надолу!
Госпожа Колтър усети под дланта си лицето на ангела и заби нокти в очите му.
Метатрон изрева от болка. Викът му отекна в огромната пещера, блъсна се в скалите и се умножи, а духовете, които продължаваха да се нижат в безкрайна процесия, спряха и се ослушаха.
Снежният леопард Стелмария, чието съзнание се замъгляваше заедно с това на човека й, с последно отчаяно усилие скочи, за да впие зъби в гърлото на ангела.
Метатрон се свлече на колене. Госпожа Колтър политна заедно с него и, падайки, улови погледа на лорд Азриел, чиито залени с кръв очи я гледаха с настойчива молба. Тя се надигна с неимоверно усилие, отмести пляскащото крило и сграбчи косата на ангела, накланяйки главата му назад и оголвайки гърлото му.
Лорд Азриел го теглеше назад, под краката им се търкаляха камъни, а маймунката скачаше, хапеше, дереше и късаше. Бяха на самия ръб на бездната, когато Метатрон се изправи и с последно усилие разпери крила — огромен бял балдахин, който се издигаше и спускаше стремително. Госпожа Колтър се озова на земята, а ангелът вече политаше нагоре заедно с вкопчения в него лорд Азриел, който все повече отпадаше. Маймунката беше сграбчила с пръсти косата на Метатрон и никога нямаше да го пусне…
Бяха над самата пропаст и се издигаха. Ако Метатрон не бъдеше спрян, щеше да избяга, а лорд Азриел да падне.
— Мариса! Мариса!
Викът му я накара да събере последните си сили и да се изправи. С нечовешко усилие, сподирена от снежния леопард, тя пристъпи към пропастта, напрегна цялата си воля и се хвърли към ангела, към своя демон и умиращия си любовник, сграбчи мощните пляскащи крила и всички заедно полетяха в бездната.
Скалните призраци чуха възгласа на Лира и като един обърнаха плоските си глави към нея.
Уил се втурна сред гъмжилото и удари с ножа най-близкия призрак. Усети как Тиалис литна от рамото му и кацна на бузата на най-едрата от гнусните твари. Видя го как сграбчва косата й и забива шпора под челюстта й. Съществото успя да го отърси от себе си, но само след миг нададе пронизителен вой и се стовари в калта, а другото се беше втренчило тъпо в отрязаната си ръка, която при падането беше сграбчила собствения му глезен. Уил заби острието в гърдите му и усети как ножът подскочи три-четири пъти заедно със замиращия му пулс. Побърза да го измъкне, преди създанието да рухне и да го повреди.
Чу как останалите с писъци избягаха. Знаеше, че Лира е невредима зад гърба му, и се хвърли с вик в калта, обзет от една-единствена мисъл:
— Тиалис! Тиалис!
Сграбчи умиращия скален призрак, който все още тракаше с челюсти и се опитваше да го ухапе, и отмести главата му. Тиалис лежеше мъртъв отдолу, а шпората му беше забита дълбоко във врата на съществото. То все още риташе и хапеше и Уил с един замах отряза главата му, за да освободи тялото на жилоногия от кожестата му шия.
— Уил! — прошепна Лира зад гърба му. — Погледни… Момичето гледаше с широко отворени очи кристалната носилка, която като по чудо беше оцеляла, макар стъклата да бяха целите в кал и кръв. Носилката беше полегнала на една страна сред камънаците, а вътре…
— О, Уил, той още е жив! Но… горкичкият!
Тя притисна ръце към кристалното стъкло, като се опитваше да стигне до ангела и да го утеши — защото той беше престарял, ужасен и плачеше като малко дете, свит в най-далечния ъгъл.
— Колко ли е стар! Никога не съм виждала някой да плаче така… Уил, не можем ли да го освободим?
Уил с един замах сряза кристала и посегна да извади ангела. Грохнало и треперещо, престарялото създание само хлипаше и бъбреше нещо несвързано, свито от ужас пред новата заплаха.
— Няма страшно — опита се да го успокои Уил. — Ако не друго, поне ще ти помогнем да се скриеш. Ела, нищо няма да ти сторим.
Треперещата ръка се вкопчи в неговата. Старецът тихичко хленчеше и скимтеше, скърцаше със зъби и подръпваше брадата си, но когато Лира също посегна да му помогне, той се опита да се усмихне и дори да се поклони, а сълзящите му очи сред дълбоките бръчки примигваха насреща й с невинно изумление.
