случай недоверчиви или уплашени.
— Вече не знам какво става! — каза той и си избърса челото. — Защо за супа? А?
— Защото ще се сварим като раци! — каза някой, без да се крие. — Че това е вряла вода! Я как кипи!
— Аха! — измънка директорът. — Сярна вода… Никога не сте виждали… Всъщност естествено е…
Пьотър Анисимович погледна ямичките, пристъпи от крак на крак и тръгна към най-близката.
Вече без да поглежда към децата, дори сякаш забравил за тях, той бавно започна да се съблича. Свали си сакото, сгъна го надве, с хастара навън, а под него, като някаква скъпоценност, скри чантата. Смъкна си панталона, ризата, фланелката и кой знае защо най-накрая обущата.
Само по гащета, сатенени, тъмни, дълги до коленете, той бавно, пъшкайки и въздишайки, отиде до ямичката. Опита водата с крак, пипна я и с ръка, все не се решаваше да се топне. Като царя от „Конче вихрогонче“ пред кипящия казан, в който после ще се свари!
Изведнъж Пьотър Анисимович изохка и се хлъзна по наклона право във водата, която опръска близките камъни.
По тълпата, плътно скупчена около този цирк, плъзна смях. Гръмнаха гласове, кикот, шеги.
Вече не знам какво става! — произнесе някой с тона на директора.
— Дори ччудессно се знае! Ей сега ще имаме бульон с мръвки!
— Тлъстичък ще бъде!
— Супа, по директорски!
— Ами дали не трябва вече да го спасяваме, братлета: диванета като вас много, а директорът ни е един!
— Хвърлете му чантата! Ще се удави без чантата си!
Дечурлигата заподвикваха какво ли не, а Пьотър Анисимович се плискаше и не обръщаше никакво внимание нито на тях, нито на репликите им.
Пръхтеше, почесваше се под мишниците, потапяше си главата и после изплюваше водата на фонтанче — целият му вид говореше колко е приятно да се гмуркаш във вмирисаната ямичка.
Закачките постепенно стихнаха. Недоверието отстъпваше място на любопитството. Най-нахаканите се приближиха до ямичките и хихикайки, започнаха да опитват водата. И веднага отскочиха. А най-любопитния, който се бе зазяпал на ръба, го блъснаха, както си беше с дрехите. Той вече не се опита да излезе, а взе да си плува, докато тълпата се кикотеше и окуражаващо подвикваше.
Тогава във водата влязоха още няколко деца, заахкаха и заохкаха, уж уплашени от вонящата вода, но си личеше, че никак не се страхуват, защото веднага се разлудуваха: запръскаха се един друг, заплискаха се, заизбликваха цели фонтани…
И вече всички се отпуснаха. Най-сетне разбраха, че няма страшно и няма да станат на супа, че това е баня, и то много весела баня, с една дума, развлечение.
С рев, с викове „ура“ се втурнаха да заемат по-скоро ямичките, а те вече не достигаха, стана цяло меле, разхвърчаха се пръски.
Само момичетата се свиваха настрана, боязливо и любопитно наблюдаваха битката.
Но ето, че дойде Регина Петровна и поведе нанякъде момичетата.
Зад развалините на санаториума, в края на поляната, димеше голям квадратен басейн. Кой знае защо не бяха го забелязали в началото. Регина Петровна заведе момичетата при него. Бързо разсъблече две набити, мълчаливи и сериозни момченца по на три и четири годинки и едно по едно ги пусна в басейна. Момичетата, пищейки по навик, ги последваха.
Погледната отстрани, картината сигурно беше странна.
Около петстотин деца — сега по-ясно пролича, че са деца, — най-обикновени деца, беснееха сред развалините, веднъж докопали се до банята. Хвърляха се в своите и в чуждите ямички, пръскаха се, изплискваха топлата вода върху тухлите. Само Пьотър Анисимович, вече облечен и вчесал рядката си побеляваща коса, седеше настрана, притиснал чантата до коленете си, и е опасение поглеждаше към разлудувалите се деца.
