сега е Березовска. Можеше да стане Осиновска или Сосновска6… А инак си е Дей Чурт. Такива ми ти работи.
И кондукторът Иля огледа стаята, сметнал, че децата са го разбрали.
Но Колка искаше да знае всичко най-подробно. Защо тогава бяха дошли тук? И натрапчиво попита:
— Е, и какво е туй — дай чорт7 — нарочно го произнесе неправилно.
— Ха, точно тъй — чорт… Пъклено място… А дяволите са наоколо!
Кондукторът Иля поклати глава, учуден от тази несхватливост. Отговори, наведен и шепнешком, сякаш не бяха сами. И изобщо на децата им се стори, че той през цялото време се озърта.
— Ами вие за кво сте дошли тука, а? Тарикатчета такива. Бръмбъзъци градски.
— Докараха ни — каза Колка.
— Ама къде ви докараха? Къде?
— На Кавказ…
— Ха! Кавказ е голям! — пренебрежително рече Иля. — Докараха ви тука да заселите земята. Ясно ли е? Ей затова… Заплеси такива! Вие трябва да станете тукашно население… И аз, и аз трябва да стана население… И ей тия, щъкащите бръмбари… — Той посочи през прозорчето белеещата се зад зеления жив плет отсрещна къщичка.
— А там живеят ли хора? — веднага попита Колка.
— Живеят… Като мене… Нищо свое си нямат. Всичко е чуждо — и кой знае защо посочи с пръст шарената черга.
— Крадено ли е? — веднага попита схваналият нещо Сашка.
— Че как?!
Кондукторът кимна и някак троснато добави:
— Щом едно нещо не е твое, то е ясно — крадено е. Ами вие какво, не живеете ли от крадено? В техникума?
Колка сръга Сашка. И двамата си помислиха едно и също: „Тук нещо не е в ред. Или пък тоя Иля е хахо, макар че не му личи. Или подозира братята, че са му отмъкнали картофите. Я как се е сетил за ключовете. Впрочем нехванат крадец не е крадец!“
Колка предпазливо, поглеждайки към вратата, попита:
— Вие откъде знаете? Ама… Ние не сме такива…
Кондукторът Иля само изхъмка. И строго изгледа братята:
— Ха! Трябва да сте такива, инак живее ли се? Ей го, имате там склад с дрехи за зимата… Никой не го пази. В ръцете ви е! А аз си плащам, ясно ли е?
Братята колебливо кимнаха. Дали не е проверка? Чакай да ги поизпитам тия дребосъци, ако се съгласят, пипнал съм ги. Опитни бяха братята, милицията ги бе арестувала не само заради краставиците.
Но Иля си знаеше своето.
— Картофите ако ми барнете, ще пада пердах. Да си знаят и вашите. От другите може, мен не ме засяга… Но дрехи да донесете. Плащам си! И картофи ще ви дам… И други работи!
— Ще видим — неопределено каза Сашка, който вече всичко бе разбрал и дори може би бе намислил нещо за тези дрехи. — Е, ами ние да тръгваме? А, чичо Иля!
— Без чичо, просто Иля — каза оня. — Идвайте. Докато не пътувам, ще бъда тук. А за чуждото, такова…
На външното стълбище той вдигна пръст и дълго се ослушва. А когато в планините за пореден път отекна гръм, каза:
— Чувате ли? А?
— Взривяват мини — самоуверено отвърна Колка.
— Ха! Мини… — Без никаква усмивка изви устни Иля. — А ние, жалките преселнически псета, не палим огън, страх ни е… Страх ни е! Че то това живот ли е? — Той злобно ритна козята кожа, която му се случи в краката.
— От кого? — пак попита Колка.
— От дяволите! — кресна Иля и ги побутна към вратата.
X
Със своето обичайно възклицание „Вече не знам какво става!“ директорът замина за Гудермес — какъв беше този Гудермес, къде се намираше, братята не знаеха — и колонията полека-лека взе да се разкапва. Хлапетата повлякоха към станицата дюшеци, възглавници, останки от мебели, разменяха ги срещу картофи, срещу ланшна царевица.
Домъкнаха един плосък камък, тръшнаха го насред спалното помещение — Сашка го измисли! — и трима се хванаха на работа. Един слагаше зърна върху камъка, вторият ги удряше с друг, по-малък, трети събираше с длан груханите зърна в консервена кутия. После в същата кутия варяха каша от тях.
Не твърде спокойно, но упорито ошушкваха нивите километър след километър, като разширяваха зоната около колонията, макар че нямаше нищо особено за бране. Царевицата още не беше узряла, а картофи бяха садили само заселниците в станицата. Но те започнаха да си ги пазят!
Веднъж едни стопани гониха със сопа колонистите чак до вратата, по чудо не ги претрепаха! Но заканително им креснаха, та всички да чуят: „Ако крадете пак картофи, ще ви запалим къщите, разбойници дрипави! Без покрив ще ви оставим!“
Колонистите отвърнаха:
— Гадни селяндури! Чупка оттука! По-напред ние ще ви подпалим селото!
— Березовска въшко, къде ми закръшка! Под леглото… При лайното!
— А бе вие си го имайте за обеца! Ще пламнете, хубаво да знаете!
— И ние ще помогнем! — развика се цял хор колонисти. — Хич не ни е изтрябвал тоя Кавказ! Дано ви изядат молците тук! С ками да ви намушкат! Кулаци недоклани!
Закрещяха колкото им сили държат:
Децата споменаха за камите ей така, между другото. Но заселниците се умълчаха и подплашено си тръгнаха. Повече не се веснаха.
Сега около техникума всяка вечер грейваше цяло зарево от огньове. Всеки колонист, обединил усилията си с няколко други, разпалваше огънче от съчки и сено и джуркаше някакво вариво, най-често в консервена кутия.
И братята пуснаха в експлоатация своите картофи и няколко кочана царевица, които кондукторът Иля им беше дал срещу два дюшека.
Иля поклати глава, огледа дюшеците и се покатери някъде под покрива, смъкна няколко кочана жълта, по-корава от камък царевица и поучително, сериозно им напомни: „Дрехи трябва да носите. Разправят, там било тъпкано!… Влачете дрехи!“ С тези думи ги отпрати.
Веднъж братята седяха край огъня. В тенекиена кутия с дръжка от тел, вреше някакъв буламач от камъшови корени, защото край тукашната река растеше предостатъчно камъш: царевицата им стигна за кратко време.
Сашка се почеса по мръсната глава и каза:
— Време е да си плюем на петите. А?
