А гой вече не шепне: здравата съска, ядосва се.
— Хайде отваряй, де! Кво се туткаш! Ще ни пипнат!
Дръпна Сашка катинара, освободи го. Замалко да падне. От бързане си прищипа пръста, одра си кожата до кръв.
Колка изскочи през вратата, Сашка едва го позна: ситна буболечка с палто до петите, с калпак до очите и с огромни обуща. Малкият Мук, а не Колка. Ако не го познава, човек може да се уплаши.
Затвориха вратата. Още преди да направят три крачки, — ето ти я Регина Петровна. И то не сама, а с момичета, възпитава ги.
Като видя Кузминчетата, изненада се. И момичетата се спряха и ги заоглеждаха.
— Ето ги моите приятелчета! — каза възпитателката. — Имаме си радост! Директорът се върна! Вие защо не ми идвате на гости?
Братята запристъпваха от крак на крак, без да поглеждат Регина Петровна.
Момичетата се закискаха. Тогава и възпитателката обърна внимание на премяната на Колка. Прихна да се смее. При друг случай сигурно и братята щяха да се разсмеят, но сега хич не им беше до смях.
— Какви са тези дрехи? Кой те облече така? — енергично попита Регина Петровна, оглеждайки Колка. — И между другото, кой си? Сашка или Колка?
— Сашка — измуча Колка.
Не искаше да я лъже, но нямаше как.
И Сашка, осмуквайки кръвта от прищипания си пръст, добави:
— А аз съм Колка — каза така за случай, че се наложи в бъдеще да прикрива брат си.
— Ето, момичета, запомнете ги… Ако можете — весело каза Регина Петровна. Но веднага стана сериозна. Дори строга.
Наведе се към Колка и каза:
— О, извинявай, не схванах веднага, че си облякъл ново палто. И палто, и калпак… Но откъде ги взе?
— От склада — неочаквано нахално отговори Колка. Сашка чак се задави със собствената си слюнка. Закашля се. Сега би трябвало да си плюят на петите, дорде не се е усетила.
Но възпитателката беше наивна жена. Нищо не разбра за склада. Добродушно възкликна:
— Много добре. Време е да ви пооблечем.
И веднага каза на момичетата:
— Вървете, аз ще ви настигна.
Момичетата си тръгнаха.
Е. големичко ти е — каза Регина Петровна, оглеждайки Сашка, който всъщност беше Колка. Оправи му яката, нагласи му калпака. — Да има да го израстваш… — добави замислено.
Вече се канеше да си тръгне, но нещо я спря.
— Поне не ги обличайте, преди да застудее — посъветва ги. — Сега е топло… Горещо ти е, нали? Другите ще си помислят, че е някакъв маскарад…
— Горещо е — каза Колка, като да си признаваше нещо. Регина Петровна хвърли по един последен бегъл поглед към него, към Сашка и бързо си тръгна.
А братята веднага хукнаха към дупката в живия плет. Права беше Регина Петровна, е тоя маскарад не е безопасно да минат през двора. А след още десет минути, стегнали на вързоп палтото, обущата и калпака, вече бързаха към Березовска и в движение споделяха преживяното.
Колка викаше:
— Влизам там… Леле-мале! Наоколо дрехи колкото щеш! Слисах се: с какво да започна… И — чувам гласове…
— Момичетата бяха…
— Да де, ама аз направо се бухнах в купчините! Поседях така, утихна. Започнах да ровя, чувам, катинарът дрънчи…
— Това пък бяха чакалите!…
— На теб ти е лесно, виждал си ги! А мен направо треска ме затресе!… Намъквам палтото, а то се влачи… Нахлупвам калпака… И обущата ми пречат… Викам си, трябва да побързам! Нека се влачи, чудо голямо… А ти не отваряш! Жега!
— Ами катинарът заяде!
— Заяде… А на мене мартинките ми треперят… Регина Петровна пита нещо, а от мене пот се лее, гърбът ми мокър… Викам си: сега като духна, право в храстите! Направо нямах сили да чакам! И тъй и тъй ни пипнаха!
— Ама защо й каза за склада?
— Че какво друго да й кажа?
— Да беше измислил нещо!
— Ами на, измислих. Тя да не е толкова глупава, знае, ни, че сме голи като пушки… Въшкарска работа!
— Добре де, все едно… А Иля дали ни чака?
— Може и да не ни чака. Той винаги си е в къщи. По тъмно не излиза.
— Страх го е май?
— Страх го е…
— И мене ме е страх… — каза внезапно Сашка.
Колка подсвирна, вгледа се в брат си.
— Тебе пък защо те е страх?
— Не знам.
— Е, как може да се страхуваш от нещо, пък да не знаеш от какво?
— Може. Пък и… Когато всички наоколо се страхуват… Дори повече те е страх.
— Я стига — отсече Колка. — Сега ще шитнем дрехите и ще се налапаме! И край на страха!
XI
Още щом ги видя да идват, Иля втренчи поглед във вързопа, покани ги вътре.
Спусна пердетата, запали газената лампа. Донесе варени картофи, дебели царевични тиганици, които наричаше чуреки. Наряза сланина, глей го ти, хитреца, и сланина имал. Домакинът никога не бе гощавал Кузминчетата толкова богато.
Ама и братята вече бяха други: търговци! Собственици! Дойдоха със своя стока! Какъв ти пазарлък без трапеза?
Иля тропна на масата и бутилка.
— Лапай, народе! Яж талаш, гатер е животът наш!
Наля в канчета, покани ги да се почерпят. Братята се спогледаха.
И двамата мислеха: страшничко е да пият, ама още по-страшно е да се изложат. За пръв път в живота им ги черпят така, приемат ги като равни. За пръв път им наливат като на големи домашна водка.
А Иля си пийва от своето канче…
— Хайде, хайде, на добър час — казваме ние, кондукторите. Да полеем успеха! А?
Двамата взеха канчетата си, помирисаха. Гадна миризма, като от помийна яма. По-добре да им беше налял сладка лимонада… Веднъж ги черпиха, друго нещо е то.
Но не се издадоха, не показаха, че им е неприятно. Напротив, шумно се чукнаха с Иля, сякаш цял живот бяха пили!
Проследиха с очи как Иля най-спокойно гаврътна цялото канче, избърса капките от брадичката си и за мезе помириса една коричка хляб. Веднага си личеше, майстор!
Като забеляза, че братята протакат, той весело им нареди:
— До дъно, хайде! Като ще пием, да пием, казало котето, когато го понесли да го давят…
Братята насилено се засмяха. Колка затвори очи, сръбна, после още веднъж, и веднага му се дощя да избълва всичко обратно. Но се стегна, сръбна още няколко глътки и накрая се закашля, сълзи избиха от очите му.
