Решиха така: щом кончето поеме навън, цяла тълпа да се втурнат през отворения портал… И — в различни посоки. На когото провърви, ще се озове на свобода.
Дочакаха, дойде мършавата кранта, докара вмирисана риба. От нея варяха една помия, викаха й рибена чорба. Разтовариха, отвориха портата и — колонистите се юрнаха с викове… С викове, та да не ги е страх толкова!
Вой, крясъци, тупурдия, стрелба!
Зверчето веднага прещрака — дечурлигата хукнаха вкупом в една посока, а той в обратната, към Волга.
Беше май, водата ледена, но както беше засилен, хич не усети студа! Чак после разбра, че не може да стигне другия бряг, взе да се дави…
Когато се свести, гледа — лежи на някаква печка, завит с кожух.
Подаде глава, гледа: селска къща. Двама старци, мъж и жена, седят на масата, приказват си нещо. Бабата вика: „Я, дядо, да го върнем обратно. Разправят, в колонията държали какви ли не убийци, може и тоя да е такъв?“ А дядката й отговаря: „Глупава жено! Пише ли на челото му, че е убиец? Ами ако не е? Ами ако и нашето момче се мъчи някъде, а добрите хора не му помогнат?“
Иля се съвзе бързо. Старецът му разказа, че работел на реката, пазач на шамандурите. Току видял: някой в средата на реката блъска с ръце, ама отдалеч личи, че се дави… Какъв ще да е тоя, дето се къпе пролетно време, учудил се, загребал натам, а той… Иля, вече бил в несвяст…
Облякоха Иля в дрешките на сина си, дадоха му парче сланина и хляб. Дядото го прекръсти на сбогуване и по тъмно го изведе навън.
— Ярославъл не е далече от тука — каза му. — И до Рибинск е близо, само дето не знам как да минеш през моста. При моста има охрана, ще те хванат.
Но Зверчето вече имаше опит, събран по пътищата. Качи се при един машинист, цани се за огняр до Рибинск, така прескочи охраната.
Стигна до родното си село. Къщата им закована с дъски, баба му я няма. Умряла. Почука у съседката леля Оля посред нощ, хем целият черен от въглищата. Съседката видя през прозорчето черната му муцуна и помисли, че е дяволът, така се разпищя, че събра селото.
Иля поживя при нея ден-два, всички го съветваха да си остане тук, да се ожени. „Плава параход по Волга, дим се стеле покрай мен… Ох, не ми е нужна булка, ще поскитам аз ерген!“
Не му се щеше на Иля да остава: ще го вземат на военен отчет и току-виж, пак го вдишали! Отново пое из Русията да задига куфари, да „кърти мангизи“. Вече имаше опит. В блъсканицата при качването или пък от покрива на вагона с кука от горната полица за багажа. Дребосък беше, ама чевръст! И късметлия!
Но веднъж го пипнаха и пак го натикаха в колония.
Сега обаче Зверчето, като всяко зверче, се бе сдобило с вълчи опит. Знаеше, както се казва, две и двеста, умееше да избудалка всекиго.
Счука стъкло и вдиша по-яко. Можеше да стане и със захар, по тогава захар нямаше. Белите му дробове се задръстиха със стъкло и от гърлото му бликна кръв. Сложиха го в лечебницата. А от лечебницата пътят към свободата винаги е по-къс. Ама, види се, едро беше го счукал, защото още дълго плю съсиреци кръв. Близо половин година.
В Калининска област, край Осташков, се цани на едно сечище. Работа за глупаци: с триона — ха насам, ха натам… А докато режеш, си нареждаш като песенчица: „За мене, за тебе, да ни е топличко… За мене, за тебе, да ни е топ-лич-ко…“
Веднъж отиваха с един авер на работа и видяха пленени фрицове, сечаха наблизо. Живееха си почти като свободни — в една землянка на края на селото.
Та тъй, седят тия фрицове, лапат сланинка. Видяха ги, извикаха им: „Рус, шнел.“ Елате, значи, при нас, ще ви почерпим!
Момчетата отказаха, но запомниха: фашистките гадове лапат нашата сланинка, хем искат и нас да черпят!
На връщане не се стърпяха, решиха да се отбият. Влязоха в землянката, няма никого: ония хукнали по къщите, по жени. Момчетата съвсем се разбесняха. Каква излиза тя? Ние живеем в бараки, тъпчем се с помии, а те на топличко, и то с нашите женоря!
