Беше заслонил очите си с ръка и сочеше някъде в далечината. Лира проследи погледа му и забеляза някакво движение, съвсем различно от трептенето на сгорещения въздух.
— Животни ли са?
— Слушай! — каза той.
Сега и тя чу ниския тътен, наподобяващ далечен шум на гръмотевица.
— Изчезнаха — промълви Уил.
Движещите се силуети наистина се бяха скрили, но шумът продължи още известно време, после внезапно заглъхна. След минута-две съществата отново се появиха, последвани от тътена.
— Трябва да са прехвърлили хълма — каза Уил. — Дали идват насам?
— Не мога да видя. Да, завиват и тръгват към нас.
— Ако ще се бием с тях, иска ми се поне да пийна вода преди това.
Уил взе раницата и се спусна до потока. Пи до насита, после се опита да отмие мръсотията от себе си. От раната му беше изтекла много кръв. В момента копнееше единствено за горещ душ с много сапун и за чисти дрехи.
Лира гледаше съществата. Каквито и да бяха, не можеше да ги нарече другояче, освен странни.
— Уил! — възкликна тя. — Те се движат на колела…
Групата — или стадото — се състоеше от десетина-дванайсет създания, които наистина се придвижваха на колела. Имаха вид на нещо средно между антилопи и мотоциклети, но още по-странни бяха хоботите им.
Вече беше ясно, че са се запътили към Уил и Лира. Момчето измъкна ножа, но още преди това Лира беше седнала на тревата и въртеше лостчетата на алетиометъра.
Уредът реагира светкавично, още докато съществата бяха на стотина метра от тях.
— Намеренията им са добри — оповести тя. — Всичко е наред, Уил, те ни търсят. Знаят, че сме тук… Чудна работа, нещо не мога да разбера… Доктор Малоун?
Произнесе името повече за себе си, защото й беше трудно да повярва, че Мери Малоун може да е в този свят. Алетиометърът обаче я обрисуваше съвсем ясно, макар да не можеше да посочи името. Лира го прибра и бавно се изправи.
— Мисля, че трябва да слезем при тях — каза тя. — Няма да ни сторят нищо лошо.
Някои от тях бяха спрели и чакаха. Водачът им пристъпи крачка напред с вдигнат хобот и тогава видяха как се придвижва — с мощни тласъци на двата си странични крайника. Някои от съществата се бяха приближили до извора и пиеха вода. Останалите чакаха, но не с кроткото търпение на крави, прибиращи се от паша. Бяха интелигентни същества, които напълно осъзнаваха действията си. С една дума, бяха хора.
Уил и Лира се спуснаха по склона и се приближиха дотолкова, че да могат да разговарят. Момчето продължаваше да стиска дръжката на ножа, независимо от твърдението на Лира, че нищо не ги заплашва.
— Не знам дали ме разбирате — бавно продума тя, — но знам, че сте наши приятели. Мисля, че трябва…
Водачът им помръдна хобот и изрече:
— Ела види Мери. Вие язди. Ние носи. Ела види Мери.
Две от съществата имаха юзди и стремена от оплетени връвчици. Седла нямаше — ромбоидните им гърбове се оказаха достатъчно удобни и без тях. Лира беше яздила мечка, Уил беше карал колело, но никой от двамата не беше се качвал на кон, а сравнението с това животно беше най-близко. Във всеки случай, при конете ездачът беше водещият, а тук не беше така — скоро децата откриха, че юздите и стремената служат да се държат и да пазят равновесие, но съществата сами решаваха накъде да вървят.
— Къде са… — започна Уил, но млъкна на половин дума, защото съществото под него рязко потегли.
Групата обърна обратно и се спусна по склона. Доста друсаше, но язденето се оказа сравнително удобно, защото тези създания нямаха гръбнак. Уил и Лира изпитваха чувството, че са яхнали добре тапицирани кресла.
