А Иля досетливо беше приготвил една коричка със сланина и сръчно му я пъхна право в устата.
Колка задъвка солената коричка, а сълзите течаха ли, течаха, и гърлото му се бе стегнало. Дъх не може да си поеме, нито да продума.
Изведнъж, и той не разбра как, му стана леко, приятно. Щастлива топлинка се разля по тялото му, главата му пламна. Погледна Сашка и сякаш го видя с други очи — той още не знае колко е хубаво да си пийнеш. А Сашка още се измъчваше, въртеше глава, издул устни.
— Вие да не си мислехте, че тука пием мед! — закачливо подвикна Иля и свойски потупа Сашка по гърба. И на него пъхна коричка с беличка, топяща се в устата сланинка.
— Яж, дорде ти е свеж тумбакът! Като увехне, нищо няма да погледне!
Извади отнякъде кибритена кутийка, започна да показва на братята как железничарите мерят бутилката. Изправената върху тясната си страна кутийка се казва „машинист“, на широката — „помощник-машинист“, а легнала е „огняр“… Така се питат, когато сядат да пият — как ще си наливаме, по един машинист или по помощник?
Братята дружно поискаха да им сипе по цял машинист! Играта им хареса.
След половин час зачервени, добили смелост, вече сами се разпореждаха на трапезата, дори понякога подвикваха на Иля.
И което беше най-странното — той само се усмихваше, но всичко, всичко понасяше! Без бинокъл се виждаше, че е много наш човек — добър и сговорчив! Печен мъж! Налива и поднася мезета, хич не поглежда вързопа, сякаш го няма.
— Парцалите са си парцали — рече и отсече. — Не ви гощавам заради онова, дето сте донесли, а защото ви почувствувах близки!
Ето как ги оцени!
И им предложи да пият — то се знае, по цял „машинист“ — за смели ге братя, е, не за седемте смели, дето ги показват на кино, ама всеки струва колкото седмината! С такива юначаги какви ли не работи могат да се свършат. И на склада ще видят сметката, и други неща.
— Кой да е… Скад… — мъчи се да отговори Колка, но думата не ще и не ще да се подреди. Уж всичко разбира, всичко чува, а устните му — като чужди, едва изричат заедно с вдървения език: — Кол да е… Скад…
Сашка дори не се опитва да говори, само врътка глава.
— Щото там има дрехи… колкото щеш, а? — разпитва Иля и изведнъж лицето му се раздвоява, разгроява и се разлива пред очите на Колка. — Само да има кой да влачи? А?
— Братче! — не улучва думата Колка. — Аз имам братче… И той има братче…
Сашка кима в знак на съгласие, главата му клюмва и той не я повдига от масата.
Иля нещо премисля, после сменя тона и самият той се променя, сякаш изобщо не е пил.
— Ах, глупачета… Зелените му будалички… Какво да ви правя сега, а? — замърмори. — Че вие няма да стигнете до колонията… Няма да стигнете, нали? — и разтърси Колка за рамото.
— Аз… готов съм… Напред… по един машинист… — викна Колка, надигна се и изведнъж взе да се свлича върху масата, събори канчето си с останалата водка. Учуди се, потопи пръста си в локвичката, облиза го и започна да повръща.
Иля подхвана Колка, повлече го навън…
— На кого разправях… Готов е! — вече съвсем другояче, не с предишния приятелски тон, каза той и извлече Колка на двора. Остави го там да повръща и се върна за Сашка.
После отведе и двамата под навеса, където си държеше сеното.
— Тук ще къртите! Машинисти! Утре ще ви събудя!
Прибра се вкъщи и здраво заключи вратата.
Грабна вързопа и изтърси съдържанието му направо на пода. Вдигаше всяка вещ и я оглеждаше внимателно, без да бърза, после я слагаше до себе си на леглото.
Още веднъж огледа нещата в обратен ред, опипва ги, пресмята колко ли ще вземе за такова палто, за калпака, за здравите, високи обуща от изкуствена кожа… Палтото беше сукнено, новичко, с чуждестранно етикетче. А калпакът беше родно производство, в Казан беше правен от гладка, пухкава кожа, мека и нежна на опип… Не кожа, котенце…
Погали го и душата му се размекна.