Задигнаха всичко, каквото имаше в землянката, на първо място, лапачката, тоест месото, сланината, консервите… Взеха и брашно, петнайсетина кила, ама не можаха да го мъкнат, окачиха го на един бор край пътя, за запас. Рекоха си, после ще го вземат.
Отидоха в една къща, при позната бабичка. Пържи, бабо, месото, вари, печи и вади водчица! Правим си празник на победата! Днес обкръжихме и разгромихме германофашистките поробители, а това е военният ни трофей!
Бабата нищо не разбра, но приготви вечерята.
Наядоха се, напиха се и се тръшнаха да спят.
През нощта Зверчето се събуди от странното чувство, че някой лекичко го хапе по босия крак… Дръпна си крака, че като изръмжа нещо! Той рипна: леле-мале, в къщата — куче вълча порода, а до него военни и участъковият милиционер!
Разпитаха ги, разпитаха и бабата. Направиха й тараш. Бабата извади всичките трофеи, дето не успяха да ги излапат, само брашното не даде. Нямам, вика, брашно… Не съм имала и нямам. Дори не съм чувала за някакви тринайсет килограма.
Натовариха Иля и авера му в една шейна, подкараха ги към града. Прекараха ги през същата гора, през която двамата бяха минали снощи. По едно време Иля викна: „Стой, гражданино началник! Май за брашно питаше? Щом ти трябва, ей го, виси на клона!“
Вбеси се началникът, помисли си, че го премятат. После гледа — вярно, и се развика на Иля: „Хайде, катери се! Както си го вдигнал дотам, така ще го свалиш!“ А Зверчето му отговаря: „Не… началство… Показах ти го, и за туй трябва да ми благодариш. А на мене тепърва то няма да ми трябва. Заради тебе ще сърбам «рибена чорба»! Тъй че, щом ти трябва, качвай се на бора!“
Началникът се качи. Нищо не му стана! Хем и за Иля беше развлечение!
Осъдиха Зверчето на една година. Още първия месец си сипа настърган химически молив в окото. Половин година беше сляп. Пратиха го в лечебницата, пак му намери цаката. И — на свобода…
Пусна си мустаци, дори наглед стана по-възрастен. Реши да започне нов живот.
Още там, в лагера, един тип: — беше затворен за джебчийство — му разправи, че на Кавказ имало изоставени земи. Там да идел, давали къща с все покъщнината и с градината, без пари. Само, вика, внимавай да не кажеш, че си беглец…
А Зверчето какъв е? Нали открай време бяга! Какъв ще е, ако не беглец.
Хвана се кондуктор по южната линия, превозваше колонисти. Настани се без много формалности. Точно както му разправяха: и къщата, и градината… И картофи раснат в градината, кой знае от кого посадени, и слънчогледец, и царевичка…
Не можа отведнъж да схване, че са го вкарали в капан, както си е редно за зверче. Този път нюхът не му помогна. Искаше да заживее честно, обаче не, пак се накисна в авантюра. И то каква!
Що ли не избяга! Ама беше се уморил да бяга. И пари му трябваха. И Кузминчетата му паднаха подръка тъкмо навреме.
Братята се събудиха късно. Слънцето беше превалило пладне. В сеното стана задушно.
Едва-едва, преодолявайки слабостта, стигнаха до къщата, а Иля вече беше приготвил закуската: чай и чуреки, и пак водка.
Кузминчетата завъртяха глави: не да пият, ами не можеха и да я гледат. Само от бутилката пред тях им се гадеше.
Бавно посръбваха чай от алуминиевото канче и крадешком поглеждаха Иля, който днес беше особено мазен и речовит. Попита ги:
— Вие гаче не се умихте, а?… Точно така. Дори е вредно да се миеш често. Четох го в някаква книжка. А може и след закуска. Знаете ли приказката за котката? Не я знаете? Ха! Ще ви я разкажа, щом е тъй. Една котка хванала птичка. Тъкмо се наканила да си я хапне, птичката, а тя била хитра, й рекла: „Как тъй, котано, ще ме ядеш, без да си се умила? Нечистоплътно ми се вижда.“ Разтворила лапите си котката, а птичката
