.
— Но най-добрата част е тялото — продължи Уил. — Така ми казаха Барух и Балтамос. Ангелите копнеят да имат тела. Те не можеха да проумеят защо не се радваме повече на света. За тях би било истинско блаженство да имат нашата плът и сетива. В света на мъртвите…
— Кажи го, когато стигнеш дотам — прекъсна го Лира и му се усмихна с такава нежност и разбиране, че го зашемети. Той отвърна на усмивката й и Мери си помисли, че никога не е виждала върху нечие лице такава безрезервна вяра.
Стигнаха селото и вече беше време да се приготвя вечерята. Мери ги остави на брега на реката да гледат прилива и отиде да помогне на Атал край огнището. Приятелката й се радваше като дете на богатия улов.
— Мери — каза тя по някое време, — туалапите са разрушили едно село нагоре по реката, после и други две. Преди никога не са го правили. Обикновено нападат само едно село и после се връщат в морето. Освен това днес падна още едно дърво…
— О, не! Къде?
Атал й обясни — недалеч имаше горичка с топъл извор. Мери беше ходила там само преди три дни и тогава всичко й се видя наред. Тя взе далекогледа и се взря в небето. Мощният поток от сенчести частици се движеше по-бързо и беше станал по-пълноводен, в това не можеше да има съмнение.
— Какво мислиш да правиш? — попита Атал.
Мери усети как бремето на отговорността се стоварва като тежка ръка върху плещите й, но не можеше да си позволи то да я превие.
— Ще им разказвам истории — рече тя.
След вечеря тримата, придружени от Атал, седнаха на постелките пред къщата на Мери, сити и умиротворени. Над главите им искряха летните звезди, а топлият нощен въздух беше изпълнен с аромата на цветя.
Мери започна разказа си. Началото беше малко преди появата на Лира. Тя разказваше за работата си в отдела за изследване на тъмната материя, за вечното безпаричие, за времето, което е трябвало да пропилее в търсене на пари, вместо да се занимава с изследванията си.
Но появата на Лира беше променила всичко, и то за броени часове, а само след няколко дни тя беше напуснала собствения си свят.
— Направих така, както ти ми каза. Изработих програма — може да се каже, набор от команди, които ми позволяваха да разговарям със Сенките с помощта на компютъра. Те ми казаха какво да правя. Казаха, че били ангели, и…
— Не мисля, че е било разумно да твърдят подобно нещо пред един учен — намеси се Уил. — Може пък да не вярвате в ангели.
— Не, аз знаех за тях. Все пак съм била монахиня. Мислех, че физиката може да служи за прослава на Бога, докато не осъзнах, че няма никакъв Бог и че физиката е далеч по-интересна от него. Християнската религия е много могъща и убедителна заблуда, това е всичко.
— Кога решихте да не бъдете повече монахиня? — попита Лира.
— Спомням си точно времето, дори и часа. Бях много добра по физика, затова ми разрешиха да завърша университета и да защитя докторат. После трябваше да преподавам. Тук не става дума за някой от онези ордени, които те затварят и не ти позволяват никакви допирни точки със света отвън. Ние дори не слагахме расо, просто се обличахме скромно и носехме кръст. И така, трябваше да преподавам в университета и да се занимавам с изследване на елементарните частици. Веднъж имаше конференция в моята област и ме поканиха да изнеса доклад. Конференцията се провеждаше в Лисабон, а аз никога не бях ходила там. Всъщност дотогава не бях напускала Англия. Всичко това — полетът със самолет, хотелът, яркото слънце, всички тези чужди езици, познатите хора, които щяха да говорят, както и собственият ми доклад и страхът, че никой няма да ме слуша… Направо бях зашеметена. Пък и бях толкова невинна… Едно добро момиче, което редовно посещава всички служби и смята, че е призвано да служи на Бога… От цялото си сърце копнеех за това. Исках да му поднеса живота си ето така — тя протегна длани, — да го сложа в краката му и той да реши какво да прави с него. Мисля, че бях доволна от себе си, дори прекалено. Бях праведна, а и умна. До девет и половина вечерта на десети август преди седем години.
Лира обгърна коленете си с ръце, цялата слух.
— Вечерта, след като прочетох доклада си — продължи Мери. Всичко мина добре, слушаха ме внимателно, справих се и с въпросите, които ми зададоха. Изпитвах облекчение и радост… И гордост, не мога да го отрека. Както и да е, вечерта няколко колеги решиха да идат на ресторант на брега и ме поканиха. При нормални обстоятелства бих отказала, но този път си казах: какво пък, аз съм голяма жена, току-що съм изнесла сериозен научен доклад, който направи добро впечатление, пък и съм сред приятели… Вечерта беше толкова топла, говорехме си за толкова интересни неща и всички бяхме в чудесно настроение. Мисля, че тогава се поотпуснах повечко. Откривах нова страна от себе си — онази, която обичаше вкуса на виното и на печените сардини, топлината на нощта и приглушения ритъм на музиката в дъното. Наслаждавах им се от сърце. Онази вечер седяхме в градината. Аз бях в края на дългата маса под едно лимоново дръвче, а наблизо имаше нещо като беседка с цъфнала пасифлора. Съседът ми разговаряше с някого от другата си страна. А срещу мен… срещу мен седеше един мъж, когото бях виждала един-два пъти на конференцията. Никога не бях говорила с него. Беше италианец и имаше някаква разработка, за която бях слушала да се приказва. Мисля, че щеше да ми е интересно да си поговорим. Както и да е, той не беше много по-възрастен от мен, имаше черна коса, прекрасна мургава кожа и много тъмни очи. Косата му постоянно падаше върху челото и той я отмяташе ето така, бавно…
Тя им показа как и Уил си помисли, че явно си го спомня много добре…
— Не беше хубав — поде отново Мери. — Във всеки случай не от типа, по който жените се прехласват. Ако беше красавец, щях да се стеснявам и нямаше да знам как да разговарям с него. Но беше чудесен, умен