Двамата помогнаха на стареца да се измъкне от кристалната си клетка. Не беше трудно, защото той беше лек като перце и готов да ги последва навсякъде. Беше напълно лишен от собствена воля и отвръщаше да добротата така, както цветето се разтваря срещу слънцето. Ала на открито се оказа уязвим. Силуетът му започна да се размива и да бледнее. Само след няколко секунди старецът изчезна като дим и след него остана само споменът за изумено примигващите очи и въздишката на дълбоко, безгранично облекчение.
Всичко това трая не повече от минута. Уил се сепна и се обърна към жилоногия, вдигна малкото му телце и го залюля в прегръдките си. От очите му бликнаха сълзи.
— Уил, трябва да тръгваме… — настойчиво изрече Лира. — Трябва! Лейди Салмакия казва, че чува конете да се приближават…
В този миг от мастиленочерното небе стремително се спусна мастиленочерен ястреб. Лира извика и се сниши, но Салмакия изкрещя:
— Не! Не, Лира! Изправи се и вдигни юмрук!
Момичето я послуша и застина изправено, като крепеше вдигнатата си ръка с другата. Синият ястреб се изви над нея, отново се спусна надолу и заби острите си нокти в юмрука й.
На гърба му седеше сивокоса жена, която впери ясния си поглед най-напред в Лира, а после и в Салмакия, вкопчила се в яката й.
— Мадам… — промълви едва чуто малката шпионка. — Направихме…
— Направили сте онова, което е трябвало. И сега ние сме тук — прекъсна я мадам Оксентиел и дръпна юздите на ястреба.
Птицата изкрещя три пъти така пронизително, че ушите на Лира писнаха. В отговор от небето се спусна първо едно, после второ и трето, после още стотици блестящи водни кончета с ездачи воини, които се стрелкаха така стремително, сякаш всеки миг щяха да се сблъскат. Ала безпогрешният им инстинкт и ловкостта на техните ездачи си казаха думата и ярките трептящи игли на телата им извезаха над двете деца пъстър жив гоблен.
— Лира — каза жената с ястреба, — и ти, Уил. Елате с нас, ние ще ви отведем при демоните ви.
Ястребът разпери крила и литна. Лира усети върху другата си ръка олекналото тяло на Салмакия и осъзна, че единствено душевната сила на малката шпионка я държи жива толкова дълго. Тя притисна нежно дребното телце до гърдите си и хукна под облака от водни кончета, като час по час се препъваше и падаше, но нито за миг не забрави за скъпия си товар.
— Наляво! Наляво! — извика жената от синия си ястреб и те свиха наляво в раздирания от светкавици мрак.
Тогава Уил забеляза отдясно голям отряд от мъже в леки сиви брони с шлемове и маски на лицата, а край тях припкаха демоните им вълци. Към тях тутакси се устреми рояк водни кончета и мъжете спряха нерешително — от пушките нямаше полза, а жилоногите вече бяха сред тях. Воините скачаха от кончетата, намираха незащитена ръка, гръб, шия и забиваха шпорите си, после отново се мятаха на гърбовете на насекомите и отлитаха. Бяха толкова бързи, че погледът не успяваше да ги проследи. Войниците се обърнаха и хукнаха панически да се спасяват. За дисциплина вече не можеше да става и дума.
Ала тогава се чу тропот на копита, който за секунди се усили и се превърна в грохот. Двете деца се обърнаха ужасени — бяха кентаври — полухора, полуконе, които се приближаваха към тях в галоп, а някои вече бяха вдигнали мрежите си, въртяха ги над главите си и ловяха водните кончета, после със замах ги шибаха в земята като камшици и изхвърляха смазаните насекоми.
— Насам! — извика жената с ястреба. — Бързо долу! Лягайте!
Те се подчиниха и усетиха как земята под тях се разтърси. Нима от копитата? Лира надигна глава, отметна мократа коса от лицето си и видя нещо, което съвсем не приличаше на кон.
— Йорек! — извика тя и лицето й светна от радост. — О, Йорек!
Уил побърза да я дръпне, защото към тях се приближаваше в галоп не само мечият крал, а и цяла армия негови поданици. Лира успя да се сниши тъкмо навреме, а само след миг Йорек се извисяваше като планина