До него клечеше и с независим вид пушеше саморъчно свитата си цигара възрастният машинист с бялата подстригана глава. Именно той бе показал на директора необикновената баня. Види се, не беше тук за пръв път.
С доста усилия заизмъкваха плувците от ямите, за да ги строят отново в колона.
Някои вече се обличаха, а други продължаваха да се плискат във водата, нямаше сила, която да ги измъкне оттам. И Колка, и Сашка отначало не искаха да влязат във водата, прекалено отвратително миришеше. Просто им се повдигаше. Но после им хареса, пък и успяха да си заемат малка, но удобна ямичка, облицована с небесносини плочки.
Братята си изтъркаха гърбовете, заедно се гмурнаха, за да видят как изглеждат под вода. Но нямаше за какво да се хванат, затова веднага изплуваха. После побучаха с уста във водата, вдигнаха вълни, опръскаха един, дето се мъчеше да се натика при тях от съседната ямичка, и почнаха да се обличат. Времето им стигна, пък и Сашка, който беше позаслабнал от боледуването, не можеше дълго да стои във водата.
С мокрите дрехи, както и мнозина други, братята стояха по средата на колоната и гледаха върховете, онези бляскавите, високите. Разбра се, че те се виждат отвсякъде и можеш да ги гледаш колкото си щеш. И не ти омръзва.
Без да обръща внимание на онези, които още седяха в ямичките, Пьотър Анисимович провери всички по списъка.
Стана ясно, че по пътя са изгубили седем души, някои бяха изостанали, а други може и да бяха избягали.
По същата пътека се върнаха, отминаха гарата (сега вече разбраха защо това място се казва „Кавказки бани“, макар че сигурно трябваше да го нарекат „Вонящи бани“) и заслизаха към долината.
Крачеха, проточили се по широкия прашен път между зелени нивя. Кузминчетата се мъчеха да запомнят къде какво расте, за всеки случай, разбира се, не им се вярваше, че може да им послужи, нали не знаеха накъде и колко още ще вървят.
С една почивка — през почивката се втурнаха да берат каквото им паднеше, но вече мързеливо, бяха се позаситили из пътя — те вървяха, докато се показаха някакви бели къщички сред зеленина.
По бялата, мека от прахта и странно пуста улица колоната прекоси от край до край станицата, която се казваше Березовска, макар че тук не растяха никакви брези.
Отвъд станицата се простираше поле със стърчащи от земята каменни стълбове, малко по-високи от Кузминчетата, бяха много, сиви на цвят, приличаха на противотанковите заграждения, поставени край Москва за отбрана от фашистките танкове. Очевидно и тук са се отбранявали, помислиха си братята — я колко камъни са набучили! Но сега погледите им бяха устремени напред, към пътя, който явно свършваше.
На около три километра след станицата спряха. Пред тях, в подножието на някакви зелени хълмове зад дърветата се виждаха няколко сгради: едната бяла, другите две — по на един етаж, но дълги, напомнящи бараки.
На едно стълбче край входа зад зелената бодлива ограда бе окачена табелка: СИЛКОЗТЕКНЮКОМ2.
Тази дума бе зачертана накръст с тебешир, а долу нечия припряна ръка бе добавила: „За преселници от Мос. обл. 500 ч. Безпризорни.“
Пьотър Анисимович угрижено огледа приближаващата колона. Притиснал чантата до гърдите си, прочете надписа на стълбчето, поклати глава и се обърна към децата.
— Ето, пристигнахме — каза и отри потта от челото си. — Значи, тук ще живеем. Дисциплина, значи, и тъй нататък, нали си знаете. Без лудории. Не се отдалечавайте много, няма кой да ви търси. Ще се изпогубите.
През това време някъде оттатък хълмовете нещо изтрещя и се разля в протяжен тътен. Децата вдигнаха глави, но нямаше и помен от облаци.
И Пьотър Анисимович погледна нагоре, понечи да каже своето: вече не знам какво става… но каза друго:
— Взривяват мините… Дето са останали от фашистите. Добре де. — и отново изтри челото си с длан. —