Всички обичат да имат, ама имането не обича всекиго. Различно беше вървял животът на Иля, но гой чак сега почувствува: авантата сама му се тика в ръцете! Дано не я изтърве!
XII
Има една приказка: с какъвто се събереш, такъв ставаш.
Иля расна без родители, още през трийсета година ги разкулачиха и ги откараха от село. Оттогава — ни вест, ни кост. Види се, по пътя за далечния Сибир са намерили смъртта си. Остана при баба си, не живот, ами сиромашия до шия.
От дете блъскаше в колхоза — бедно колхозче, не можеше да живне, откак разпердушиниха селяните.
Докато Иля да възмъжее на обществената нива — избухна войната. За фронта беше малък, инак тъкмо ставаше за трудовак, макар че не му стигаше живо тегло. Хилав и дребничък беше, че и всички зъби не му бяха поникнали.
Събраха ги с призовки от цялата околност, натовариха ги в конски вагони и — през цяла Русия, по пътя на родителите му, към далечния Сибир. Из пътя ги мореше глад, ядяха сеното, с което бяха постлани вагоните.
За пръв път ги нахраниха в Омск, в мръсната гарова гостилница. По-опитните — Иля гледаше и запомняше — ядяха малко. Повече се запасяваха. Коричките — в чорапа, кашата — в носна кърпичка.
Като да си бе знаел отнапред! Закараха ги до Новосибирск и там ги зарязаха. Цял месец мързелуваха. Нямаше нито началство, нито работа. Нито храна. Удариха го на разбойничество, нападаха каруците с продукти, с хляб, с картофи. Награбваха се и хукваха. Сега Иля видя колонистите — същата работа. Голяма е Русия, много красиви места има в нея, ама като помислиш, навсякъде е един и същи бардак…
Иля реши — аверите му викаха Зверчето, от фамилното му име Зверев — да поеме с още трима към къщи. Такава трудовашка армия не им беше по вкуса.
Качиха се на попътен товарен влак и заминаха. Но пътуваха глупаво, почти не се криеха и някъде преди Урал ги прибраха.
Затвориха ги в някаква празна къщичка на стрелочник, заключиха ги, отвън пазеше часови. Видяха през прозорчето композиция с въглища, поискаха уж да идат по нужда. Часовият беше млад, пусна ги. Избиколиха къщата и право на влака. Дим да ги няма!
Станаха по-предпазливи. Щом наближаваха железопътен възел, слизаха. Избикаляха пеша и чакаха влака край семафора. Така прекосиха Урал.
То се знае, почти през цялото време гладуваха. Тук ще изпросят нещо, там ще задигнат. Веднъж успяха да задигнат куфара на един пътник. Вътре нямаше нищо за ядене, но пък имаше офицерско долно бельо, гимнастьорка, сукнен панталон. Опитаха да ги навлекат: всичко беше огромно, и за маскарад не ставаше.
Днес Иля отново си спомни този епизод, понеже разглеждаше палтото.
С това облекло пратиха Зверчето в близкото село, ама той не беше заплес като тези братя. Взе продукти — замразено мляко на късове, яйца, извара, а срещу гимнастьорката поиска риза за себе си.
Край Тутаево, бившето Романово, замаяни от преяждане, пак ги пипнаха. До пълното изясняване на техния случай ги хвърлиха в една колония за малолетни. А там имаше яка охрана и бодлива тел.
„Към Тутаево сме, гледам три подслона в братски низ: болница, пункт сборен редом с проклетия пандиз…“ Така пееха момчетата от тяхната колония. А този изглед, естествено, се откриваше откъм майчицата Волга.
По времето, когато хванаха Иля, в колонията се бяха събрали близо две хиляди души. Гладория. Докато отсеят тия от ония, докато се изясни кой си, може да опънеш петалата.
Веднъж се наговориха да избягат. Всеки ден идваше каруца с продукти и за нея отваряха портала.