Скоро стигнаха до една от тъмните линии, които не бяха успели да разгледат добре от възвишението. Сега я видяха и бяха изумени — цялата прерия беше прорязана от гладки каменни пътища.
Съществата стъпиха на пътя и потеглиха по-бързо, като постепенно набираха скорост. На Уил и Лира им трябваше известно време, докато свикнат с движението на мускулите и друсането на колелата върху твърдия камък. Отначало на Лира й беше по-трудно, защото никога не беше карала колело и не знаеше как да се накланя на една страна на завоите, но скоро откри как се прави и пътуването започна да й харесва.
Колелата бяха твърде шумни, за да си говорят, затова пък можеха да сочат. Дърветата ги изумиха с височината и великолепието си. Птиците също им се сториха твърде необичайни — крилата им бяха разположени едно зад друго и им придаваха въртеливо движение. Удивителни бяха и сините гущери с големината на кон, които се припичаха насред пътя (хората двуколки се разделяха на две колони и ги заобикаляха, без да им обръщат повече внимание).
Слънцето вече се беше издигнало високо, когато започнаха да забавят ход. Във въздуха се усещаше соленият дъх на море, в това не можеше да има съмнение. Пътят се изкачваше по едно възвишение и сега те се движеха съвсем бавно.
— Може ли да спрете? — попита Лира, схваната и натъртена от дългото яздене. — Искам да повървя.
Дори да не беше разбрало думите й, съществото под нея усети опъването на юздата и спря. Уил стори същото и двете деца слязоха на шосето. Крайниците им бяха изтръпнали и вдървени.
Съществата се събраха да поговорят. Хоботите им мърдаха изящно при всяка дума, която произнасяха. След минута-две те тръгнаха, а в средата Лира и Уил с удоволствие вдъхваха топлата им миризма на сено и слънце.
Когато стигнаха върха на хълма, водачът изрече:
— Мери близко. Мери там.
В далечината блещукаше синята морска шир. През просторната равнина се виеше широка ленива река, а в подножието на хълма, сред китки ниски дървета и лехи със зеленчуци се гушеше селце от дървени къщи. Долу сновяха още такива същества, окопаваха лехите и шетаха между къщите и дърветата.
— Сега пак язди — предложи водачът.
Вече бяха съвсем близо. Уил и Лира още веднъж възседнаха съществата, а останалите проверяваха с хоботите си дали юздите и стремената са закрепени добре.
След няколко минути спряха в центъра на селото. Жителите му тутакси ги наобиколиха, като размахваха приветствено хоботи и ги поздравяваха.
— Доктор Малоун! — изведнъж възкликна Лира.
Видяха я да излиза от една къща — в избеляла синя риза, набита и румена, едновременно непозната и близка.
Лира изтича и я прегърна, а жената я притисна до гърдите си. Уил стоеше настрана, предпазлив и изпълнен със съмнения.
Мери разцелува Лира и се приближи към него. Погледите им се срещнаха и за по-малко от секунда между тях припламна нещо, което можеше да се определи като симпатия, примесена с неловкост.
Трогната от жалкия им вид, Мери отначало понечи да прегърне и него. Но тя беше голяма, а той — на границата на мъжествеността. Ако го прегърнеше, това би означавало, че го приема като дете, защото би могла да прегърне дете, но не и непознат мъж. Мери мислено се отдръпна — най-малко от всичко й се искаше да засрами приятеля на Лира и да го постави в неловко положение.
Затова му протегна ръка. В мига, в който си стиснаха ръцете, между тях премина искра на уважение и разбиране, толкова мощна, че тутакси се превърна в гореща симпатия. Всеки от двамата почувства, че си е спечелил приятел за цял живот, и наистина беше така.
— Това е Уил — представи го Лира. — Той е от вашия свят… Спомняте ли си, говорила съм ви за него…
— Аз съм Мери Малоун. А вие сигурно сте гладни, по вида ви личи.
